ПИСАТЕЛЯТ СТОЯН БОЙЧЕВ - СВИДЕТЕЛ НА ДЕСЕТИЛЕТИЯТА

Пенчо Чернаев

Рядко щастие е в началото на жизнения си път да срещнеш творец като Емилиян Станев и той да ти каже: "Пиши... Ти можеш!"
Такъв късмет е извадил Стоян Бойчев навремето и окуражен, оправдава напълно по-късно и очакванията, и надеждите на своя велик земляк.
Основателно вече 90-годишният писател е в челната десетка на най-добрите съвременни български белетристи и романисти. Удоволствие е да четеш неговата проза! Всичките му книги са знакови - мащабни пана за цели периоди от нашата история. И "Пазач на наблюдателница", и "Звънарят", и "Отровно биле, омайно", и "Златното ведро"...  Последната друг бележит майстор на перото - Никола Радев, ще нареди между десетте най-добри български романи в българската литература през последните трийсет години. Не можем нищо да добавим, освен да се присъединим към тази категорична оценка, да я подкрепим и препотвърдим.
Стоян Бойчев отбеляза своя 90-годишен юбилей с нова книга - "Дъхът на земята". Тя носи най-добрите черти от досегашното му творчество и свидетелства за бистрата му памет, неизтощимо въображение и писателски умения.
Подзаглавието е Биографични очерци. В тях разказва за детските години и юношеското съзряване, за майка и баща, за вуйчовци и лели, за прабаби и прадядовци, но зад техните съдби и преживявания възкръсва цял един отколешен и неотдавнашен свят. Читателят съпреживява жестокостта на отишлия си ХХ век - "свиреп, безчовечен, наседнал от кръв и омраза", както и  по-новите дни на "свирепо, вълчо, безчовечно натрупване на капитали".
За детството, детските видения и крилати мечти, за социалните му уроци, за аеропланите в небето и мравките в тревата, за вечно угриженото лице на майката и за гордостта  от професионалните умения на бащата - ковач, за първото съприкосновение с широкия свят и с природата, за първата книга и първата любов, за още много първи неща в живота писателят разказва с лиризъм, топлота и обич, с носталгия за някогашните чисти нрави. Това са направо златни страници, поели не само детските трепети, но и изживяванията на предците. Четат се нерядко със спазъм в гърлото. Авторът върви по пътеките на детството,  по "наслагваното" време, със сладка тъга по някогашните мечти дири триангулачните точки на своя живот, осмисля преживяното, търси днешните уроци. Удивляваш се на някогашната зорка наблюдателност на момчето и на свежата памет на писателя днес. И уж са отделни биографични очерци, а всичко е свързано, сплавено в органично цяло.
"Трудно ми е да преценя, изповядва той,  кое в спомените ми преобладава - доброто, хубавото или грозното, лошото. Всичко е  така смесено, но хубавото е винаги в повече."
Живял по волята на съдбата в три различни обществено-политически системи - капиталистическата до 9 септември 1944 г., социалистическата и в "прехода" към "модерен" капитализъм, Стоян Бойчев става свидетел на тези времена и един от техните художествени летописци. Спомените му действително са лични, но както в капката вода се оглежда небето, тъй в тях се отразяват отминалите десетилетия.
В светлата му проза има нещо йовковско - в отношението към хората, към природата, в обичта към земята. Страниците му носят някаква хубава, мека, като че люлчена атмосфера.
Социално отзивчив и социално ангажиран автор, Стоян Бойчев в цялото си творчество таи  непомерна любов към обикновените хора, които тихо и безшумно вършат "земните си дела". Това са именно и неговите герои, в чийто делник, по собствените му думи, вижда и открива значимото, възвишеното, та и героичното. Голям е пиететът му към кристално чистите и неподкупни люде, които с делата и с примера си тласкат света към по-добро.
Във всичките произведения на автора наред с хората има още един основен герой - природата. Той не е неин наблюдател, а неин син, тя е част от него, от вътрешния му мир. Затова природните му картини са живи, подвижни, изразителни... Ето как описва развиделяването: "...изведнъж те обзема неземна лекота и виждаш в сини небеса, изписани като с пастелни боички, ивички дим от комините, толкова нежни, че ти се струват недействителни, ако не е дъхът на обгорял, церов дънер; и по-нататък - сведената от кит и скреж истинска гора, бяла, бяла, та синя, но ето че и тя поруменява, плисната от полегатите лъчи на слънцето, заблестява със златото си."
Великата си любов към Балкана писателят изповядва и обяснява: "В Балкана българската същност е вкоренена трайно, непоклатимо - веднъж и завинаги."
Езикът на автора е гъст, сочен, сладък, живописен и пластичен. Думите му притежават всичко - и цвят, и мирис, и обемност, и глъбина... Той сам неуморно се грижи за тяхната чистота, свежест и точност.
Писателят е умел портретист - пестелив на  думи и епитети, но пределно изобразителен и точен. Ето го ханджията дядо Манчо - "висок, изправен като свещ, беломустакат старец". Повече нищо не е нужно.
Или гъдуларя дядо Васил Груека - "живото украшение на кръчмата" - "пее, когато му се пее и каквото му се пее".
Или учителя Юрдан Грънчаров, наредил пчели по разголените си гърди, за да лекува с тяхната отрова ревматизма, хванат в калните окопи на Чаталджа.
И т. н., и т. н.
Тъй лаконично са щрихирани и образите на ген. Гурко, на окръжния секретар в Перник Андреев, "митичния" Емилиян Станев, книжаря Иван Аврамов, поета Борис Христов, литературния критик Стоян Каролев, професорите Саръилиев и Гановски... Така са обрисувани, че ни стават свои, близки, сякаш сме другарували с тях.
Ще трябва да допълня, че писателят е чудесен майстор на детайла (не на подробностите изобщо, а на красноречивия, характеризиращ детайл): жените, заровили "боси и силни крака" в земята; калпак с омазнени от пот ръбове; птичи профил; чист старец, от дрехите му идеше дъх на орехова шума, и пр.
Голяма част от спомените на разказвача заемат войните - от Руско-турската, та до двете световни, видени през детските очи или през погледа на баби и дядовци - участвали в тях. Писателят говори за  "многострадална България, разстрелвана, изтребвана от тежки оръдия, горена с огнепръскачки, задушавана с хлор, гладна и оголяла, покрусена". "Пиша тези редове с болка" - изповядва той. - Измъчва го тревогата за безработните, жадни за работа хора, за изоставената земя, където са се настанили пиреят, лугачката и магарешкият бодил.
Стоян Бойчев е писател гражданин, наследник на своите предходници земляци Стоян Михайловски и П. Ю. Тодоров; болката за Татковината, за България е винаги с  него.
Авторът не се бои и не страни от теми, недолюбвани и отхвърляни днес. Като очевидец той разказва за германските войници у нас, за интернираните в Елена еврейски семейства, за посрещането на партизаните и братушките в Търново, за любовта на народа ни към Русия, за вековечното очакване на човека за по-хубав и светъл свят.
Цялото обемно, съдържателно и художествено-стойностно творчество на Стоян Бойчев в последна сметка е за България и нейните хора. То на тях и принадлежи.
С увереност знам, че 90-годишният автор не е жаден тепърва за почести и слава, не желае да бъде изтипосван на първия ред на разни тържествени събрания и в президиуми. За него е важно стореното, направеното, написаното. Ето репликата му: "Каквото сме могли, направили сме."
Ще допълня само, че творчеството му е  темелно-приносно за новата българска литература, негово заветно послание към бъдните поколения.
В нашия, Еленския край, до стублите с пивка, изворна вода обикновено има надпис: "Пий и благослови!". Моята перифраза на този прекрасен израз е: "Прочети и благодари!"



Пенчо Чернаев