Поезия

ГЕНОЦИД

Недоудавени - пляскаме.
А пред нас - параход.
Със крещяща окраска -
европейски живот.

Само думите-патета
ни държат над водата.

Но те са балони по празник.

Тях всеки оял се простак,
всеки пубер-хлапак
може да спука
от скука.

Пука ми!!!

Аз съм от флота на осъдените
при конвента на Геноцида.
Вече дори нямам думи -
давят ни много прецизно.

Преди им трябвахме ние -
народните маси,
за да снасяме...
И да ръкопляскаме.
Сега не им трябва никой.

Само парата в свирката.

С в и р к а й  с и!

Защото няма кой да ти свири
"Вий в жертва паднахте..."
нито кой да приглася...
"и в друг полк минахте".

"За спасяването на давещите се
отговарят самите давещи се."

И з т р е б л е н и е т о
е
м а с о в о.




ВИКТОРИЯ


Ние победихме.

Мехурът на змея се спука -
потече отровната смрад.

Ние победихме.

И вече съвсем не ни пука
кой кум е, кой сват е, кой брат.

Ние победихме.

Копиеносци, свалете перата си!
Прогледнаха вече отроците
и ни похлупиха с капите.

Ние победихме.

Макар и със пачи пера.
А колко изчезваха тихо,
или пък дълго ги биха,
преди да извикат "Ураааа!"

С ура се отприщиха другите -
онези, изобщо не млъквали.
И сега те си търсят заслугите.
Пак активни борци са се пръкнали.

Тука сме... Всички сме тука -
в кюпа на страшната истина.
Мехурът на змея се спука -
не смеем да се почистим.

Вятър повява, разлиства
крехките пъпки златисти.
Дали ще цъфнат наистина
цветните шарени мисли?

Ние победихме...

Безкръвната плазма - утайката,
изплува над пет революции.
Стреляйте в държавата майка!
Стига със тия полюции!!!

Стреляйте - злобно и диво.
Жертвите още са живи.
... Дяконе, къде е бесилото?
Трябва ни твоята сила.

Стига сте грачили, гарвани!
Стига... Днес няма бесило.
Пръкна народ за отхранване  -
жертвал и драго, и мило.

Да бе... Нали победихме
Взехме на змея копанята.
В нея се клехме и бихме.
Ти ли ни водеше, Ганьо?

Ние... победихме!

Страшна победа - Пирова.
Пръст между двата ни пръста.
Веят байрак и вампирите
во имя Христово и Кръста.

О, Д я к о н е!!!!



ЛУНАТИК


    I.

Тежко небе, парцаливо небе.
Мръсни облаци гонят луната.
Тази дрипава нощ да не бе
някакъв знак на съдбата
...Шумни и страшни вървят срещу мен
фарове, хора и улици.
Д р е з г а в и н а т а.
Самотникът ден
се ражда в покои на лудница.
Жалък пияница размахва ръце -
може би с мене се кара?
И кръглото му, червено лице
като луната догаря.
Гледа - не вижда. Вика. Ръмжи.
Всичко за него е пустош.
Знам ли в очите му дали съм жив?
С някакво мръсно лустро
той сякаш шлифова нещата навред,
а аз съм част от нещата -
банално беден и сам поет,
останал дори без... луната.

II.

Щракна... Пак заключиха Денят.
Каквото е било, било е.
Всички ще се приберат да спят,
или да шептят упокойни.

И се надига целият ми свят:
л у н а,
л ю б о в,
и  б и т к и,
и  п а д е н и я,
да ме спаси
от парещия ад
на дългите ми
нощни бдения.

III.

На сутринта намерих две салфетки -
по-бели и от водката изпита.
По тях личаха някакви куплети -
кални следи от копита.

IV.
 
Жълт дъжд вали
Вали. Вали...
Цял ден вали.
Небето е синкава охра.
Защо ли толкова боли?
Та аз дори не съм намокрен.

И между капчиците дъжд
по вълнолома преминавам -
подскачаш,
смешен,
грешен
мъж -
с нелепи слънчеви представи.



ПОД СЯНКАТА НА ОЛИГАРХИЯТА

"Оле, затвори очички!.."
Този блясък е опасен.
Фарс е:
олигарсите
търгуват
със страха на масите.
А нищожен процент
от нас са.
Не струват
пукнат цент.

О л и г а р с и.

Алчна и лепкава,
хлъзгава маса.
Коктейл от политици
и мутри
за всичко:

за бизнес измами;
за кървави драми;
за старци обрани;
за бирени мишковци;
кичозни Шамари,
които
със светли икони се гаврят,
за чалга парцали,
за нагли педали...

Измамни герои на Хичкок.

Бившите парии
са вече от класа -
с еднакви прически,
с еднакви песни.
С еднакви джипове.
Бронирани каси.

Ние сме лесни -
винаги бесни
във всички протести -
но безплодно отнесени.
Щом "Лъва на метро"
се прозине,
току-виж сме заминали
в най-различни посоки.
Или тука, в кошарата,
като овци токуваме,
със протрити копита,
със продънени токове.

А тия,
дето раздаваха шутове
по митингите,
без окото им дори и за миг
да мигне,
се оказаха продажни персони.
Но и днес са
във върховната власт на закона.

И крачат ли крачат
"избрани", любими водачи...
да ти се доплаче.

Гарвана грачи,
кучето влачи...
Така че, обаче...

Те са "хайлайфа" в комфортните молове,
с ненаситен апетит към околните.
Те са мутантите - модни и печени,
в силиконови гащи облечени.

...Мечка у съседите играе.
Ние си играем на жмичка.
И все ни се пада да жмим.
Вече заграбиха всичко...

Няма наглост другаде такава.
И директно зомбирани хора,
които крещят по площадите.
Те не знаят дори колко страдат.

Никъде няма такава държава.
Време е да пуснем малко дим.
И отново да се преброим.

...Иж, миш, ти жмиш.
Оле, отвори очички.





БАЛОНЪТ НА ИЛЮЗИИТЕ

Не...
Не мога да свикна.

Жадувам тиха пазва,
която топло да ме приюти.
И дълго да разказвам,
да разказвам
това,
което не разбираш ти.

Не мога да свикна.
 
Селцата като бисерни мъниста
по фустата на Витоша трептят.
И те са вече
далечна истина -
като вечно млечния
звезден път.

По който тръгнахме...

В безлюдието на пространството
събрахме ние своите следи.
И любовта -
необуздано царствена -
сама дойде
по сините звезди.

Не мога да свикна
Сега седиш самичка
във пазвата на хладния балкон.
Не знам дали все още ме обичаш,
но аз намразих
общия ни дом.


Балкон върху балкон!
Тераса до тереса!
Вик след вик!
Ликува многолюден небосклон
и тупа черги властно.
Преливат се в кресчендо
шум и стон:
човекът блясва -
страшен и велик.

И аз изгубвам свойте очертания.
Не виждам вече
своите следи...
А ти къде си 
с белите желания -
това не бяха
нашите мечти.

Терасите се смеят неприлично
и пещерата сякаш е в екстаз.
Прости, не виждам твоето величие.
И себе си дори не виждам аз.

Не!...
Не мога да свикна.

Жадувам тиха пазва...
в която топло да ме приютиш.
И дълго да разказвам,
да разказвам...

Не ме ли чуваш?
Виждаш ли ме ти?





Много ми се иска читателят да знае, че в тези поеми ще срещне и вяра, и неверие, и съмнения. Но не лиричният ми герой хуква понякога в различни посоки.
Времето е ветровито.
А на дъното остава утайката. Тя изсмуква всичко, което се докосне до нея.
А за моите съмнения, разбира се, и критиката, има думата, ако все още я има...
Не ми се играе на домино във фейсбук.

Васил Златарев




Васил ЗЛАТАРЕВ е роден на 18 март 1934 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като редактор в Българското национално радио, бил е директор и сценарист в студия "Екран" на Българската национална телевизия; редактор, сценарист и режисьор в СНПДФ "Време" на Българската кинематография; редактор в културния отдел на сп. "София"; журналист на свободна практика.
Автор е на стихосбирките "Единак", "Келнер, сметката", "Пазарът", "Вик от пещерата", "Ще чакам", "Събуждане", "Деца на Хаоса", "Синята тетрадка", "Сто сонета - ескизи от нещата на Живота" и др., както и на два тома избрана лирика и сатира "Избрано". Неотдавна излезе и новата му стихосбирка "Ветровито време".
Член е на Съюза на българските писатели.