Стрелата на безкрайността

Боян АНГЕЛОВ

Емоционалната стилистика невинаги се подчинява на семантични закономерности. Тя е отделена и от звуците, и от багрите на битието, но хармоничната честота на самовнушението перифразира словесната метафорика в движеща се полифония. Такова впечатление създава новата поетична книга "Стрелата на времето". В нея поетът Иван Гранитски определя преодоляването на материалното като необходима подготовка за възприемането на чувствени представи, обогатени с причудливи образни съответствия. Заглавието на стихосбирката е алюзия на онази Зенонова дихотомия, която не може да обясни как Херакъл убил орела с отровната си стрела, за да избави прикования за скалата Прометей от неистовите му страдания. Философът Иван Гранитски знае, че времевият и пространствен континиум е неспособен да даде обяснение на тази апория, затова поетът Иван Гранитски трансформира устрелената стрела в кръг и разкрива, че

Неизмеримо е пространството,
събрано в точка

Изкривената безкрайно стрела на времето е дала и заглавието на така ювелирно концептуализираната стихосбирка, където геометрия, философия, есхатология и енигматика съжителстват с елегични откровения и монотеистични представи за твореца като демиург на всичко видимо и невидимо. Ала стихотворенията картини са раздвижени аксиоми, които чрез нюанси от всекидневието оцветяват панорамата на парадоксалното безвремие, разхвърляно сред отломъци от горест, съкровения и драматизъм. Показателно е стихотворението "Дъжд", в което разрушителните стихии са победили привидното спокойствие:

Беснее леденият дъжд
не спира да вали
Изписва знаци зли
в обгорелия камъш

Вихърът внезапен
разкъса небосвода
Гръмотевица прободе
тишината сляпа

В примрялата рекичка
скършена топола плаче
Скимти като сираче
въздухът И всичко

Естетическият център в "Стрелата на времето" надмогва привидните граници, разделящи отделните изкуства, чрез словесен инструментариум, който звучи модерно и възвишено. Освободена от препинателни знаци, поезията на Иван Гранитски се родее с онази съвременна живопис, където фонът, образът, перспективата и алюзията на факта заживяват в необратимо единство. А читателят е свободен сам да полага багрите, родени чрез матовите отблясъци на инспирацията, сам да усилва или намалява скоростта на движещите се образи и явления, както и сам да настройва градиента на емоционалните парадокси.
Определящо място в книгата са творбите, посветени на български художници. Чрез интуитивни поетически внушения авторът продължава своите тълкувания за пъстробагрени светове, където митологическите парадигми кореспондират с приказни видения. Думите, макар и да не притежават материализирана оцветеност, чертаят фигуралната концептуалност на граничността между реалност и съновидение. В "Пиеса", посветеното на неповторимия Любен Зидаров стихотворение, четем:

Невидимите същности ни наблюдават
Играят с нас тъй както вятъра
листата есенни завихря и подмята
И ролите човешки направляват
в безначалната пиеса на съдбата

Подобни категорични констатации Иван Гранитски прави и когато ни запознава с георгическите видения на Иван Димов, с момичето-жрица на Любен Диманов или с препускащото хергеле на Огнян Механджиев.
А "Съновидение", посветено на Милко Божков, разлиства онази графическа светлопис, където дракони и шамани се разминават с елфи и светулки и където небесното мастило щедро се разлива над вечерни хълмове, бродирани по детска перелина. С илюстрациите на този проникновен художник, съзерцаващ "как проблясват/ воалите на феи белоснежни", стихосбирката разширява въображаемия хоризонт, добавяйки към философските прелюдии нравствена конкретика от невидими за окото светове. Иван Гранитски чрез своите лирически звукописи извайва предопределението като статуя, сътворена от "сълзите на Девата пречиста", която в юлската жега кара лалугерите да пеят, заслушани в крехките дихания на гущерче, мравка и други дребни твари.
"Стрелата на времето" е книга, с която Иван Гранитски разширява периметъра на своите неукротими търсения в сферите на възвишената емоционална образност. Той създава специфична поетическа гносеология, подготвяща читателя и неговите сетива за досег с естетиката на моралното съзнание. Всичко това затвърждава увереността ми, че този високоталантлив творец притежава своя неповторима стилистика, която кореспондира със световни образци на умозрителната лирическа емоционалност, извисявайки поезията до аристотелистическото определение за нея като висша художествена наука.
Стихотворенията посвещения в книгата са не само чувствени изблици, но и тайнописи на съкровена изповед. Те очертават както тематичния кръгозор, така и космогоническата свързаност на човека с всичко онова, което наричаме линеарна безкрайност. През нея стрелата на времето прелита, описвайки кръг, който приема очертанията на човешката душа.