Забравената песен

Днес той беше без настроение. Имаше си разни неприятности в службата и се върна вкъщи кисел. Нещо напоследък не му вървеше. Има ги такива периоди в живота - ту си въобразиш, че всичко тръгва добре, ту изведнъж нещата се обръщат с краката нагоре. "Има само един лек - го съветваха приятели, - ядосаш ли се, спомни си шопската мъдрост и ще ти мине." Да, ама той беше от онези, които всичко слагаха на сърцето си, и въпреки големите усилия да се превъзпита от тая работа нищо не излизаше.
Взе някаква книга, която страшно му я бяха похвалили. Прехвърли няколко страници, разбра, че пак няма да тръгне това препускане в дебрите на тая ужасно хубава препоръчана книга, и взе да се върти като мушичав в малките помещения на едностайния си апартамент. После включи радиото. Тия от програма "Хоризонт" се бяха научили да пускат хубава музика и той се заслуша, изтегнат в леглото. Притвори очи и се замисли за своите си работи. За новия проект, на който много разчиташе, а все нищо не се получаваше, за вероятността да замине на работа в чужбина - архитекти сега се търсеха за африканските страни. "Много пари се печелели" - го съветваха пак приятелите. Той им се чудеше. Не за печалбарство искаше да отиде там. Нови неща щеше да види, това го запалваше. Инак за какво му бяха на него тия пари. Сам човек. Да си ги внася в книжка или да ги трупа под възглавницата? Глупости! "Ами така е, като не щеш да свиеш семейно гнездо" - го хокаше нежно майка му. Тя, старата, си имаше право. Но как да се ожени, като трудно се решаваше на своите 35 години. "Ще си останеш стар ерген" - пак си спомняше назидателните майчини думи. Но и това не помагаше. Няколко пъти бе на косъм да го направи това нещо женитбата и все котка му минаваше път. А не беше фаталист - не си въобразяваше, че първата любов е и последна, че следващите нищо не струват. Взе да си мисли, че когато работите стигнеха в няколкото случая до сватбения марш на Менделсон, нещо в душата му започваше да се бунтува - как така ще му отнемат свободата сам да си решава дневния и останалия режим. В такива случаи започваше да се тегли като рак на бързей и всичко се разваляше.
Ама ето че пак нещо се разфилософства. Празни мисли са това, какво само ще си губи времето с тях.
Сепна го една мелодия. Беше я позабравил. Отвори очи. Да, това е една от техните любими песни. Негова и нейна. Впрочем може би за това момиче най-много съжаляваше. Не се запознаха ей така, случайно. Негови приятели бяха решили да му намерят "подходяща партия" и се спряха на нея. Тя беше последна година студентка, от "добро семейство", учеше като щура и пак намираше време за всичко. "Въпрос на организация" - му казваше по-сетне тя. Знаеше, че бъдещето й е предопределено. Някакъв професор много вярваше в нейните способности и настояваше, след като завърши, да остане при него, в катедрата.
Запознанството стана при едно гостуване у общи приятели. Той и тя предварително знаеха много неща за себе си, но трябваше да се правят, че уж това запознанство е случайно. Изиграха ролите си отлично. Голям майтап падаше след това, когато двамата се сещаха за тази отминала вечер. Но още тогава бъдещата аспирантка и вече работещият архитект усетиха, че освен доброто желание на доброжелателно настроените приятели и те самите страшно си допадаха. Във всичко. Другото беше въпрос на време.
Пак се увлече в спомени. Дали пък това не беше от годините? Ами, ами! Не е възможно. Впрочем, за какво мислеше? Да, щеше да забрави. Ставаше дума за мелодията по радиото. Когато двамата вечер идваха в неговата "уютна бърлога", както тя обичаше да нарича едностайния му апартамент, често на свещ в тъмнината слушаха музика. Имаше няколко мелодии, които ги разнежваха ужасно. Като че бяха предназначени само за тях и само те двамата ги слушаха. Една от тях бе тази, която сега бяха пуснали по радиото. Музиката им действаше като допинг и понеже в тия работи нямаше никакъв допингов контрол, както е при спортистите, те се хвърляха като луди един към друг. Докога щеше да продължава така? - питаше се той. После разбираше, че и тя си е задавала същия въпрос. Докога? Необходимо ли беше да виси този въпрос над тях? Може би нямаше да има край? Може би.
Краят все пак се появи, макар и неочакван за самия него. Имаше и малка предистория. Един ден той й предложи да се оженят. Тя се съгласи веднага. Оставаше само сами да определят датата. Като всяко самостоятелно момиче тя хич не се интересуваше дали родителите й са съгласни или не. При него тези въпроси също ги нямаше. Оставаше само датата. Бяха ли я определили? Да, определиха я - добре си спомняше това. Беше някъде два месеца след неговото предложение. Добре, но аспирантката от института получи примамливо предложение да отиде на специализация "само за две години" в чужбина. "Ти няма да ме спираш, нали?" - му казваше тя. "Не, как да те спра." "Ще отложим женитбата за след две години, че то какво семейство ще сме - ти на една страна, аз на друга." "Добре, мила" - пак се съгласяваше той, въпреки че не му се щеше да се съгласява. Когато наближиха дните за нейното заминаване, те бяха заедно всеки свободен миг от денонощието. Нямаше ги онези сърцераздирателни "ох" и "ах" или "ама да не ме забравиш". И двамата не можеха да допуснат, че нещо ще ги раздели. Не го казваха. Не го мислеха.
Тя заминаваше. Щастлива бе и когато го видя един такъв замислен на гарата, му каза: "Нищо лошо няма да се случи. Две години ще минат като един по-голям миг. Ще имаме нашите писма, ще ми идваш на гости и аз ще се връщам през ваканциите." "Няма страшно" - сякаш му говореше онова, чипото носле, което сам не знаеше защо най-много обичаше у нея.
Мелодията бе свършила. Но той продължаваше да мисли за своята аспирантка. Добрият професор не беше толкова стар. Той ходеше често да наглежда своята възпитаница и винаги носеше добри новини. Много напредвала, много надеждна била.
Между другото с професора още през първата година от нейната специализация се случи нещастие. При катастрофа загина младата му съпруга. Той беше много разстроен. Двамата мъже се видяха в един от следващите дни след катастрофата и поради мъката на единия даже попрекалиха с алкохола.
По едно време архитектът усети нещо тревожно във все по-сухия тон на нейните писма. Тя не преставаше да му пише редовно, но това не го радваше. Издейства си няколкодневна командировка до онази, чуждата страна. Видяха се там, пак бяха двамата заедно, но даже и в най-хубавите им мигове той долавяше онова охлаждане, от което най-много се плашеше. Каза й го, а тя веднага му се разсърди - как можел така да говори. Просто малко е преуморена. Нима не й вярва? Пак й повярва. Върна се от задграничната командировка със смесени чувства - и лоши, и добри.
Скоро разбра, че е трябвало да вярва повече на лошите. Защото скоро получи дълго писмо, в което тя му обясняваше, че тяхната връзка повече не ще може да продължи. И пишеше какво я е накарало да се омъжи за професора. Така двамата с авторитетния учен по-добре щели да работят съвместно в областта, която им беше така скъпа. Тя си оставала с много добрите чувства към него, към архитекта, и винаги, когато той пожелаел, можели да се виждат както преди. В плика имаше и една цветна сватбена снимка. Като че с нея страшно щеше да го зарадва. Гледаше снимката и по едно време го хвана яд. Значи професорът бе останал верен на своя навик да има млади и хубави съпруги.
Мелодията по радиото го натъжи, но той бързо излезе от това състояние. Хайде де, все него ли ще минават! Какво се е отпуснал като баба! Я да се стегне! Ще го направи този проклет проект, така че всички да ахнат. Ще ги уреди и ония бели кахъри в службата. Ще си намери и момиче. Умно и хубаво. И този път ще се ожени. Няма повече да отлага.
Загаси радиото. Облече си най-хубавия костюм и излезе навън в тази тъмносиня пролетна вечер. "Да става каквото ще" - си рече. Стана му весело. Шумните улици го понесоха.



Павел Бебов е роден в гр.Кнежа, Плевенска област. Дългогодишен журналист и публицист. Има публикувани разкази във вестниците "Пулс", "Работническо дело", "Вечерни новини", "Кооперативно село", "Земя" и др. В момента работи върху повестта "Сами срещу слънцето", както и върху книга с кратки разкази и есета. Награждаван е с орден "Кирил и Методий"- II степен, със "Златното перо" на Съюза на българските журналисти (СБЖ). През 1988 година печели трета награда в ежегодния тогава конкурс на СБЖ за материали с руска тематика.