Всеволод Гаршин в България и Русия

Христо ЧЕРНЯЕВ

Още щом е огласен Манифестът за обявяването на Руско-турската война, младият писател и студент от Минната академия Всеволод Гаршин отива в Кишинев и се записва доброволец. Със синовна искреност са изпълнени редовете от писмото до майка му: "Аз не мога да се крия зад стените на учебното заведение, когато моите връстници излагат чела и гърди на куршумите. Благослови ме!".
Полкът на Гаршин е заемал позиция до река Лом. В едно официално съобщение се споменава за жестокото сражение при село Аязлар (Светлен), Търговищко, станало на 23 август 1877 г. "Редникът доброволец В. Гаршин с примера на личната си храброст увлече напред другарите си в атака, по време на която беше ранен..." Изпращат го на лечение в 56-а военновременна болница в град Бяла, Русенско. Тук той започва да пише разказа си "Четири дни". Този разказ и очерка си "Аязларското сражение" Гаршин печата още същата година, а по-късно публикува разказа си "Из спомените на редника Иванов".
В писмата си Всеволод Гаршин пише за България: "Каква страна! Каква природа! Тук би могло да се направи земен рай..."
Малко се знае за войника Всеволод Михайлович Гаршин от 5-та рота, 2-ри батальон на 138 Болховски полк. Но малко ли е, че за черния смерч на смъртта, в центъра на който е бил той, можех да си представя от една рисунка в Беленския музей "Освободителна война", под която пише: "Пренасяне на убити след сражение при река Черни Лом". Пренасят ги с коне. В странно, кротко и мълчаливо съжителство между мъртви и живи. Едните е можело да бъдат на мястото на другите. Мъртвите ще се слеят с черната пръст на южната земя, а живите ще отнесат спомените за тях, с които са делили къшея хляб, глътката вода от манерката, махорката, несгодите и победите в похода. Живите ще притворят клепачите на мъртвите и ще размахат саби, когато отново ги позове бойната тръба. Страхът от смъртта липсва. Има само една цел - към свободата на изстрадалия братски народ. Тук някъде е бил и Всеволод Гаршин. Виждам го легнал в окопа, а край главата му свистят като оси куршумите, както той го е казал в разказа си. Той е дишал тукашния летен обарутен въздух и го е пренесъл в творбите си...
Преди години в Санкт Петербург посетих гробището-музей "Литературные мостки". Спирах в знак на почит и благоговение пред гробовете на Белински, Добролюбов и Писарев, на Тургенев, Успенски и Надсон. С трескав поглед търсех да зърна по надгробните паметници името на Гаршин, който отдавна бе ме заинтригувал със своето творчество и съдбата си. Гробището е огромно, но бях решил да намеря последния му дом... И изведнъж дъхът ми пресекна. Недалече от надгробното скулптурно изваяние на Тургенев, на самия ъгъл на кръстоската между две алеи пред мен бе тъмномраморният паметник с надпис "Всеволод Михайлович Гаршин 1855-1888". Последният окоп на скъпия на българското сърце човек, писател и войник - сътрудник на "Отечественные записки", който ороси с кръвта си многострадалната българска земя. Мислех си: малко е разстоянието между неговия невски север и моя етърски юг, щом има нещо голямо, което ни свързва завинаги. Още юноша, аз четях разказите му за войната в онова градче Бяла, където той някога се беше лекувал.
В музея на петербургското гробище "Литературные мостки" с трепет прочетох писмото на великия Тургенев до Гаршин от 1880 г.: "Всеки стареещ писател, искрено любещ своето дело, се радва, когато открива себе си в своите наследници. Вие сте един талант: притежавате художнически темперамент, тънко и вярно разбиране на характерните черти на живота и чувство за правда и мярка..."
До тези редове в музея ме огря един неизвестен портрет на Всеволод Гаршин - седнал на стол и вперил ясни очи напред. С възслабо бледо лице, с чувствителна кожа и буйна коса. С тъмен костюм, с бяла риза. На този портрет Всеволод Гаршин, без да е усмихнат, целият излъчва светлина.