Помним... И след нас да помнят!

Берта Нисимова ВЛАДИМИРОВА

Родена съм в Карнобат. Всички еврейски семейства живеехме само на една улица. В нашия град бяха изселени еврейски семейства от София, които бяха разпределени сред нашите еврейски семейства. На улицата имахме еврейско читалище, еврейско училище и синагога. Тези три институции посещавахме всички и те изиграха голяма роля за нашето единство и взаимопомощ. Организирахме рецитали, изслушвахме реферати, празнувахме заедно празниците ни, спазвайки еврейските ритуали.
Животът ми коренно се промени, когато Хитлер обяви Втората световна война. Неговата първа цел беше да ликвидира еврейското население в Германия. Голяма част той разсели, депортира, затвори. Първите му стъпки във войната бяха успешни - бързо прегази Франция, Полша, Унгария, Австрия.
Българското фашистко правителство на Богдан Филов, по примера на Хитлер, подготви Закон за защита на нацията, който влезе в сила през януари 1941 г. С него започна тормозът над българското еврейство. Отнеха се еврейските магазини. Бяхме белязани с жълти звезди. Наложи се вечерен час за движение по улиците. Забраниха ни да посещаваме кина, театри и др. Конфискуваха се радиоапаратите. От по-заможните евреи бяха конфискувани всички бижута, накити, обици и др. ценности. Къщите ни бяха белязани с табели като еврейски. Софийските евреи бяха изселени. Затворено беше нашето еврейско училище, читалището и синагогата ни. С купони имахме право да купуваме хляб и други продукти, като можехме да излизаме само 2 часа в денонощието. Всички семейства в моя град ползвахме вода само от един водоизточник - улична чешма, изградена на улицата ни. Ако в двучасовия ни разрешен график в денонощието за излизане не можехме да набавим необходимите продукти, оставахме без хляб или вода.
Учих в еврейското училище само до второ отделение - то беше забранено и затворено. Семейството ни живееше под наем в двустайно жилище. Бяхме 4 души. С изселените евреи от София станахме 15. Всички спяхме на дюшеци на голата земя. Подът на стаите не беше с дървено покритие. Скитащи по улицата ни легионери и бранници дебнеха и не разрешаваха да излизаме и да ползваме изградените по дворовете ни тоалетни. Те не пропускаха да ни обиждат, да хвърлят камъни по прозорците, контролираха ни дали изпълняваме дадените разпореждания от Комисарството по еврейските въпроси: да спим облечени и обути, с подготвени раници за бърза депортация. Често нахълтваха в къщите, отваряха долапи и гардероби и безнаказано присвояваха каквото си харесат. Раниците ни бяха нашите възглавници. Имах право на багаж до 10 кг, а на родителите ми - 20 кг.
И така - бях лишена от детство и юношески години. В желанието си да разбера защо моят живот бе осакатен, четох много. Защо останах без образование? Защо на 8-годишна възраст бях принудена да си остана вкъщи, не ме приеха в гимназия? Защо ми бе сменено името - от Берта на Болесу, а на баща ми - от Нисим на Давид? Защо на 13 г. бях мобилизирана с още 9 деца да работя по чужди ниви и градини, да правя тухли от кирпич? Днес имам смазани прешлени и гръбначен стълб, с 92% изгубена работоспособност съм.
Защо всички мъже от еврейски произход от 18 до 45-годишна възраст бяха мобилизирани и изпратени да отбиват военната си служба в еврейски трудови лагери, а не в казармите на Българската народна армия? Моят брат беше мобилизиран и служи в такъв лагер на о. Атия, Бургаско, на гара Пирин и с. Смядово, Шуменско.
На всички въпроси имам точен отговор. Защото съм еврейка и произходът ми е еврейски.
Днес разполагам с официален документ, издаден от Централния държавен архив, с който нашето семейство и всички мои роднини сме предложени за депортация на Комисарството по еврейските въпроси в София. Има списък на мои сънародници, определени от околийския полицейски управител на гр. Карнобат Пею Караманов, осъден на смърт от Народния съд. Зная кой е отговорникът за извозването ни, дата, час и номер на конския вагон. Предвиждаше се извозване до гара Радомир и след 3-дневен престой трябваше да бъдем депортирани в Полша, в лагер за обгазяване.
След два дни е 10 март. На този ден преди 75 г. ние, българските евреи, ликувахме. Излязохме от домовете си и със сълзи на очи се прегръщахме и целувахме - беше подписана заповедта за отмяна на депортацията. Бяхме свободни благодарение на активната съпротива на Димитър Пешев и групата депутати около него, на антифашистите, на православната църква и на обикновените граждани, които смело изразяваха своите позиции.
Ако днес ЕС по редица показатели класира държавата ни само на последно място, то малка България е на първо място с героичния си подвиг - тя спаси своите 50 000 евреи. Всички, които посещават страната ни, не пропускат да се възхищават на героичната съпротива по време на Холокоста.
Категорично отричам твърденията, че цар Борис III е изпращал евреите във временни лагери, за да ги спаси от Хитлер, от депортация. Той подписа смъртта на 11 343 евреи в газовите камери.
Категорично отричам, че не е съществувал Холокост! По света има изградени много музеи, които потвърждават ужасите, които преживяхме. Посетих такъв в Ядвашем, Израел. Присъствах на съдебния процес срещу един от главните организатори на Холокоста Адолф Айхман, където с ужас изслушвах показанията на спасените. Много от тях, като излизаха от залата и виждаха изверга Айхман в бронирана будка, припадаха. Учудващо спокойствие изразяваше неговото лице, имах чувството, че се възхищаваше на стореното. Като че ли беше герой!
На 10 март се чувствам задължена да присъединя моите цветя към общия букет на сънародниците ми, който заедно с Организацията на евреите в България "Шалом" ще положим на паметниците на спасителите ни - в знак на признателност, благодарност, почит и уважение към техните героични дела. Помним ужасите, побоищата, издевателствата, напрежението, безсънието, обидите, тревогите в годините на Холокоста. И поколенията след нас трябва да помнят.