Разговор с Тончо Русев

Така и не успях да се запозная лично с Тончо Русев. А много исках. За мен всеки човек е една книга. Но големите имена в нашата култура са не просто книги, а огромни сборници с избрано най-доброто и ценното от живота. Та затова исках да се запозная с композитора и човека, да си поговоря, по-точно да го послушам. Както съм слушал и продължавам да слушам неговите песни. Дали защото с тях съм израснал, дали защото носят в себе си онова бисерче българщина, което всеки от нас носи в себе си и което може да си остане песъчинка, но може и да стане голяма скъпоценна перла, зависи как ще го отгледаш.
Какво ли щеше да ми каже? Чел съм негови интервюта. Но всеки разговор е различен.
Но кончината на Тончо Русев ме хвърли в един друг размисъл. Ценим ли достатъчно големите имена на нашата култура? Чува ли се техният глас, или се сещаме за тях, когато вече ги няма? Тогава изведнъж медиите гръмват, започват да се ровят в биографиите, да търсят сензации. 
Познавам много големи наши писатели и поети, вече на солидна възраст. Почти всички от тях ми споделят, че се чувстват пренебрегнати, отхърлени от обществото. А те имат какво още да кажат, със сигурност много повече от реката словоблудства, която се излива от днешните измислени "герои" на деня. Но мълчаливо, с достойнство, с онова достолепие, което притежава само човекът на духа, подминават обидата на забравата.
Може би причината е, че те не направиха компромис нито със съвестта си, нито с творческите си разбирания, нито с политическите си възгледи. Затова са и неудобни в днешното време на ниски чела и меркантилни умове.
Нацията трябва да бъде опростачена, принизена, доведена до първосигналните, примитивните страсти.
Това си мислех, докато си пусках песните на Тончо Русев в деня на неговата кончина. Колко красота, хармония, любов и вдъхновяваща чистота има в тях!
Често, когато тичах в парка, срещах Тончо Русев и Евтим Евтимов да се разхождат. Може би тогава са се раждали творбите на техния тандем? Изкушавах се от желанието да ги спра, да се представя, да си поговорим. Но не го направих. Може би от страх да не наруша някой момент на вдъхновение...
Сега паркът е пуст. Няма ги стиховете на Евтим Евтимов, няма ги песните на Тончо Русев. Но я има поезията на природата, песните на птиците.
Всъщност истината е, че аз се запознах с Тончо Русев. Още отдавна, когато по стария радиоприемник "ВЕФ" слушах и харесах неговите песни.
Това е предимството на големия творец. Той не умира, а продължава да живее чрез творчеството си. Независимо от конюнктурите на деня. Попитах учениците дали са чували песни на Тончо Русев и изредих няколко заглавия. Ама разбира се, ми отговориха те. И нека не танцуват на тях на дискотеките, но съм сигурен, че когато останат сами, си ги пускат и ги слушат. И разговарят с Тончо Русев.