Двамата старозагорски Ивановци

Таньо КЛИСУРОВ

Няма да е пресилено, ако нарека явление приятелството на двамата поети Иван Хаджихристов и Иван Мирчев. Приятелство, лишено от всякаква завист, корист или ревност към другия. Двама таланти, родени в един и същ град, живели по едно и също време, еднакво изявени в националната литература. Подкрепящи се взаимно и в творческите си и в житейските начинания, те топло се обръщаха един към друг с "Иванчо". Какво взаимно уважение, колко приятелска обич се крие в това обръщение! И колко то се извисява, когато го сравним с днешните взаимоотношения - и обществено-политически, пък и литературни. Защото се сещам за един от предишните конгреси на писателския съюз. Преди конгреса по електронната си поща получих поне няколко "дискредитиращи" някои от кандидатите за съюзен председател доноси. За политическите ни и парламентарни нрави не ми се говори. Там нещата надхвърлят рекордно допустимите норми.
Но да се върнем на Ивановците. С Хаджихристов не съм общувал лично. Бях още твърде млад, ученик, когато той беше още в Стара Загора. Но съм го гледал с преклонение, когато го срещнех на улицата. Белокос, с леко приведена стойка, с поглед сякаш отправен към други светове. Вървеше бавно, от време на време спираше, разменяше любезно думи с преминаващи познати. Спомням си присъствието му на едно литературно четене в тогавашния клуб на културните дейци в партерния етаж на Радио Стара Загора. Самият той не участваше, но самото му присъствие изпълваше с особена атмосфера целия клуб. Слушаше внимателно рецитиращите поети. След края на рецитала се заслушах в коментарите на трима-четирима човека, сред които беше и той. Единият изрази неудовлетворението си от изявата на млад поет, появил се за първи път пред публика. "Моля Ви, деликатно се намеси Хаджихристов, поетът е млад, аз виждам в него заложби за бъдещо развитие." Когато си тръгваше, намери начин да стисне ръката на недотам успешно представилия се младок и да го окуражи.
Същото правеше и Иван Мирчев. Негова е прословутата фраза, която по-възрастните старозагорски литератори си повтарят и до днес кога насериозно, кога с ирония: "Ще му се развие развитието." Всъщност Мирчев я казваше като оправдание за всеки потърсил мнението му начинаещ автор, макар и да не е отговорил на високите му критерии. Сещам се за една попрезряла дама с литературни амбиции, която идваше през седмица в литературното кафене "Пегас" и притесняваше стария поет в желанието си да чуе мнението му. В интерес на истината стихотворенията й бяха направо отчайващи, с тях бе обиколила вече редакциите на вестник "Септември" и алманах "Хоризонт". И естествено бе получила отказ. Но деликатният бай Иван поради възпитанието си и поради факта, че все пак разговаря с дама, щадеше бездарната авторка и уклончиво не й казваше цялата истина. След като я отпратеше, следваше естествено: "Нищо, ще й се развие развитието..."
Когато Хаджихристов замина в София, за да живее при дъщеря си Мариана, случвало се е в разговор с адаша му Мирчев да го попитам за някоя случка, свързана с приятеля му. "О, той е прекрасен човек, истински приятел. Е, в някои житейски ситуации, като всеки поет е недотам добре ориентиран, но и аз съм същият." Широко известна бе случката, когато съпругата на Хаджихристов му заръчала за купи за готвене птица от пазара и той бил измамен от някаква селянка, която му пробутала скъпо-прескъпо недотам добра стока. Поетът благодарил на "любезната госпожа", но после вкъщи претърпял сериозна критика.
Мирчев беше много грижовен дядо. В известен период синът му д-р Владимир Мирчев работеше в чужбина и грижите за внучката Стефанка, тогава ученичка, бяха поверени на поета. Често го срещах около обед с канчета в едната ръка, в другата с неизменния си бастун, да отива бавно към офицерския стол под улица "Христо Ботев", откъдето вземаше храна за внучката и за себе си. Тръгваше по-отрано, защото едно, че вървеше бавно и второ - знаеше, че все някой ще го заговори по път. А поетът обичаше тези разговори. Живеех в тази посока и сме разговаряли на различни теми. В някои от тези разговори съм слушал от устата на Мирчев редове от негови любими поети. Например от Блок: "О подвигах, о доблестях, о славе я забывал на горестной земле..." или Пол Верлен в оригинал на френски.
 Хаджихристов споделя пред младия Светлозар Игов каква пъстра палитра поети харесва, някои от които сигурно са му повлияли в израстването му. Сред имената са френски и руски майстори на словото, някои от които и представители на символизма. Той и Мирчев в известен период от живота си създават чудесни творби, за които може да се каже, че носят характеристиките на символистичната поетика. И по едно време критиката или ги е сгълчавала за това или ги е премълчавала. Но в същност тези творби са принос   националната ни литературна съкровищница. И когато ги чета, сякаш вдишвам въздуха на оная Стара Загора в началото на миналия век. С онази снимка на двамата Ивановци в кафенето до джамията, където личат и лицата на Лилиев, и на критика Георги Константинов.
Литературни приятелства е имало и ще има. Веднага се сещам за други двама старозагорци - Веселиновците - Ханчев и Йосифов. Но с двамата Ивановци е по-различно. Не само по отношение на времето. Моралната стойност на това приятелство сякаш хвърля светлина далеч напред през годините и ни изпълва с гордост, че имаме такива съграждани. А и ни задължава в нашето време, когато май най-лесната рима на приятелство е предателство.


Таньо Клисуров


Иван Хаджихристов                                                                 Иван Мирчев