Фиаско

През 2016 г. съставителите на авторитетния на Запад Оксфордски речник обявиха, че "думата на годината" е постистина. Те я определят като "обстоятелства, при които обективните факти оказват по-малко влияние при формиране на общественото мнение от емоционални изказвания". Пред бТВ филологът от катедра "Англицистика и американистика" в СУ "Св. Климент Охридски" Георги Георгиев обяснява, че представката "пост" означава "по-скоро нещо, което като вид мислене е останало в миналото. Така че постистина означава един вид свят, който е преминал отвъд истината". През януари 2017 г. речникът ни бе обогатен от друг израз - "алтернативни факти". Той бе роден от съветничката на Доналд Тръмп в предизборната кампания Келиан Конуей по повод критиките, че церемонията по встъпването му в длъжност не е била най-многолюдната в историята, както твърдеше тя.
Трябва да си припомним за постистината и алтернативните факти, когато става дума за поведението на САЩ, а и други западни страни в сирийския конфликт през последните седмици. Усещането, че сме свидетели на нещо сюрреалистично, не ни напуска, докато слушаме обосновката на западните лидери за най-скъпото военно шоу в историята, което според някои е достигнало 500 млн. долара, включващи и горивото за маневрите на американския флот.
Две седмици след обстрела с крилати ракети на няколко цели в Сирия продължава да няма яснота какъв беше политическият смисъл на това нощно упражнение. В писмо до Конгреса на САЩ от 16 април президентът Доналд Тръмп съобщава, че е разпоредил бомбардировката с цел "насърчаване на стабилността в региона, възпиране на разпространението и използването на химически оръжия и предотвратяването на влошаването на настоящата хуманитарна катастрофа в региона". Ако ви се струва налудно, че бомбардировката може да спомогне за стабилността, се върнете в началото и прочетете какво означава думата "постистина".
Сирийското химическо оръжие беше унищожено под американски контрол през 2013 г. и това бе причината четири години САЩ да не бомбардират страната въпреки съобщенията за химически атаки, извършени уж от правителствените сили. Докато не дойдоха любителите на "алтернативните факти" от Белия дом, които имат отчайваща нужда да разиграват антируската карта, за да тушират опозицията от Капитолия и да отговорят на формираните от медиите обществени очаквания. Все пак тези персонажи начело с действащия президент си точат зъбите за втори срок в Белия дом, а след превръщането на Русия във фактор във вътрешната политика тази работа няма как да стане без развъждането на нови антируски бръмбари в главите на американците, а заради това от тяхна гледна точка не е грях и да се излъже. Колкото по на едро, толкова по-добре.
Реалността обаче е друга - Сирия няма химически оръжия, има провокации извършвани от джихадистки групи с използването на леснодостъпен хлор или изобщо изфабрикувани, какъвто беше случаят от 7 април в град Дума. В света на постистината фактите, както видяхме, нямат значение, важна е истерията в медиите. Но това няма как да бъде възможно без тоталната доминация в информационната сфера на САЩ и още няколко западни държави.
Говоренето на явни глупости от телевизора обаче няма как да замаскира общата слабост на трите велики сили, която те демонстрираха в нощта на 14 април. В света на "алтернативните факти" президентът на Франция Емануел Макрон обяви, че: "извършихме успешно операцията от военна гледна точка". Реално нито една от унищожените три цели (ако изцяло приемем версията на триумвирата) не представлява обект, чието унищожаване може да намали боеспособността на сирийската армия, която междувременно успешно продължи настъпателните си операции срещу ислямистките групировки.
Нито изследователският център в Дамаск, проверяван преди няколко месеца от Организацията за забрана на химическите оръжия, нито другите две постройки в полето с твърде неясно предназначение не могат да оправдаят атака със 105 съвременни ракети за 200 млн. долара. А заявлението на британския премиер Тереза Мей след ударите, че правителството й не желае с тях да свали Асад от власт, е показателно за липсата на каквато и да е рационална цел на тази военна операция.
Театралността, която включваше договорки с руснаците, предупреждения за характера на обстрела, времето, средствата, издава всичко друго, но не и увереност на трите велики сили. Уверени в правотата и силата си държави, още повече членки на Съвета за сигурност на ООН, не се държат така. Това поведение, което прилича много на описания от френския социолог Еманюел Тод "театрален микромилитаризъм", изглежда, е обусловено от елементарен страх за репутацията им. "Ние трябва да бомбардираме, защото, ако не бомбардираме, никой никога повече няма да ни взема на сериозно, а това е "смерти подобно" за нас като геополитически играчи." Това може би бе основният мотив на триумвирата Тръмп - Мей - Макрон за безсмислената военна акция. Впрочем има и друга версия за атаката, изказана от бившия ни посланик в САЩ Елена Поптодорова, и тя не е лишена от смисъл. Пред Нова телевизия, коментирайки агресията спрямо Сирия, тя каза: "Този удар беше насочен както към Сирия, той всъщност беше предназначен към Русия. Това беше разговор с Путин с военни средства."
Версията на Поптодорова изглежда напълно логична, но ако я приемем за основна, стигаме до неутешителния за Запада извод, че целта не е постигната. Точно обратното. Русия изпрати на САЩ сигнал чрез началника на Генералния щаб Валерий Герасимов, който заяви, че в случай на бомбардировка на обекти, в които има руски военни или граждански специалисти, Русия ще предприеме мерки на въздействие, както крилатите ракети, така и срещу средствата за тяхната доставка, т. е. самолети и кораби. Точно вследствие на този сигнал станахме свидетели на "театрален микромилитаризъм", а не на пълноценна военна операция. Ако някой е искал нещо да каже на Путин, т. е. на Русия, не е успял. Русия потвърди, че може да защити клиента си и може да го направи дори без да стреля. Нещо като сухопътен аналог на британската концепция Fleet in being (може да се преведе като "флотът е силен със своето присъствие"), смисълът на която е, че факторът на силата е достатъчно въздействащ сам по себе си, без да се налага тя да се използва. Дори ограничените руски сили в Сирия бяха достатъчни, за да принудят три велики сили да нанесат военен удар, който не причинява военни щети. Това е фиаско. Фиаско на цялата американска политика спрямо Сирия от 2011 г. насам.
САЩ и съюзниците им просто не знаят какво да правят, нито знаят какво искат за разлика от руснаците. На седмата година от сирийската гражданска война техните действия вече са лишени не само от стратегия, но и от тактика. Ако във времената на Барак Обама американците и съюзниците им знаеха, че искат да свалят сирийския президент Башар Асад от власт, то сега те и това вече не искат. Не могат, както през 1998 г. в Югославия, през 2003 г. в Ирак и през 2011 г. в Либия, да правят каквото си искат. Поради това бягат в света на постистината, където уж цели 75 крилати ракети се изстрелват по празна сграда, а други 30 по две плевни в полето, за да се обяви велика победа незнайно над какво и над кого.
Бившият началник на армейското разузнаване (1967-1969 г.) по време на войната във Виетнам полк. Филип Дейвидсън във фундаменталния си труд "Войната във Виетнам (1946-1975) обяснява, че липсата на стратегия, дори при успешна тактика, в крайна сметка води до поражение велика сила като САЩ. В Сирия американците заложиха на въоръжената опозиция, която през първите години на войната постигна сериозни успехи и изправи през 2013 г. правителството в Дамаск на ръба на поражението. Стратегически това обаче се оказа грешка, защото в реалността на Близкия изток тази опозиция бързо свали маската си на светска сила и се превърна в това, което реално беше - банди от ислямистки главорези. Това предопредели сегашния успех на Дамаск и съюзниците му - населението, което живее в сирийската реалност, а не в света на постистината в западните столици, избра закрилата на законното правителство и Русия. Това се видя по време на битката за Алепо, по време на бързото превземане (по-скоро предаване) на областта Източна Гута край Дамаск, по време на последните настъпателни операции в провинциите Хама и Хомс. Въоръжената опозиция отстъпваше не толкова поради военна слабост, колкото поради загубата на смисъл от съпротивата им. Народът вече не е с тях. Докрай се сражават само кръволоците от Ислямска държава, те няма какво да губят.
Както президентът Ричард Никсън е говорел през 70-те години за "виетнамизация на конфликта", така и сега президентът Тръмп говори за арабизация на конфликт, за изпращане не части от Саудитска Арабия, Катар, Египет, ОАЕ в тези райони на Сирия, където американците имат относителен контрол - земите на изток от Ефрат. Това е сигурен признак, че САЩ се готвят да си тръгнат от Сирия. И финалът на тази им авантюра ще бъде същият като във виетнамската война. С тази разлика, че вече нямат и посолството, от чийто покрив да бягат.