Нови стихотворения от Димитър Стефанов

Недейте ми ръкопляска

Ръкопляскайте на артиста!
Ръкопляскайте на певицата!
Нали докосна сърцата ви
неговото сътрепетно слово,
нейната нежна песен!

Но на мене недейте.
Не изпускайте из ръце
моята книжка,
отгърнете на нова страница.
Ако нещо човешко от нея
стопли душата ви,
затворете очи,
изживейте мига мълчаливо
и малко по-дълго усмихнати.


Тази ми сутрин

В начале бе словото...
Не, няма Библията да ви чета,
тя си е горе при иконостаса
в старата дядова къща.

В начало бе кафето.
Тука, на дъбовата ни маса
под навеса, при огнището.

Не зная кое направи
кафето ми по-сладко -
лъжичката мед от буркана
или свежата сутрин,
с която чашата си долях.

Не запалих огнището.
И кафето, и сърцето ми
бяха пролетно топли.

Допих си кафето. Дворът ме чакаше.
Помирисах най-близката роза.
Не я откъснах.
Извадих стръкчето здравец
с коренче, да го топна във вазата
и пак да го загърля в пръстта,
преди да си тръгна след седмица.

Между плочите, край дувара,
не простих на бурена, изкорених го -
днес на света ще има
едно зло по-малко.

С кладенчова вода
съживих цветята в лехите.
Подсвирна ми косът,
аз му подсвирнах...

И после дойде при мене словото
за тези ми стихове.


Приемен ден

Моля, почукайте на изхода!
На страничния изход.
На главния изход.
На спасителния изход.
Излезте от себе си!
Навън ще ви приеме по-важното.



Човек и здравец

Те натопиха човека
във своята непочтена постъпка
и той посърна целият.
По-далече от тях!
Аз натопих здравеца
в моята скромна вазичка
и той ми ухае,
зелен и през зимата.



Разминаване

Полуистина.
Тая дума я нямаше в речника.
Решихме с теб да си я изясним.

Ти я прие като истина:
позната истина...
относителна истина...
завоалирана истина...
нова истина...

За мен тя си беше явна лъжа.
Не си и помислям,
като е чиста лъжа,
да я пусна до своята чиста съвест.
Откъдето и да погледнеш,
си е лъжа открай-докрай.

Тая ми е последната среща с нея,
ще я отбягвам,
тя няма да може да ме преследва,
на лъжата краката са къси.


Днешен случай

Добричко ми куче,
на каишка те водеха
и тъй приятелски ти ми махаше
с рунтава дълга опашка,
че ми се прииска
да те погаля.

Но ти се хвърли
с оголени зъби
към краката ми
и ако не бях отскочил назад,
щеше да ме ухапеш.

Извинявай, какво те раздразни?
Или имаш човешки характер
да въртиш опашка,
а да хапеш другите?
Защото и този човек като теб
е държан на въже
и няма намордник за злото?

Но аз обичам и теб, и човека.
И днеска разбрах:
Обичта си има и предпазливост.



Между двама ни

Днес ми доведоха правнука
да го гледам до обед.
Оставиха ни сами.

Аз съм седнал на стола.
Той на дивана.
А откъде се взе между двама ни
на масата тази домашна везна?
Нещичко да си претеглим?

Сложих на нея едно пожелание.
Везната дори не трепна.
Сложих на нея една забележка.
Везната и не помръдна.
Сложих на нея едно пожелание.
Все едно нищо.

Подхвърлих една въздушна целувка.
И чудото стана -
милото правнуче ми се усмихна.
Неговата усмивка
натежа на везната,
наклони я
към едно весело настроение.

И дойде време за една истинска
целувка по детската буза!



Другото измерение

     На Велислава, Дими и Коста

Живеете (нека ви изненадам)
като шведи, които на село
бягат от шумния град.
Не сте на хладен остров или фиорд,
а в наше планинско селце.

А причината беше чисто българска:
Всяко зло за добро...

И моят поглед тука се проясни.

Само как от близкия стръмен склон
наднича боровата гора
през южния ви прозорец (до кафеварката)!

Само как ви открехват безкрая
планинските върхове
през западния прозорец (над компютъра)!

Само колко по-свежи от въздуха
са вашите нови мисли!

Само дето ненужна е тука
градската суета
от жълтите вестници,
които захвърлих небрежно
зад милите жълти лалета...



Покана

Първа ще те посрещне
тя.
Високата порта.
Не в Истанбул,
а в моето родно
балканджийско селце.
Дъбови са й двете крила,
но няма да литне.
С нея дворът
на старата дядова къща
само разтваря прегръдка.
Чакаме те. Ела!

Подпис: Аз и ружите.



Четирите посоки

Изток, запад, север, юг...
И още четири помежду им,
а от тях най-светлата - югоизток,
накъдето гледа моят прозорец.

Напред, назад, надолу, нагоре...
Надолу - и в дълбочина,
нагоре - към Слънцето и звездите
над ниската облачност.

Аз, ти, той, те...
Най-трепетната посока
беше към тебе, обич моя.
Дори и сега, когато те няма.

Вчера, днес, утре, завинаги...
И в четирите посоки на времето
нека нашите стъпки да се пресичат
по живата родна земя.




Димитър Стефанов е роден на 20 март 1932 г. Завършва чешка и българска филология в Прага. Автор е на четиридесет книги със стихове, есета и миниатюри и има двойно повече издания на преводна поезия и проза от чешки, старочешки, словашки, руски и други езици. Той внася нещо по-различно и ново в литературата със своите "стихове за чесъна", всекидневни сонети и лирични поеми, с първата българска хайку стихосбирка "Гората на глухарчето" (1988), с двете си книги хайбуни "Невидимости" (2005) и "Видимости" (2016), с нонсенсовите си стихотворения-небивалици за деца и възрастни "Врабче в Балчикчирик" (2001). Носител е на най-престижни наши и чуждестранни награди за своето творчество и преводаческа дейност, а напоследък на най-високия словашки орден "Двоен бял кръст" (2017). Седем негови поетични книги са издадени в Словакия, Чехия, Сърбия, Англия и Македония, негови творби са преведени на повече от двадесет езика. Почетен доктор по литература на Световната академия за изкуство и култура.