Поезия

Дали преминах пътя си добре?
Премного вярвах в другите. И тихо
се взирам в неподвижното море.
Къде,
приятели,
се изпокрихте?

И ето, сняг се сипва, дъжд ръми...
А тъжната везна на битието
отмерва точно колко сме сами
по тясното ни
мостче
към небето.





ОПЕРАЦИЯ "Ь"


Отменя се бракът.
Въвеждат се гробища за домашни любимци.

Отменя се военната служба.
Въвеждат се паради на обратните.

Вместо Вазов
се въвежда Хелуин.

Отменят се часовете по история.
Въвеждат се правата на човека.

Отменя се граничната бразда.
"Отечество без граници!" ни стига.

Идиотите са доволни,
народът - облъчен,
мъртвите - те нека бдят...

Територията е подготвена
за заличаване
в определения срок.



***   


Напразно чакаш, мравчице човешка,
да се отмести камъка пред тебе.
Извикай милиардите си братя,
за да го превземете отдолу!
За жертвените идоли това е
единственият начин да ги сринат.
За жервените идоли, попили
кръвта на милиарди слепи мравки...
Внимавай как ще ги извикаш, мила.
Защото истуканът също чува
безжичното жужене сред тревите...
И тежка е ръката му от мрамор...



РЕПЛИКА


Аз, крепостния селянин, не знам
какво ни чака още в резервата.
Присъдата е смърт: това и сам
разчитам в погледа на надзирателя.

Поврага Атали и Дерида!
Дискурсите на чинните лесбийки...
И университетската среда,
отхранила езиците им змийски.

Поврага всяка раздвоена реч
на петата - перфидната - колона,
която ни залива със картеч
от синия екран, сред полигона,

наречен бивша българска страна...
Докато във примката без сила
тя гаснеше, аз думичка една
от вас не чух - за край на водевила!

Мълчахте като кърлежи в плътта:
постмодернисти, юди либерали,
мълчахте, синьо-розови ята
от копрофили плюшени, но кални...

Но все едно, ще дойде ден за съд...
Повярвайте ми, този крематориум,
чрез който ни изпращате отвъд,
ще оплоди безсмъртния ни корен.


България 21 век

Старица бедна тътри своя ден.
Хартии по стъклата.
Кал.
Забвение.

Наблизо цех. Отдавна разграден.
И надпис:
"Влизането забранено!"



***

Учудено ти свиваш рамене.
Ти не разбираш моята поезия.
А изборът е прост:
на колене
да се живее
или със протези.

Какво е моят стих? Прощален вик.
Молитва. И подвижничество. Вопъл.
Последен опит със пробит език
да ти прошепна:
Близо е потопът,

след който няма да ни има тук
и нищо наше няма да остане...
Ще изметат като изгнил боклук
останките
от българската
памет.

Но ти не виждаш, че кипи война.
Че няма бъдеще. И въздух няма.
Че ни убиват в пълна тишина
с една
синхронизирана
измама.

Не се събуди ти. Не пожела.
А после за въздишки ще е късно.
И ангелите ще сведат чела,
преди праха ни
над света
да пръснат.


***

Сюжетът е познат: тревясал двор
и кученце, което обикаля.
Улуците пробити. Гнил стобор.
И плочникът напукан и окалян.

Преди да висне тежък катинар
старицата зад мръсния прозорец
ще се обеси в стария хамбар,
а кучето ще вземат чужди хора.

И бавно ще обгърне пелена
блатясалата памет на градчето
за толкова ненужната жена,
необходима само на небето...


Обещание

Ние имахме своя страна.
Тя не беше нещастна колония.
Не участваше в чужда война.
Бе отечество.
Майчино лоно.

В жертвен дим, черен дим, тежък дим
е потънала родната къща.
...Ние няма това да простим
и на всички предатели -
също.



В осем реда

Аз съм син на държава, която отдавна я няма
и към турска робия отново полека пълзи.
Усойни въздишки чертаят вървежа й само
и с жалко проблейване кретат овце и кози.

Дълбоката пропаст, невидима, вече ги чака
в края на пътя им - неотвратима наглед...
И вече разбирам защо Христо Ботев е плакал
и скръбната тайна на всеки, роден за поет.


Гуантанамо


Завързани очи.
Електроди под мишниците.
Белезници.

Но това е началото.

Мрачни,
тихи,
пръснати по света
колко лагери чакат
своите обитатели.

Най-ясното е невидимо за очите.
Най-страшното -
неразбираемо
за ума.


***


      "И да отрежат главата ми,
      тя пак ще вика: Да живее България!"
                         Николай Хайтов

Когато отместите поглед
от чашата с джин,
и ви омръзне да описвате
фикуса, паяка, мухите,
враните на Шьонбрун,
тоалетните си изпарения,
начините за приготвяне на кафе,
и Коломбините не ви привличат повече,
а не ви е до подреждане на камъни,
не ви се меси
прах от еленови рога,
а глухарчетата са се разлетели
подир есенните лебеди зад хълма,
елате, за да поговорим.

На пейката, във село, ще ви чакам.

И ще поговорим за поезия,
която се подписва с кръв,
не синя кръв, а с кръв червено-черна,
докато главата се търкаля
със онзи вечен възглас
за България.


Обръщение


...Наистина, спестиха ви го писателите.
Премълчаха го
коментаторите, политиците.

Светът ви е отнет.
Мълниите го изпепелиха,
ураганите разсякоха,
дървоядите опустошиха.

Нямате ваш свят.
Ние изпратихме тези мълнии
и ви накарахме да повярвате,
че са природно явление.
Пратихме ви урагани
и вие се съгласихте, че се случва.
Така стана и с дървоядите.

Имате време.
Да продължите с борсата, голфа, тена
на съседката.
Да решите колко була има в текстовете на Хайям.
Да видите дали супата е завряла,
дали шоуто продължава...

В новия свят
няма да има място за вас.

Светът на Кривите огледала си отива.
Идва ясният свят на нашите правила.
Е, съблечете телата си.
Нека душите ви отлетят.
Там, където отивате,
няма да ви потрябват.

А сега е време за реклама!


***

Исках малко и прости неща.

Жена ми да носи стрък усмивка,
забодена в косата.
Децата да растат спокойни, силни.
Старците в покой да си отиват.

Да мога да извикам и да чуят:
Светът на кривите огледала е жив,
а гробовете на бащите ни пустеят.
Кукловодите
ни номерират като кенгура,
следят като овце
и ни готвят нова скотобойна.

Исках малко и прости неща.
Важни като хляб и хлорофил.

Нито едно
не се сбъдна.



Приятел

Александър Сергеевич в бързата снежна карета
лети към финалната права на своя живот.
Вие сте негов приятел. Ах, спрете конете...
Спрете триумфа на мръсния, дяволски род.

Шайка обратни ехидничат в ложите братски
как се е хванал проклетият жертвен петел.
Спрете каретата. Вие сте негов приятел...
Този дуел е добре замаскиран разстрел.

Бавно навличате с тежка въздишка сюртука.
Шепне лакеят поредния сив епизод
за някаква стрина, която прогонил от тука,
защото изцапала вече измития под.

Имате време да спрете каретата черна.
Вие масонската гмеж, че убиват поет.
Още е рано за тази прозявка вечерна.
Само веднъж забравете за чая със мед.

Казват, подлецът е с броня, обречен е Пушкин.
Мисля, че Вие съзнавате всичко това...
Дълго ситни и отваря вратата послушно
тежкият, бавен лакей - за гуляй край Нева.




Георги Ангелов

Георги Борисов Ангелов е роден на 01.07.1968 г. в град Първомай, Пловдивска област. Завършва История във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий". Автор на поетичните книги: "Езикът на здрача", "Монолог на Кортес", "Ненамерени хроники", "Зимна трева", "Ариергард", "Жерав над снега", "Опорна точка", "Премълчаното", "Друга свобода", "Тристишия", "Епицентър", "Пепелище", "Солта на земята". Негови стихове са публикувани в националния печат, в антологии и сборници, превеждани са на руски, английски, турски и сръбски. Преводач от руски език. Главен редактор на електронното списание "Литературен свят", излизащо от 2008 г. Носител на годишната литературна награда "Ергосфера" (2014), Националната литературна награда "Божидар Божилов" (2014), Национална литературна награда "Пеньо Пенев" (2017).
Член на Съюза на българските писатели (СБП).