Руска поезия

Руската поезия е неукротимата душевна  енергия на народ, който въздига своите поети в изпитанията на върховна слава и върховно страдание...
Руската поезия е писана в лицеи и манастири, сред книги и картини, под звуци на музика и в тътнеж на войни, в концлагери и затвори, във влакове и на космически кораби, в огромни градове и в глухи селца, посред безкрайни степи и под безкрайни снегове, до детска люлка и до майчин гроб...
Писаха руската поезия поручици и студенти, слепи гуслари и проницателни учени, православни и разколници, строители и земеделци, монархисти и републиканци, комунисти и антикомунисти, лекари и инженери, патриоти и космополити, червеногвардейци и белогвардейци, луди-млади глави и личности с уравновесен разум, жени със славянска красота и мъже със славянски взори, както и русияни с капчици еврейска или татарска, кавказка или сибирска, викингска или казашка, нордическа или придунавска кръв...
Писана е и до днес се пише руска поезия в Русия и Франция, в Германия и Англия, в Австралия и Израел, в САЩ и Испания, в Китай и Япония, в Югославия и Чехословакия, в Полша и Финландия... И в България.
Навсякъде по света поетите са езичници, защото са неподвластни на държавни и верски, на идеологически и народностни догми.
За тази публикация от всички рускоезични езичници избрах неколцина мои любими поети, за да ги представя на читателите на ДУМА в преводи, несъвършени заради пристрастията ми към оригиналите...




АЛЕКСАНДЪР ТВАРДОВСКИ

Александър Твардовски (1910-1971) бе  изключителна личност и велик народен поет в прекия смисъл на думата. Той създаде епичната руска поема на двадесети век с образцовите си произведения "Страната Муравия", "Василий Тьоркин", "Дом край пътя", "Шир след шир". Бе всеизвестен защитник на творческата свобода и заради това влизаше в конфликти със силните на деня. Особено в разсъжденията си за Отечествената война.


***
Аз нямам нищо общо със вината,
че мои еднорамци от войната
не си дойдоха. Не аз ги обрекох
на гибел вместо мене от куршума.
И знам, че за това не става дума,
не става дума, ала все пак, все пак, все пак...

1966
 



ЯРОСЛАВ СМЕЛЯКОВ

Ярослав Смеляков (1913-1972) бе споходен и от ранното признание, и от ранното страдание. Четири пъти въдворяван в Архипелаг ГУЛАГ, преминал през две войни, той бе "заложник на своята искреност" и изповядваше идеите на оня свят, тъй враждебен към него.


***
Заболея ли аз,
не ми трябват ни лекар, ни врач - чудотворец!
Вие, верни другари
(не мислете, че говоря в несвяст!),
постелете ми степ и с мъгла
затъмнете моя прозорец,  
полунощна звезда ми сложете
за възглаве над целия свят!

Аз направо вървях и надменен
аз не бях в участта си нелека,
ако утре ранят ме и мене
в справедливия яростен бой,
превържете тогава главата ми
с оснежена планинска пътека,
наметнете ми покривало
от макове и шибой!

Със сиропи горчиви и хапове
куршумена рана не стине,
нека буйно в кръвта ми най-сетне
вселената проискри!
Водопади сребристи и звънки,
вихровития вятър пустинен -
ето, те са целебни за мене
денем, нощем и в ранни зори!

От моретата и планините
вечно време трепти и светлее,
погледнете, почувствайте: няма,
да, наистина няма смърт!
И не в болнични бели одежди
сърцето ми ще изтлее,
не по болничен коридор си отивам,
а по Млечния път!

1935




ВЛАДИМИР СОКОЛОВ

Владимир Соколов (1928-1977) бе обичан и като поет, и като човек в безкомпромисния духовен свят. Бе трагично сроден с България, а на мене ми се струваше, че той е прероденият в Русия Димчо Дебелянов.


***
Опази ме от посребрен и
позлатен славослов! На света
няма дарове по-скъпоценни
от виелицата и дъжда.

Те не искат от мене възхвала,
нито себе си да позоря.
Позволи ми с коса побеляла
посред златен народ да искря.

Ужасява внезапната мисъл,
че на нищо не даде ответ,
че единствен си бил, а си писал
цял живот като друг поет...

1973



АЛЕКСАНДЪР МЕЖИРОВ

Той е просто поет и не се побира в никое терминологично определение, нито пък в едно-единствено творческо поколение. Александър Межиров (1923-2009) изглежда съвременник на Пушкин и едновременно - поет, току-що появил се с първо стихотворение, с първа книга. Поезията му излъчва чувство за непреходност.


ВЪЗПОМИНИНАНИЕ ЗА ПЕХОТАТА

Куршумите, които изстрелвам, не се връщат обратно,
картечните ми откоси косят до корен трева.
Аз заспивам, положил глава на Синявинското блато,
а нозете ми се опират в Ладога и Нева.
Аз повдигам клепачи, сънен и морен тука,
пазя прикрития огън, от нощта вледенен.
И щом се обърна от хълбок на гръб, бълбука
Синявинското блато дълбоко под мен.
А когато направя първа крачка в атака -
бойният вятър свисти като огнен фугас,
огъва се фронтът, бяга заднешком към Райхстага -
щом втората крачка направя аз.
И бял флаг ми вдигат вражите гарнизони,
захвърлят оръжия и медали покрай моя път.
И по моето рамо на зелените ми пагони
първите капки на майския дъжд блестят.
А аз по-далече и по-далече отивам,
прекрачвам реки, над морета прелитам почти.
И на превала край Пилзен пенесто пиво отпивам,   
и цигарката си припалвам при Бранденбургски врати.   
А пролетта, между впрочем, приижда с познати знаци,
и по военните пътища в прах, в денонощна война,
аз искам от противника безусловна капитулация,
за да хвърля в нозете на Кремъл бойните му знамена.
А когато среднощ заспивам, нещо си спомням, когато
най-после затворя очи и виждам едва-едва,
че съм положил глава на Синявинското блато,
че нозете ми се опират в Ладога и Нева.

1954