Поезия

ДЕН

Една над друга къщи по баира.
И аз, незнайно как попаднал тук,
усещам вятъра през мен да свири.
Дали от вятъра съм станал друг -

спокоен, вятърничав ли - не зная...
Но вярвам, че е трябвало така:
да изоставя свойта градска стая
и като вик навън да изтека.

Навън - до диви храсти и градини,
навън - до неочакван водопад
и неговите капки сини
в самата ми душа да потекат...

Къде съм бил до днес, какво загубих?
Дали ще имам време за това -
да излекувам мислите си груби
със вятър и спокойна синева?

Дали ще мога? Вятъра, тревите...
И аз като разпънат в тоя ден
отново се опитвам упорито
да си внуша, че днеска съм роден.



ХИМН

България във глас,
във мисъл, в длан корава.
И да ни няма нас -
България остава.

Във камък, в житен клас,
във болка - не изтлява.
И да ни няма нас -
България остава.

В хайдушки връх, в боаз,
в граничната застава.
И да ни няма нас -
България остава.

От първия ни час
до сетния - прощава.
И да ни няма нас -
България остава.




КАДЪР ОТ ФИЛМ - ПРОЛЕТ 1945

    Железни птици от гнезда железни
    под купола на моя век летят.
    Расте тревата върху гроб и бездна,
    а мините чертаят смъртен път.
    И босите крачка вървят полека
    отвъд гората и отвъд смъртта.
    Върви дете по черната пътека
    и после бавно спира в пепелта.
    С изтръпнали ръчици то разравя
    греди и тухли, рухнали стени.
    Но татко си не може да изправи
    дори да моли: "Татенце, стани!"
    Баща му е останал там, където
    цъфтеше мак и тичаше жребче.
    Там майка му простираше прането.
    Козлето там развяваше звънче...
    Сега ги няма. Има гроб и бездна.
    Детето с разтреперани крака
    от този ад самичко ще излезе.
    И то върви. Аз виждам го така
    и дълго ще го виждам. В тишината
    се блъсват онемелите очи.
    И то върви, върви сега нататък -
    там утрото посечено мълчи.
    Върви детето. Вече нищо няма.
    А сълзите му взе ги пролетта,
    за да измие всяка черна рана
    в гърдите на света.


В КЪСНАТА НОЩ НА 9 МАЙ

Мисля за времето и за нас.
За небето, пълно с облаци.
За дъжда. И за пейката мисля.
Мисля за човека, който влиза
в съседния вход. За прозореца,
откъдето чувам валс - посреднощ,
като в сън.

Спи! Ти сега спи! Аз съм буден.
Мисля за теб.
Колко години сме заедно,
а дали те познавам?
Спи!
През стената дочувам -
проплаква дете. После стъпки.
И пак тишина.

Аз съм буден.
Лека нощ казвам
на Шарл Азнавур,
който пее за своята Изабел.
Лека нощ казвам
на каменния руски войник,
стъпил на тепето в Пловдив.

Аз съм буден. Всичко е в мен:
късните новини,
Трептов парк,
Брестката крепост,
Драва - Соболч,
знамето над Райхстага,
паметника на Незнайния воин
в родния ми град...
Всичко е в мен.
И думите на един поет:
"Самоубийствено живеем".
Прав си, приятелю, прав.
Но какво да направим,
за да оцелеем?
Питам сънуващата трева.
Телевизионната антена.
Кучето, което
мократа самота пресича.

А може би
света трябва да се обича?

Късно е.
Много е късно вече.
Късно е като късна песен,
като късна любов,
като късно признание...

Само моят прозорец свети -
слабо фенерче
в ръката на вселенския мрак.
Нека да свети.
Още да свети.
Ето - един щурец се обажда,
самотен и той като мен.
Навярно също иска
да бъде спасен.
Неговият жребий е лесен -
той се спасява
със своята песен.

А ние?




ЗИМА

Вали, вали... Какво закриваш, сняг,
върху безпомощната ни земя и върху нас?
Ще можеш ли да ни дариш с онази чистота,
с която малкото дете се втурва да те хване,
преди да разбере,
че със подхлъзване ще заплати това?
Ще можеш ли да ни внушиш спокойна мисъл
и в тишината ти да чуем как вървят
към свойто пълноводие смълчаните реки;
как в думите ни - бляскави от твойта белота -
набъбва нова сила; как доброто в нас,
пробудено сега, ще пусне коренче дълбоко -
до дъното на простите неща,
които винаги ще са потребни?
Вали, вали!



БЪЛГАРИЯ

Земя, земя, аз цял живот във себе си те нося
през черни дни и светли нощи, в гръм или в покой.
Душата ми дълбаят трудни думи и въпроси,
в кръвта си пазя всеки залез, всеки изгрев твой.

И чувам гласове от незабравени години.
Ти бе измъчвана, но никому не стана роб.
Гърмяха яростни камбани под небето синьо
и в силната ти пръст наякна твоя тежък сноп.

Земя, земя, дарявай ме със грижа и с тревога,
съмнения ми дай, надежди, но доволство - не!
Родих се в теб. Изправих се във теб и тука мога,
от теб кален, пред нищо да не сгъвам колене.

Посоката е ясна. Все стои на страж Балкана -
с дълбоки пропасти, със върхове и със скали.
Той изцеляваше у мене всяка тежка рана
и всяка болка тука спираше да ме боли.

И днес разбирам думите на птици и дървета,
ослушвам се в гласа на вятъра и на пръстта.
Аз тука разпознавам дирите на вековете
и твойте дири, вписани в сърцето на света.




ДРАГОМИР ШОПОВ е роден на 13 август 1938 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като завеждащ отдел "Поезия" в Главна редакция "Литература и изкуство" на Българското национално радио и като заместник главен и главен редактор на вестник  "Земеделско знаме". Бил е народен представител в 37-о и 38-о Народно събрание. Автор е на 36 книги - поезия, публицистика и стихове за деца. Творби на Шопов са преведени на полски, руски, румънски, беларуски, финландски, френски, сръбски, английски и др. езици. Драгомир Шопов е носител на различни литературни награди и отличия.