Истанбул - мегаполисът

Още с навлизането в покрайнините на Истанбул се усеща духа на мегаполиса. Задръстванията са дълги няколко километра, а какво са няколко километра за град, разположен на два континента с население между 14 (по официални данни в интернет) и 22 милиона (по думите на местните хора). Първото, което прави впечатление при влизане в града, са огромните небостъргачи и техните многоетажни по-малки събратя, повечето - ново строителство. И къде иначе тези милиони хора ще живеят и работят?
Хотелът е недалеч от летището. Опитът да се гмурнеш в човешкия поток в час пик, когато хората се прибират от работа, е доста дръзко предизвикателство, защото "реката" в мегаполиса те повлича и "плуването" в нея е много трудно. Впечатление правят огромните булеварди, които са с по няколко ленти във всяка посока. Автобусите са изключително редовни, както и трамваите, и се движат много бързо. А на някои булеварди в средата има оградени две високоскоростни ленти, по които, като в коловози, профучават през минута с бясна скорост дълги автобуси. Не че по улиците няма хаос - тук никой не спазва предимството на пешеходеца, а колите се разминават на магия. И, разбира се, метрото, което си остава най-бързият транспорт за такъв огромен град, и което в Истанбул е по-евтино от София - около 1.30 лв.
Турците са много услужливи. Млади хора на хубав английски са готови веднага да те упътят. В интерес на истината, далеч не всички знаят чужд език, но и незнаещите ще се опитат да ти обяснят с жестове или да повикат някого на помощ. С интерес наблюдавам минувачите. Докато трудно можеш да различиш от мъжете кой е по-фанатично ислямизиран и кой - с по-европейско мислене, при жените това си личи ясно. Лично аз за себе си разделих туркините на три групи. Едните са модерно облечени, с европейски дрехи. Другите са леко забрадени. А третите са облечени в дълги черни одежди, силно забрадени. Въпрос на избор. Лично на мен ми се иска европейските дрехи да преобладават, иначе къде отиват идеите на Кемал Ататюрк за светска държава?
За да разгледаш добре Истанбул и да усетиш атмосферата му е необходима поне една седмица. Така че доста по-краткото време ограничава, какво да кажем за ден и половина, затова една разходка по нощния град е задължителна. Потокът от коли не спира, само малко е намалял. Всичко е окъпано в светлини. Запознанство със забележителностите на града трябва да се случи на другия ден, когато групата ни, стоварена с автобуса някъде в района на Капалъ Чарши, е пред почти хамлетовска дилема: "Накъде?"
Градът в различни периоди е бил столица на четири империи: Римската (330 - 395 г.), Византийската (395 - 1204 и 1261 - 1453 г.) , Латинската (1204 - 1261 г.) и Османската (1453 - 1922). Затова историята тук е навсякъде и пази особения блясък от срещата на различни култури.
Решението на дилемата "Накъде" идва неочаквано лесно в лицето на любезен турчин, който предлага да ни заведе до някои от забележителностите. След триминутен разговор стигаме до предложение, еднакво изгодно и за двете страни, успяваме да се натъпчем в микробусче и поемаме към първата спирка: българската желязна църква "Свети Стефан", реставрирана неотдавна.
Църквата е наистина впечатляваща не с размерите си, а с красотата си и с нестандратната за православен храм визия. Създадена е в края на XIX век. Изградена е от железни плоскости, произведени в Австрия и докарани в Истанбул по Дунава с кораби. Вътрешността й е наистина впечатляваща с изящно позлатения интериор. Камбаните, иконостасът и иконите са дело на руски майстори.
Следващата спирка е най-високият хълм Чамлъджа. Ако пътувате в Истанбул, обезателно се качете на него. Оттук се вижда голяма част от града и Босфора. Красиви цветни алеи, тераси, множество масички и столчета, кафенета в изящен ретро стил. Така, отпивайки чаша ароматен черен чай (предпочитан от турците) или турско кафе, може да се наслаждавате на гледката.
Разбрали сме се нашият любезен шофьор да ни остави близо до историческия център, където са дворецът Топкапъ, храмът "Света София" и други забележителности. Преминаваме обратно от азиатската към европейската част по един от трите моста. Разбираме, че в част от красивите вили и палати, разположени по крайбрежието, са снимани много от турските сериали. Нямаме обаче време да се спуснем към тях и да се потопим поне за миг във филмовата романтика.
Ето ни обаче пред портите на Топкапъ, султанския дворец. Построен е след падането на Константинопол върху основите на разрушена римска сграда. Палатът е бил седалище на султана до постояването на новия дворец Долмабахче в средата на XIX век, а след обябяването на републиката от Кемал Ататюрк е превърнат в музей. Има четири двора, множество помещения, павилиони, фонтани, прекрасни градини и разбира се, харем. Безплатен е достъпът до първия двор, наречен още Дворът на еничарите. Решаваме, че с това ще се ограничим при това посещение, нека да има какво да видим и друг път. 
Недалеч от Топкапъ е църквата "Света София". Най-големият християнски катедрален храм в древността. После след падането на Константинопол е превърнат в джамия. Всъщност, през 360 година тук е построена първата църква в класически римски стил. След това при безредици тя е разрушена през 404 година. Построената на нейно място през 415 година църква просъществува малко повече от век - до 532 година, когато също е опожарена при безредици. Император Юстиниан I решава почти веднага да построи и нова сграда - именно тази, която може да бъде видяна сега. Пет години продължава строителството и резултатът е впечатляващ - най-големият и велик храм в историята, по амбициите на императора и истински паметник на византийската архитектура. Така в продължение на почти хиляда години "Света София" наистина е най-голямата и богато украсена църква в света. Турците я превръщат в джамия, като прибавят четири минарета към конструкцията й, а мозайките и иконите са замазани. През 1934 година Кемал Ататюрк я обявява за музей, като част от съществуващите византийски мозайки са разкрти наново, но е запазена и част от ислямската украса. Така храмът се превръща в музей на помирението между двете религии.
Точно пред "Света София" е площадът "Султанахмед", носещ името на разположената отсреща Синя джамия. А по византийско време тук е  бил античният Хиподрум - стадион за надбягване с колесници. От това време са останали и трите колони: Египетският обелиск, Змиевидната колона (изобразяваща три преплетени змии, изработени от щитовете на победените от гърците перси) и Колоната на Константин.
Решаваме да стигнем пеша до Капалъ Чарши - мястото, откъдето започна разходкта. Не е далеч, но се оказва, че не е и близо. Най-големият покрит пазар, където можеш да купиш на практика всичко на доста сносни цени, а търгуването е задължително. 
Както са задължителни и кулинарните изкушения, гладен няма да останеш. Като се почне от количките със симидите - вкусни сусамени гевреци, мине се през дюнерджийниците и се стигне до традиционните гостилници с познати и от нашата кухня ястия. Да не забравяме и витрините, обсипани със сладки изкушения - различни видове локуми, баклави, сиропирани десерти.
Времето за обиколката е към своя край, а остават толкова много неща, нищо, човек не трябва да се опитва да види всичко, нали трябва да остане нещо и за следващия път.
Вечерната разходка е в околностите на хотела. Търговски улички с много магазини, заведения и улични търговци, предлагащи щумно стоката си. Постепенно и те прибират сергиите, но градът не мисли да спи, само леко придремва, а по шосетата - кръвоносните му артерии продължават да се носят автомобилите.
На другия ден небостъргачите ни изпращат. Задръстване няма, неделна сутрин е.


Желязната църква                                                      
 

Топкапъ                                                                                      Боян Бойчев


Света София                                                                                Изглед от Чамлъджа