ОБИРЪТ

    Главата й се пръскаше. Сякаш дузина майстори-каменоделци биеха с длета в мозъка й. Усещаше непоносима тежест, като че ли боядисаният в бяло таван бавно се спускаше към нея и я притискаше. Не й достигаше въздух. Пребледнялото й лице плуваше във вадички пот. Вдъхна дълбоко. Постепенно си припомни всичко...
    Фаталният петъчен следобед, банковият клон, охранителят вперил поглед в часовника на стената, другият, който си бършеше очилата, наредените на опашка и пристъпящи от крак на крак нетърпеливи клиенти пред гишето. Този петък беше адски натоварена. Колежката й отсъстваше по болест, което бе причина второто гише да не работи.
    Опашката едва пълзеше. Най-неочаквано вратата с трясък се отвори и в помещението нахлу маскиран тип, въоръжен с пистолет. С дрезгав глас изкрещя "никой да не мърда" и не изпускайки от очи охраната, заднешком се запридвижва към нея. Изблъска от гишето застаналия клиент, който политна встрани, загубил равновесие. От ръцете на уплашения човек се изсипаха нови двадесетолевки, които покриха пода като мозайка. Нападателят хвърли в ръцете й голям найлонов плик и с недвусмислен жест й нареди да го напълни с наличните в касата пари.
    Тя се опита да каже нещо. Гласът й трепереше. Маскираният изръмжа, светкавично се извърна и я зашлеви с опакото на ръката. От носа й шурна кръв. Тогава разбра, че трябва да мълчи. Усети ледения полъх на смъртта. Една случайно изтървана дума, един неволно направен жест можеше да я погуби.
    Клиентите на опашката бяха замръзнали на местата си, онемели като извадени на показ антични статуи. Само страхът в очите им ги издаваше, че са живи същества.
    Стрелките на големия стенен часовник, окачен в салона за посетители, едва, едва помръдваха и режеха времето на тягостни и мъчителни минути.
    Рижият охранител продължаваше да зяпа втренчено към часовника и не предприемаше нищо. Той хапеше нервно устни, а лицето му бе бяло като слонова кост.
    Шумът на бързо хвърляните от нея пачки в плика нарушаваше тревожната тишина, възцарила се в паричния салон. Това бе затишие пред буря. После изведнъж цялата сграда се затресе от оглушителния вой на алармената система. Прозвучаха гърмежите. Настана паника. Никой не знаеше какво става и какво ще последва. Хората от опашката се пръснаха като падащо домино. Всички се втурнаха към изхода, блъскайки се в тези, които бяха преди тях. Една жена се строполи на земята и начаса бе прегазена. Сърцераздирателните й писъци за помощ глъхнеха, смесвайки се с острите звуци на алармата.
    Другият по-възрастен охранител се бе проснал по гръб в локва кръв до вратата. Очилата лежаха на няколко метра, очните ябълки зловещо обърнати навътре, грубото му четвъртито лице беше смръщено, а от ъгълчетата на устните му се стичаха тънки струйки кръв.
    Последното нещо, което си спомни Лидия, след като натисна паник бутона, бе, че онзи изрод с маската насочи пистолета си към нея, стреля, но някой го блъсна. Куршумът изсвистя на сантиметри от главата й, рекушира в стената и се заби в нечие тяло. Последва смразяващ кръвта писък и нещастникът се сгромоляса с цялата си тежест върху нея. От удара припадна.
    Опомни се в болничната стая. Обясниха й, че от банковия клон е задигната голяма сума, двама души са простреляни смъртоносно, имало и ранени. Полицаите разпитвали очевидци за маскирания нападател, имал ли е съучастници, сам ли е действал и откъде е избягал. Ще разпитват и нея...
    Лидия лежеше на болничното легло. Пое дълбоко въздух. Восъчната бледост на напрегнатото й лице почти не бе оставила следи от красивите й черти. Изгледа с празен поглед влезлите в стаята ченгета, след това леко извъртя глава към цивилния, който й кимна.
- Изключително нагъл обир, при това на оживено място! - коментира той и веднага попита:
- Как мислите, ударът спонтанен ли е, или е бил предварително набелязан?
- Н-н-нямам и-идея... - изпелтечи Лидия с немощен глас, все още под въздействие на преживения страх.
- Имате ли съмнения в някого? - продължи с въпросите следователят.
Тя поклати отрицателно глава, следейки човека пред нея с поглед, в който имаше умора. Очите й продължаваха да не говорят нищо. След това се вгледа отново в тавана. Внезапно се обърна, сякаш беше събрала мислите си.
- Впрочем, онзи охранител, с луничките, Несторов не е цвете за мирисане! Говори се, че миналото му било доста съмнително! На всичко отгоре не отлепваше очи от часовника, сякаш имаше среща с маскирания и го чакаше да влезе... Няма да ви обяснявам от колко месеца ме сваляше! Не е това причината да го споменавам сега. Нищо лично...
- Хм, интересно! - каза следователят и прокара пръсти по оредялата си коса.
Извади бележник от джоба на сакото си и започна да записва.
Когато приключи с бележките, понечи да продължи с въпросите, видя промяна в настроението на жената. От подпухналите й очи се стичаха едри като на дете сълзи. Триеше ги машинално, без да ги усеща. Пръстите на ръцете й нервно потрепваха. В израза на лицето й имаше нещо, което уплаши полицая.
- Достатъчно, засега - сви рамене той и прекрати разпита.
- Е, ние ще тръгваме, но има още какво да си кажем! Така че до нови срещи... - изтърси на изпроводяк ченгето и изчезна заедно с униформените от стаята.
Лидия изрита завивката, беше й станало горещо. Сви пръстите си в юмруци и заблъска ожесточено възглавницата, крещейки:
- Кога ще свърши всичко това? Божичко! Ще полудея!...
    После отново заплака.
    От този ден животът й коренно се промени, стана трагедия. Излезе в болнични. Не след дълго работодателите й от банката я освободиха. Викаха я неколкократно в полицията да дава показания. Изясняваха дали е използвала навреме паник бутона. Имаха някакви съмнения. Разпитваха я и за интимните й отношения с онова уволнено ченге Несторов, охранителя от банката, когото бяха прибрали в следствения арест като заподозрян.
    Най-лошото й се случи миналия месец. Почина съпругът й. Поболя се загрижен за нея. Не помогнаха нито докторите, нито лекарствата - свърши за две седмици.
    Лидия изпадна в депресия. Спомените я съсипваха. Живееше в постоянен страх. Зачервените й очи гледаха объркано. От най-малкия дразнител се стряскаше и започваше да плаче като малко дете. Красивото й лице се смали и набръчка. Пищните й форми се отпуснаха и тя изглеждаше някак остаряла и сгърчена.
    От няколко дни образът на мъртвия й съпруг непрестанно я преследваше. По-рано я навестяваше само в сънищата, докато сега тя постоянно виждаше лицето му в най-различни епизоди от живота им. Прекараното с него време се въртеше в главата й като филмов безконечник...
    Той беше строен и мъжествен чаровник. От тези мисли сърцето й заби лудо. После усети студени тръпки. Сети се за тайните, които покойниците отнасят със себе си в гроба. Тънките й устни се свиха и тя прошепна:
- Всичко това отдавна е минало...
Цяла сутрин имаше отвратително главоболие. Нагълта шепа аналгетици. Когато отвори аптечката, погледът й спря върху матовото шише с останалото лекарство от мъжа й. На лицето й цъфна странна усмивка. Беше подменила съдържанието на шишето. Сипваше редовно всеки ден от отровата в храната на болния. Преди да умре, тя му показа своята власт. Напомни му кой е господарят в къщата...
Звънецът на входната врата я стресна.
Лидия наметна пеньоара си и с вдървени нозе прекоси антрето. Погледна през шпионката. Сърцето й замря. Двама полицаи бяха застанали пред нейния апартамент. В очите й се четеше ужас. Първото нещо, което си помисли, е, че са дошли да я арестуват.
Вече беше подпряла ръка на стената, когато почувства, че губи съзнание. Тебеширеното й лице се изопна, коленете й омекнаха, сякаш бяха от пластелин, а ръката й се плъзна по ламперията на стената. Свлече се безмълвно на пътеката в антрето.
Полицаите позвъниха още веднъж и си тръгнаха. Бяха патрулна двойка. Пак щяха да я потърсят. Заръчано им бе да предадат писмо от Несторов, който се обесил в килията си.


*   *   *

... Малко хора бяха дошли да изпратят Лидия до вечното й жилище. Роднините решиха да бъде погребана в стария гроб на майка си. Гробарите извадиха от катафалката ковчега с тялото, сложиха го до изкопаната дупка, после вдигнаха капака, за да могат близките да си вземат последно сбогом с покойницата.
Лицето на Лидия се беше сгърчило в ехидна усмивка. От едва отворената й уста се подаваше върхът на езика. Сякаш искаше да издаде тайната: мъжът й бе зазидал парите от обира в паметника на майка й...




Иван Беловски е роден в град София. От ученик започва да сътрудничи на различни печатни издания и участва в поредица от телевизионни предавания в младежката редакция на БНТ. Изявява се в различни жанрове - белетристика, лирика, политически хумор, обществено ангажирана публицистика. Автор е на книгите: "Стрели от хартия", "Виното на спомена", "Смехоплачки" и "Нощен живот в розово". Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти, на AIEP - Световна организация на писателите криминалисти и на "Музикаутор". Носител е на различни награди от национални литературни конкурси.