Старият бряст

На път за училище винаги минавах по улицата, където се намираше къщата на чичо Нестор. Насам оградата на двора растеше бряст, който в короната си имаше три разклонения, които се ширеха към небето. При по-силен вятър листата му трепкаха. И както казваше Пешката, пееха. Не знам кой му беше казал, че щом докоснеш дънера на бряста с длани и си намислиш желание, то след време се сбъдва. Сега на път за училище аз докосвах бряста с детските си длани и исках от него да ми сбъдне много желания. Веднъж чичо Нестор ме видя от терасата, слезе при мен и още от портата ми рече:
- Брястът има три разклонения и изпълнява само по три желания. Но този, който му се моли, трябва силно да желае и да иска онова, за което му се моли. А желанията му да не са съпроводени за отмъщение и злост.
Чичо Нестор беше стар артист в градския театър. Бях го гледал в различни постановки, когато нашият клас ходеше колективно на театър. А как рецитираше само! Думите му се забиваха в мозъка ми и от вълнение тялото ми потръпваше настръхнало, нищо, че бях едва десетгодишен. Беше завършил циркова режисура в Москва и бе работил дълго в цирка като спикер. После се бе върнал в театъра в нашия град и игра емблематични роли на войводи и селяни. Чичо Нестор бе женен за циркова акробатка и имаше две дъщери, които играеха из провинциалните театри. Съпругата му Жана бе пострадала при един въздушен акробатичен номер на представление в Монако и бе загубила говор. По-късно тя се спомина и чичо Нестор остана сам. Понякога през лятото го навестяваха семействата на дъщерите му и къщата му се изпълваше с детски глъч и врява. Тогава зелените му очи блестяха на слънцето, а лицеизразът му бе повече от щастлив, защото, докосвайки стария бряст с длани, си беше пожелал да види внуците и децата си, сякаш за последно...
На 24 май чичо Нестор рецитираше от високото перило на трибуната, а ние, учениците от VII "б" клас, с цветя в ръце изпълнявахме упражнения по текста, който той и неговата колежка изричаха по микрофона. Изведнъж музиката секна, а народът от трибуната се скупчи. След миг пропищяха линейки и от нашата учителка разбрахме, че чичо Нестор е починал. Някои от нашите момичета се разцивриха, защото участваха в театралния кръжок, който той ръководеше с успех.
На следващия ден целият град излезе да се сбогува със своя артист. С човека, който цял живот бе играл по циркове и театри и обичаше родното си село, което бе близо до моя град. С почести, рецитации, песни и много аплодисменти народът изпрати чичо Нестор до последния му дом...
На следващата сутрин минах по улицата на стария бряст и видях, че двете му останали разклонения се бяха пречупили и паднали на земята. Стеблото на бряста стърчеше назъбено в горния си край, но вече го нямаше чичо Нестор да му направи мехлем от черна пръст и вода, за да спаси поне дънера.
Когато се прибирах вкъщи, се замислих какво ли е било последното желание на чичо Нестор, докоснал с ръцете си стария бряст. Навярно се е помолил за неговите разклонения да са здрави, докато са нужни на хората.
Сега, когато се прибирам в родния си град, винаги отивам до бюста на чичо Нестор, поставен в близката градинка до театъра. До бюста поднасям клонки от бряст, отчупени от онзи същия на двора му, който си беше пуснал филизи. А от тях се бяха преродили два млади бряста, които грееха в опустялата му и безлюдна къща с обковани дървени капаци на прозорците...



Емил Енчев Михайлов е роден на 16.01.1953 г. в гр. Търговище. Живее и работи в Мадан. Завършил е ИТ "Карл Маркс"- Смолян. Бил е работник в химическата промишленост, учител, работил е и в областта на културата, в ТМОК "Горубсо" - Мадан.  Автор е на книгите: "Голо момче" (1989), "Нервна почва" (стихове, 1991), "Нямам очи за небето" (стихове, 1993), "Сляпа кръв" (стихове и пиеса, 1997), "Грапави разкази" (1998), "Сезони" (1999), "Рани. Стихове и една поема за светлината" (2000), "Невъзможна нежност" (стихове, 2001), "Метаморфози" (разкази, 2003), "Сетива" (стихове, 2004), "Стихове за дечица" (2005), "Корени от небето" (2008), "Ереста на светлината. Стихове по картини и една пиеса" (2012), "Разкази от живота" (2012), "Белези" (разкази, 2014), "Когато реката мълчи" (разкази, 2017). 
Член на Съюза на българските писатели. Носител на национални литературни награди, сред които втора награда на националния поетичен конкурс "Свищовски лозници" - 2004 г.; плакет "Ранен Пегас" за стихосбирката "Сетива" - 2005 г.; наградата на Съюза на българските писатели "Кристален Пегас" за драматургия на детската пиеса, поставена в Родопски драматичен театър "Николай Хайтов" - "Приказка за Коледа" - сезон 2006-2007 година и др.



Епитафия за небе...

Ирина Великова

Книгите, които издаваха издателствата с името на Емил Енчев, проследяваха в брошурния каталог на Националната библиотека "Св.св. Кирил и Методий" "Нови книги". В една от тези книжчици пишеше: "Енчев, Емил "Нервна почва" (стихове). Доминираща е темата за вечния двубой между доброто и злото, между мрака и светлината, между силата на съзиданието и силата на разрухата, чиято равносметка за поета е:

Животът ми е глуха улица,
от която изход няма.
От едната й страна бесняха кучета,
а от другата - ИЗМАМА!

А това е истинският размисъл за измеренията на щастието в живота на човека. Подобен лиричен и социален похват има и в стихосбирките му "Рани", "Сетива", "Голо момче", "Нямам очи за небето" - все стихове, изпълнени с копнеж по най-красивото човешко чувство - любовта, като истинско докосване до тайните на вечността. Затова поетът търси хора с добри души, а не такива с души от камък. Така поетът преосмисля истинските ценности - любов и нежност, мъдрост и достойнство. Ако пък не сте слушали песни по текст на Емил Енчев, направете го - влезте във vbox и youtube в интернет пространството, за да ги чуете и усетите истинската сила. Там са подбрани десетки песни по негови стихове, които имат хиляди слушания и харесвания. Около 74 са песните, които е удостоил с текст поетът Емил Енчев. Само за гр. Девин е автор на три стиха за песни: "Завръщане" на рок група Fire, "Реката на Девин" на Дорси и най-прекрасната песен "Молитва за Девин" по негов текст и по музика на Асен Масларски и аранжимент на Димитър Гетов. Песента се превърна в най-слушаната балада, която с достойнство беше избрана за химн на гр. Девин.
Разказите на Емил Енчев са свързани с девинските хора, защото няма писател, който да е писал колкото него за девинци. Издаде повестта "Корени от небето" за най-човечния и успешен кмет на община Девин Игор Юруков. Издири и събра около стотина народни песни от Девинско в сборника "Преболяно мълчание". С вещината на познавач на човешката душевност издаде няколко сборника с къси разкази, чиито герои са хора от народа. Някак си съумя да ни представи с разказвателната си дарба героите от преминалия живот с него досега. Затова литературната критика не остава безразлична към сборниците му с прозаични разкази и къси разкази за хора и събития, преминали през неговия живот и оставили резка в паметта му. Поетът, писателят, текстописецът Емил Енчев отдавна е надраснал онези, които се стремят към огромната слава с цената на всичко. Той е отричан, понякога мразен, дори забравян да бъде включен в разните му измислени сборници, списвани от натрапената некадърност на изпросената почетност...
Поетът казва на шега, че като се спомине, иска в Девин да кръстят една от градските чешми на негово име, за да могат хората да пият до насита, както пиеха от душата му. На върха на чешмата да окачат една медна камбана, за да заглушава със звъна си гузните съвести на онези, които го отричаха от злоба, завист и некадърност и му измисляха компромати, и му сочеха небето, за да му напомнят, че Господ го е наказал, отнемайки живота на малкия му син. Тези грозни и костеливи пръсти, дето убиваха надеждите, поетът още помни и сънува, но нито за миг не поиска от Бог и с техните деца да се случи същото, защото знае колко много боли. А и не иска никой родител да надживее детето си, нищо, че големият поет е написал, че "Бог не наказва, когото мрази". Затова през целия си съзнателен живот на творец и общественик е работил за благото на община Девин.
Когато преди много години го приемат за член на Съюза на българските писатели, големият поет Иван Динков казва: "Честен, талантлив и одухотворено човечен". А поетът Евтим Евтимов и съпругата му Руми в един литературен вестник споделят: "Истински и неподправен".
Навръх 65-ата си годишнина Емил Енчев написа "Молитва за Девин" и тихо, по човешки Балканът запя:

Девин - обич и тревога,
сгушен в шепите на Бога.
Честният ти кръст от Карлък
бди над теб...

И тази песен разнесе из целия свят красивата въздишка на Родопа планина.