"Гамбринус" и "Ариана", оттук минаха и си заминаха...

Ако човек е чужд турист или български гражданин, който безцелно се разхожда из центъра на София и има време да се оглежда, няма как да не реши, че в страната се ползва латиницата като писменост. Само един рекламен надпис в подлеза при СУ "Св. Климент Охридски", на който пише книжарница, макар отстрани на самия магазин, в дъното, може да обърка представите. Всичко останало - реклами, афиши, надписи на супери, банки и т. н., са на латиница. По-точно - на английски. Така е из цялата ни столица.
Рекламите по билбордовете (безбожно много за столица!) в по-голямата си част следват тази мода, която може да се приеме и като съзнателно налагани нови изисквания. Знае ли човек в тези хибридни времена! Да не би като Казахстан да сме решили да въведем за ползване латиницата, пък в геополитическата суматоха да не сме разбрали? Безспорно е обаче, че няма заведение, което да не счита за престижно да постави името си на английски. Че и да предпочита да предлага меню с чужди манджи и "специалитети" със сложни и непознати доскоро по земята ни названия. Да не говорим за онези киноа, авокадо или рукола, без които не може да мине нито една новоизмислена салата, предястие или "основно" в ресторанти с вид на американски закусвални. Видно е, че не затрудняваме чужденците, за които не е сигурно дали точно това търсят, когато са в непозната държава. За разлика от Будапеща или Братислава например, които поддържат собствените си традиции и национална кухня, като я предлагат не само с предимство, а преобладаващо в китните си малки заведения из туристическите "старо место". Заведения, които също са изградени в съответствие със собствения национален стил и са запазени от поне столетие. Там тълпите чужди туристи са за завиждане. Ние затрихме кръчми като "Гамбринус" или "Ариана", култови места като ресторанта на СБЖ, "Бамбука" или сладкарница "България", за да се приобщим към онзи стил, който няма нищо общо с приемственост, традиции, доказващи вековност на народ и държава. Стигна се до положение един бивш министър на културата да оправдава срутването на една стара сграда в центъра на София с "тази Кирова къща не е паметник на културата, а само е кандидатствала за този статут", следователно не е ценна. Важното е, че не познава онзи човек, който ни лиши от къща, която придава друг облик на столицата ни и говори за славно минало, което се цени. Но не се съхранява. В тази връзка свой принос има и националното ни радио, което поддържа от 1970 г. един конкурс за нови български песни, който тази година е под заглавие "Пролет 2018", но няма песен, изпята на български. Поне не прозвуча такава, след като започнаха рекламите за самия конкурс. На фона на първата наградена песен през 1970 г. ("Яворе..."), която и днес звучи завладяващо, новите англосаксонски песнопения изглеждат всякак, дори приятни, но не и български. Защо тогава се дивим защо в суперите, чужда собственост, нямало български стоки или ако има незначителни количества, те са на най-ниските стелажи? Няма нашето знаменце на табелките с цените, както може да се види в Букурещ например, или да има отделни места за местно производство стоки. Да не говорим, че в "нашите супери" често липсват табелките с цените, отдавна изчезнаха кошниците, които се носят на ръка (за да се купува повече може би) и промоциите са трудно обясними.
Води се дебат за качеството на храните в тези огромни по площ магазини, но за цените думите не стигат. В Италия спагети, макарони, моцарела или други сирена са толкова по-евтини, че трудно цените у нас могат да се обяснят с транспортни разходи. Същото е за италиански шампоани, лосиони, гел за тяло и т. н., които тук са на двойни цени. Сигурно няма механизъм за контрол или вярата в евроатлантическите ценности не допуска вмешателство в дадени политики. Които се търпят от години и няма сила, която до момента да промени нещата.
Ние сме си търпелив народ, но не е сигурно как ще се реагира, когато ножът опре до кокала. В случая кокалът е българското. Въпросът е дали и този път ще оставим нещата "да се оттекат" в стил "всяко чудо за три дни". Защото много ни станаха "чудесата" и търпението се изчерпва. Справка - всеки ден протести, всеки ден разкрития за закононарушения, всеки ден "малката правда" залива сутрин телеекраните. Отпушва се духът от бутилката, за да стихне напрежението, или е време за генерална промяна? Ето това трябва да решат онези, които се възмущават от неправди, далавери, корупция или лицемерието на управляващите. Въпрос на време, спор няма.