Руска поезия

Руската поезия е неукротимата душевна  енергия на народ, който въздига своите поети в изпитанията на върховна слава и върховно страдание...
Руската поезия е писана в лицеи и манастири, сред книги и картини, под звуци на музика и в тътнеж на войни, в концлагери и затвори, във влакове и на космически кораби, в огромни градове и в глухи селца, посред безкрайни степи и под безкрайни снегове, до детска люлка и до майчин гроб...
Писаха руската поезия поручици и студенти, слепи гуслари и проницателни учени, православни и разколници, строители и земеделци, монархисти и републиканци, комунисти и антикомунисти, лекари и инженери, патриоти и космополити, червеногвардейци и белогвардейци, луди-млади глави и личности с уравновесен разум, жени със славянска красота и мъже със славянски взори, както и русияни с капчици еврейска или татарска, кавказка или сибирска, викингска или казашка, нордическа или придунавска кръв...
Писана е и до днес се пише руска поезия в Русия и Франция, в Германия и Англия, в Австралия и Израел, в САЩ и Испания, в Китай и Япония, в Югославия и Чехословакия, в Полша и Финландия... И в България.
Навсякъде по света поетите са езичници, защото са неподвластни на държавни и верски, на идеологически и народностни догми.
За тази публикация от всички рускоезични езичници избрах неколцина мои любими поети, за да ги представя на читателите на ДУМА в преводи, несъвършени заради пристрастията ми към оригиналите...



ЛЕОНИД МАРТИНОВ

Леонид Мартинов (1905-1980) бе като че ли най-смълчаният от големите руски поети на ХХ век. Но мълчание около него самия нямаше, а се дочуваше прелестният московски шепот на полугласните литературни четения извън официалните естради, трибуни, арени. Леонид Мартинов бе обичан поет, но когато след дълго отсъствие от нормалния живот се завърна и започна да пише извън терора на ГУЛАГ, успя да си спечели и врагове - орденоносните представители на т. нар. "секретарска литература". И пак мълчаха около него, и пак го четяха в будните руски храмове на поезията - едностайните московски квартири.

***
Не видя ли -
по нашия град скита странник.
Не разбра ли -
по нашия град скита странник.
Другоселец и не по тукашна мярка,
ту наблизо, ту надалече се мярка,
пуска дребна монета в кафеавтомата,
в телефонни кабини върти циферблата,
за едно си говори и си говори:
- Успокойте се, тръгвам оттук много скоро!

Аз съм странникът!
На тридесет и три вече,
бях в квартирите ваши и сутрин, и вечер,
спях на стари дивани при случайни познати,
на семейни албуми
полагах глава с мисли крилати.
Сутрин, като излизах, сещахте се за мене,
"Гост е - сещахте се - гост почти неизменен,
но от друга страна, не чак толкоз желан е.
Ама няма как, хаос у нас -  постоянен!"
- Гост е - обяснявахте  мимоходом на съседа
и попътно започвахте с мене беседа:
- Как така и задълго ли?
- Заминавам.
- Но защо? Останете за обед...
- Закъснявам.
- Поне чай един топъл...
- Недейте, недейте...
- Впрочем, посвирете ни малко на флейта!
Да! Аз имах такава вълшебна флейта,
за милиони не бих продал моята флейта,
бях разучил на нея една само песен:
"В Лукоморие има чертог чудесен"...
Ето за какво вечер свирех на двора,
убеждавах, напомнях - разберете, че след
броени дни заминавам. На брат и съсед
прошепнете, че аз заминавам. И скоро!
Заминавам, където блестят изумруди
и лежат под земята скъпоценните руди,
там, където янтарът с морето спори!
Хайде с мене натам, в Лукоморие!
О! Никъде няма край по-чудесен!
И тогава се сбираха, позовани от песен,
хора. Разни хора. Видях, че са много.
И на прага ми зидар попита строго:
- Кой съгради чертога?
Учител по история
попита кой е открил Лукоморие?
Какво да му отговоря - аз още не зная.
Един плановик казваше: "Усилията си не пилейте,
не са големи ресурсите на Луккрая,
та песни не пейте, не свирете на флейта.
Бе дошъл и някакъв старец брадат, а
всъщност пратеник на Книжната палата:
- Лукоморие! Призовавате в Лукоморие?
То фолклор бе до вчера, днес фолклор и е!
А безделникът в раираната пижама
се надсмя: - Вие строите въздушен замък!
И съседи, които не участваха в спора,
Все мърмореха:
-А?
- Какво?
- Лукоморие?
- Мухоморие?
- Какво ти там Мухоморие!
- За какво става дума? Каква история?
- Мухоборие, драги! Сто грама налейте!
- Чакайте, у съседите свирят на флейта.
Флейта, флейта!
С радост те вземах в ръцете ми,
деца правеха лъкове в нозете ми,
Но намръщена майка ме плаши:
- Приказките са ваши, а децата са наши!
Най-напред да възпитате деца съумейте,
чак тогава ги подлъгвайте с флейта!
Скривах флейтата и защо само говорех,
а не тръгнах с експреса за Лукоморие?
Да бях стигнал отдавна планини високи
и възлязъл отдавна на простори широки!
Обяснете доверително, че аз заминавам.
Успокойте се, утешете се, заминавам!
Ще утихне гневът на старците твърди,
злата майка на детето си не ще се сърди.
Ще замлъкне съседа, ще забълбука вана,
ще се изправят със звън пружините на дивана.
Но признайте си,
аз ви зовях предвидливо:
дойде време - по проспекти и булеварди щастливо
всички вие след мене поехте, поехте след мене,
да, по моите следи, следи неизменни.
И безделникът в своята раирана пижама,
и децата невинни, и злата им мама,
и клюкарката, и дървеницата от дивана...
О, ясност прозрачна на изгрева над чертога!
Размерен грохот на вълни - гласовете на океана.
Тъй се случи.
Ние сме заедно.
Без магия.
По различни причини водя ви аз самия.
Успокойте се, утешете се, не изпадайте в тревога,
аз ви водя по път и широк, това мога!
Не към бездна ви странникът води,
приличен на приказните бързоходи,
този същият, който ви спа на дивана,
който има кожа с полъх от океана,
непохватен такъв, с меча шуба наметнат.
... Реки, гори, равнини, тъга безпросветна -
видяхте ли? В мъглата аленеят предпланините,
там, зад тях, на морето играят вълните.
Планини и море... Но къде е то, Лукоморие?

Къде е то, Лукоморие? Твоето Лукоморие?

1935-1945




АЛЕКСАНДЪР ПРОКОФИЕВ

Странен селянин от бреговете на езеро Ладога, Александър Прокофиев (1900-1971) съхрани широкия размах на северния славянски говор. Поезията му е като крило на току-що излетял от водата лебед - искри на слънцето и освежава света.


Славеи се славеха...

Славеи се славеха по тия
лесове.
    Отлитат в синева.
Отлетете! Жива е Русия!
От сребро са нейните слова!

Ето я, върви с венец по друма
Неподкупна, чиста и света.
И за някаква безсмъртна дума
се разтварят нейните уста!


1960



ЕДУАРД БАГРИЦКИ

Още на тридесет години  Едуард Багрицки (1895-1934) бе смятан за учител по поезия на цяло едно поколение поети, чиято младост съвпадна с младостта на руската революция. Бе един от мнозината, родени или израснали в Одеса писатели, които създадоха представата за всеобхватен литературен регион - Александър Грин, Исак Бабел, Юрий Олеша, Валентин Катаев, Иля Илф, Евгени Петров, Константин Паустовски...


***
От залъци черни и верни жени
нас немощ болезнена ни осени...
Изпробвахме времето с камъни и копита,
водата с безсмъртен пелин е пропита -
пелинът на нашите устни гори...
Не са ни по нрава
перо и лопата,
не искаме слава,
ни нож във ръката:
ръждиви листа сме
в ръждиви гори...
Полъхне ли север,
повее ли сприя -
отлитаме.
Чий път застиламе ние?
Кой нашата ръждавина ще прекрачи?
Дали ще ни стъпчат нас млади тръбачи?
Ще грейнат ли чужди вселени над нас?
Ръждиви листа сме в последния час...
Изгубили дом, изгубили мощ,
политаме в нощ!
Политаме в нощ!
Като зрели звезди витаем без път...
Тръбачите млади над нас гърмят,
съзвездия други искрят се
над нас
и флагове други роят се   
над нас...
Полъхне ли север,
повее ли сприя -
натам полетете,
вървете натам!
Напред към полето!
Напред към степта!
Напред към искрящия щик в полуздрача,
след звук на копито дълбоко в нощта,
след бойния зов на тръбача...


1926