Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

21 Октомври 2018 | Неделя
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Светът е малък

(Съ)Страдание

Николай Коев

20. Април 2018 , брой: 76   988   0



Днес няма да ви занимавам със световните и балканските драми. И не защото няма какво да се каже за тоталното настъпление на подпалвачите на военни конфликти с въображаеми химически драми, а защото в унеса да следим разпадащия се европейски и световен разум поизместихме поглед от важни елементи на родната бутафория. Думата ми сега е за възрастните хора, за тези, които са ни създали, развивали, страдали и преживявали нашите болки, радости и страсти. За тези, чийто биологичен часовник отмерва безмерно дългите часове на съществуване в старост и много често в мъка, тъга и самота.
Животът в последно време ме сблъска с тъжна реалност, която всички знаем, но и често търсим оправдания за нея с изтощителното всекидневие, борбата за оцеляване, грижата по децата и дори по, както каза някой, домашните любимци. Всичко това естествено съществува и е част от жестокостта на деня в условията на прохождащ капитализъм. Истина е обаче и друго. В нашия дълбоко кодиран български бит и морал има и изразено състрадание към ближния, но най-вече към близките хора и създателите ни. Това е част от нашите ценности, а съвсем не от прокламираните европейски. Това е втъкано в народопсихологията ни като израз на признателност, почит и дълг за грижа до сетния миг на майката и бащата, бабата и дядото, брата и сестрата.
Какво обаче ни предлага днешният ден, който изглежда е доста по-различен дори от вчерашния, когато става въпрос за обикновена привързаност и грижа към близките възрастни хора. Като че ли все повече се установява отдалечена от кодираната ни сетивност практика да "настаняваме" родители в старчески домове и хосписи. Искаше ми се да кажа "захвърляме", но се въздържам, тъй като има и отделни заведения от този вид, които предлагат допустимо нормални условия за живот.
Общата и все по-налагаща се практика обаче е тревожна. Много хитреци се наместиха удобно в държавата на всеобщия хаос, за да подхванат бизнес със "старчески домове". В по-големи къщи след съответното преустройство се натикват хора, доста от които бързо-бързо напускат този свят огорчени и забравени. И то в условия, които няма да описвам единствено поради уважение към "настанените" там. Това не пречи обаче на собствениците на тези мрачни заведения да дерат здрави суми за предлаганата услуга, често в пъти превишаващи месечните пенсии на възрастните страдалци. Това обстоятелство пък действа като благодатен душ за съвестта на предалите близките си в грижливите ръце на социалните ангели- спасители. "Ами ние пари даваме да ги гледат там", сподели преди време позната. Изглежда, без да се замисли, че тези там са големите виновници, за да я има "нея тук и сега". А и какво значение имат парите, когато изоставените ти родители си отиват с гаснещи от мъка и разочарование очи, далеч от дом и човешка топлота? И изобщо има ли някаква материална съизмеримост на морала, признателността и отдадеността към предците? Изглежда все повече не. И особено в тотално изкривената ни представа за общество, ценности и дълг.
Вероятно мнозина няма да се съгласят с разсъжденията ми и ще намерят куп аргументи, за да ме оборят. Бих приел много от тях, ако става въпрос за истинско оцеляване, за борба на живот и смърт в доказващото се общество на несправедливост и нарастващ хаос. Но нека се запитаме все пак - не е ли водещ в случая и егоизмът, стремежът към личен комфорт и избавление от нормалните грижи за хората от третата възраст? И още един въпрос. Защо в така методично обругаваното и умишлено обезобразявано време на социалистическа България проблеми с грижите на възрастните хора нямаше? Повсеместната практика бе децата да се грижат за старите си родители до сетния им миг. В тази дейност се включваха и снахи, и свекърви, и зетьове, и дори по-далечни роднини. А що се отнася до не многото тогава държавни старчески домове, то и условията, да не говорим изобщо за заплащането, бяха наистина несравними с предлаганото, и най-вече с исканото в парични знаци сега.
Някой бе казал преди време, че нашето поколение, на около 60-годишните, ще е последното, което ще се погрижи за родителите си. Това безспорно е повод за доста тъжни мисли, но и за размисъл. Предимно за обществения климат на нарастваща агресия, властваща бездуховност, преклонение пред материалното и възприемане на най-пошлите практики от западния свят. Да се учудваме ли тогава, че егоизмът във всичките му измерения и превъплъщения взема връх и дори е на път да затрие рода български? Та може ли без минало, без приемственост да има и бъдеще? Или някои с псевдомладежки унес живеят с чувството за вечност и си купуват състрадание, от което за потърпевшите остава единствено страданието.
Затова не е излишно понякога да се вглеждаме и в собствения си образ в огледалото. И да се запитаме: "Какъв е този отразен лик - истинският, или онзи, който сме си избрали да видим?"

 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"