ЗОВ ЗА ХАРМОНИЯ

Людмила ГРИГОРОВА

    Първото впечатление от книгата на Димитър Христов "Хармония" е нейната песенност - стихотворенията му могат да се запеят. Те носят песента в себе си: с мелодията, с ритъма, със силната си емоционалност. Неслучайно авторът им е и поет с китара. По тоналност тази книга е смесена: тя е побрала в своите страници стихове с най-различни настроения. От светлата тържественост ("Човекът с книгата"), през силно патриотичните строфи в "Писмо до роднините в Скопие" до горестните изповеди като "Геноцид", "Песничка за прехода" и "Песента на скитника", които са гневни и дръзко разобличителни.
    Книгата съдържа 36 стихотворения и една поема, разпределени в три цикъла: "SOS", "Неповторимост" и "Прераждане". "Геноцид" - стихотворението, с което се открива цикълът "SOS", е сигнал за спасение, за оцеляване, чиито първи четири стиха съдържат две обръщения-императиви и тревожния въпрос-възмущение:

        Спрете геноцида,
        сменете системата!
        Къде да отидем,
        още ли дремем!

    Усилието за промяна - това е изходът - сочи поетът. В "Песничка за прехода", където "пак честните са луди" - трансформация на Ботевия стих "Свестните у нас считат за луди", - авторът сравнява ситуацията в България днес с мрачните времена на робство. Той е остро социален в творби като "Майдан", "Недискретно за дипломатическата служба" и много други, не се спотайва зад ничий гръб, не се съобразява с авторитети. Стихотворението "Майдан" завършва така:

        Агресията значи смърт.
        Но как да стане по-добър
        светът, когато управляват
        не кротките, добрите нрави,
        а най-суровите тирани
        и най-жестоките агресори.
        Във този свят,
                  кажи,
                     къде си!

    Димитър Христов упорито търси съмишленици, на които пряко задава този въпрос, а когато епохата ни притиска до стената, на такъв въпрос не можеш да не отговориш.
    Цикълът "Неповторимост" е контрапункт на първия "SOS". Той изцяло е посветен на любовта. С главна буква. И въпреки че нерядко тя е като "горчиво вино" (Димитър Христов използва за мото на свое стихотворение заглавието на стихосбирка на Евтим Евтимов), той вдига своята наздравица за нея, нищо че понякога лицето й е двулично и коварно. Поетът се вживява повече в другия й образ: във вечното й възраждащо и животворно начало, и тъкмо затова я възпява. В нашия свят има твърде много насилие, войни, бедност и ако не съществуваше нейната топлота, интимност, опиянение от страстта (стихотворенията "Зов", "Наздравица за любовта"), животът ни би бил сив и скучен. И докато "Раздяла" разкрива една от драматичните прояви на това вечно чувство, негова противоположност е стихотворението "Няма последна любов" - истински химн на любовта.
    Голяма част от този цикъл принадлежи към т. нар. анакреонтическа поезия, възпяваща виното и любовта. Поетът продължава една традиция в българската литература, подета от Кирил Христов, но без неговите ексцеси. Както и от майстора на съвременната любовна лирика Евтим Евтимов.
    Поезията на Димитър Христов е жизнеутвърждаваща и светла. Такава е нейната основна тоналност. Стихотворения като "Мъжът на шестдесет" са един от най-ярките примери в това отношение.
Третият цикъл "Прераждане" е посветен на поезията, на извисяващата роля на изкуството. На поета - централен инструмент в духовното възкресение на човека, често пъти затънал в своето еснафско ежедневие. Наред с много други образи от този цикъл бих посочила стихотворението "Поетът":

        Поетът винаги се връща
        при нас, за да ни възвисява
        и да ни приземява също
        като вулкан, избълващ лава,
        или като ранимо цвете,
        пробило каската от лед,
        запяло волно с ветровете
        над градския смразяващ ред.

    И докато в стихотворението "Безсмъртие": "Поетът е ловец на мигове...", ала и "на митове", в "Човекът с книгата" е оприличен на "човек със птица във ръцете".
    Искам да обърна специално внимание на стихотворението "Песен за снега", което е своеобразно постижение за своя автор, особено в областта на поетиката. На пръв поглед то е изцяло астрофично, а всъщност се състои от четиристишия, без да са графично обособени. Във всяко от тях първите три стиха се повтарят буквално, а четвъртият играе ролята на поанта. Условно това стихотворение може да се нарече и "Предпролет". То е възпев на ежегодното възкръсване и съживяване на природата. Тя - пролетта, идва с чуруликането на птиците, с новата трева, с летежа на пеперудите, с цъфтежа на цветята. Четирите сезона, които определят кръговрата на природата, всъщност определят нейната вечност, а това е повод за оптимизъм.
    Но нека се върна към заглавието на книгата. "Хармония". То не отразява възприятието на поета за света като особено хармоничен, а е по-скоро авторовият стремеж към хармония. Защото светът, в който живеем, е дисхармоничен, агресивен, изпълнен с насилие! Но, от друга страна, в него има и любов, и градивен творчески труд, красота и очарование! Със своята книга поетът призовава хората към взаимност и разбирателство, към духовно просветление и хармония. Защото тя наистина съществува - вътре в нас и извън нас.



Людмила Григорова