28 Март 2024четвъртък16:25 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Аз съм от страна, която вече я няма

Шест седмици пътешествие по държавите, на които се разпадна Югославия

/ брой: 96

visibility 1484

Аня Мутич,
Би Би Си


Аз съм от страна, която вече я няма. Помня как две десетилетия, след като тя се разпадна през есента на 2011 г., аз реших да тръгна с надежда да намеря своята загубена Югославия. И изобщо не ме притесняваше фактът, че тя вече отдавна не съществува.
През онези години мой дом формално беше Ню Йорк. Но аз бях професионален пътешественик, печелещ от разказите за моите пътешествия, вечно бях на път.
Подобен живот дори имаше определен блясък: вчера плавах на Галапагоските острови, днес се настаних в бунгало в Бора-Бора, а след няколко дни вече ме очакват уличките на Лисабон или прашните пътища в Боливия.
Животът ми се беше превърнал във въртележка от уникални впечатления, от която не бях в състояние да сляза.
Но тези неспиращи пътешествия изобщо не ми помагаха да забравя постоянното чувство - чувството за изгнание. Аз живеех навсякъде - и никъде. И въпреки че бях чувала, че непривързването е чудесно нещо, ми беше трудно да се примиря с това.
Два въпроса не ме напускаха, където и да отидех: къде е моят Дом - и може би именно това място ще нарека свой Дом.
Тези въпроси постоянно ме настигаха, не ми даваха да се успокоя.
Израснах в Загреб - по онова време вторият по големина град в Югославия (днес - столица на Хърватия). В детството си събирах смърфове. Имах седем кукли Барби - всички, освен една, дългокоси блондинки. Фуках се с розови маратонки "Найк", които баща ми донесе през 1984 г. от командировка в Мексико. Гледах американски филми, бях влюбена в Дилън, четях стихове на Елиът и срушах "The Smiths". С други думи, имах напълно нормално детство.
Но когато през 1990-те години Югославия изведнъж започна да се разпада на части по време на избухналите войни, светът около мен като че ли изведнъж започна да се свива. И колкото по-дълго продължаваше войната, толкова по-ниско падаше таванът над главата ми.

Живеех навсякъде и никъде

Растях, таванът ставаше все по-нисък и нямаше къде да се дяна, задушавах се в затвореното пространство и не ми се искаше да прекарам целия си живот, опитвайки се да пробия тавана с глава.
Исках над мен да има високо синьо небе. И аз заминах.
Аз не бях бежанка. През 1993 г. никой не ме караше да напускам страната си, заминах в изгнание доброволно.
Но и след 15 г., след като бях пропътувала земното кълбо надлъж и нашир, аз разбирах: в душата си така и не се смирих с това, че съм заминала.
Всичко това изглеждаше сякаш някой изведнъж е дръпнал килима изпод краката ми и всичко, което ми остава, е да балансирам на несигурното въже, изтъкано от спомените ми за почти митичната страна. Спомени, в истинността на много от които аз дори не съм убедена.
И ето че една снежна вечер, докато гледах през прозореца на апартамента си в Бруклин, ми дойде една идея. Ще отида там, където е била родината ми, и ще видя какво е останало от нея, ще се опитам да разбера смисъла на всички тези войни, започнали, след като Словения провъзгласи през 1991 г. независимост: за това право воюва Хърватия, имаше ужасна гражданска война в Босна, приключила с подписването на Дейтънските споразумения през 1995-а, имаше натовски бомбардировки на Сърбия през 1999 г...
Не ме интересуваше политиката на миналото, политиката на страната, чийто паспорт отдавна е недействителен. Исках да се потопя в емоциите, които тази несъществуваща държава предизвиква в хората до днес, включително и в мен.
Бюджетът ми беше доста ограничен, плановете ми бяха наполеоновски и освен това ме беше много страх - страх от това, което мога да открия там. Страхувах се да отворя кутията на Пандора, пълна със загуби и мъка, донесени от войната.
Една студена октомврийска сутрин пристигнах в Загреб. В 18 ч. се качих на рейс, отиващ в македонската столица Скопие. Предстоеше ми 12-часово пътешествие

там, където никой не ме чакаше

Както и планирах, аз пътешествах цели 6 седмици - приблизително по седмица за всяка бивша югославска република: Хърватия, Словения, Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Македония.
През това време се срещах с хора - преди всичко на по чаша кафе. В Югославия да изпиеш с някого кафе ("кава") винаги се е смятало за свято нещо. Подкрепих тази традиция.
И още след няколко дни разбрах: историите, които ми разказват хората, докато си пием кафето, това е най-интересното.
През цялото си пътешествие все се надявах, че някой ей сега ще ми каже нещо съкровено, което ще се превърне в квинтесенцията на всичко: и на моя собствен живот, откъснат от корените, и на бавната, жестока смърт на страната с името Югославия, заради която цяло поколение и до днес изпитва чувството на загуба на родния си дом.
Знаех, че аз не съм една такава, но ми се искаше да разбера как другите са преживели този колективен опит на разпадналата се на фрагменти нация.
Очаквах някой да каже онези думи, в които да се въплътят мъдростта и здравият смисъл, които ще ми позволят най-накрая да разбера какво се беше случило, да се успокоя и да започна да живея истински...
Това не се случи. Но пък се случи нещо друго. Историите, разказани ми от хората, неочаквано станаха най-важните в това мое пътуване.
Срещнах се с много хора, записах разговорите ни на по чаша кафе с философи и бивши бойци, политици и поети, с активисти, художници и артисти, с музиканти, учители и сътрудници от неправителствени организации.
"Трябва да призная, че Югославия за мен така и не е свършила. Имам югоносталгия - каза ми още на първата ни среща в Скопие Данче Чаловска. - Югославия е част от моето израстване, част от мен днешната и така и ще остане."
Свързах се с Чаловска чрез наш общ приятел от Ню Йорк. Тя е дъщеря на Тодор Чаловски, известен македонски поет, а и тя самата пише стихове.
С изрусени коси, с широко лице с големи черти и блестящи очи, тя веднага ме взе под ръка, като че ли сме стари приятелки, и от първата минута започна да ми вика "драга".
През една необичайно за късната есен топла вечер бродех из улиците на Стара Чаршия в Скопие, вървях покрай сергиите. Отнякъде се долови толкова силен и ароматен мирис, че неволно тръгнах натам. Открих две забрадени жени, които с огромна дървена лъжица бъркаха в огромен котел нещо червено. Готвиха прочутия балкански айвар. Дълъг и трудоемък процес.
Предложих да помогна и на свой ред захванах да бъркам червеното пюре. След това една от жените, Усние, ни направи турско кафе, а другата, Сабрие, донесе на дървен поднос традиционния плодов компот, който тук наричат "слатко" и е наистина много сладък.
Попитах Сабрие какво помни за Югославия. "Животът тогава беше много по-добър", отговори ми тя.
Така и слушах всички мои "кафеени" събеседници - като пътешестващ психотерапевт. Поемах в себе си техните истории заедно с 13-ата или 14-ата чаша кафе за деня и ги питах за Югославия. Слушах, записвах и ставах свидетел на неволните емоции...
Някои задълбаваха в политиката, опитваха се да намерят виновните, предлагаха собствени теории, обясняващи защо се е разпаднала Югославия. Други просто разказваха за личното - спомняха си приятел от детството, когото са загубили, за член на семейството, с когото са прекъснали връзки.

И общото усещане, че всички сме загубили нещо ценно

С мен споделяха гняв, разочарование, отчаяние. Някой беше меланхоличен. Друг говореше, че изпитва чувството, че са го предали. И - общото усещане, че всички сме загубили нещо ценно.
Предлагаха ми много варианти за отговори. Но главния Отговор го нямаше.
Когато се върнах в Ню Йорк, прослушах отново всички тези разкази. Историите на тези хора като че ли ме сковаваха. Мен все едно ме натискаше отговорността: трябва ли да разкажа на другите това, което споделиха с мен? И изобщо как да се разкаже това?
Понякога в живота се случва така, че гониш някаква невероятна история. Преди 7 г. и аз гоних това, което, както ми се струваше, ще удовлетвори изяждащото ме любопитство и ще ме излекува от постоянния стремеж да пътувам някъде.
Като се върна към своите корени, мислех си тогава, отново ще си възвърна това усещане за принадлежност, бягащо от мен, и ще се отърва от несигурността в отношенията с бившата ми страна.
Но и след 7 г. аз съм си все същата. Онова пътуване не ме изклекува от склонността ми да сменям местата, както се надявах. Но то ми даде възможност да надникна в душите на хората, живели някога в Югославия, а след това останали без нея.
Седем години по-късно аз постепенно започвам да се примирявам с това, че домът е това, което се променя.
Чувството за принадлежност е също трудно уловимо, а страната, в която съм израснала, е останала да съществува само в мислите ми. Нея вече я няма - ако не броим нашата колективна памет.
Понякога пътешествието е не това, което лекува, а просто пътешествие към своите корени. И това също е много.



Цяло поколение и до днес изпитва чувството на загуба на родния си дом


"Кафеените" разговори на Мутич често са я карали на ден да пие по 13-14 чаши кафе


В Скопие Ана Мутич помага да варят айвар


Понякога пътешествието е не това, което лекува, а просто пътешествие към своите корени

Без паспортна проверка за пътуващи от и за шенгенски държави

автор:Дума

visibility 224

/ брой: 59

Светофарите с различни сигнали за посоките

автор:Дума

visibility 231

/ брой: 59

Върнаха 48 млн. лв. от аванса за правителствения комплекс

автор:Дума

visibility 214

/ брой: 59

Протест в Унгария срещу корупцията

автор:Дума

visibility 242

/ брой: 59

Педро Санчес против независимост на Каталуня

автор:Дума

visibility 186

/ брой: 59

Израел ликвидирал командир №3 на Хамас

автор:Дума

visibility 218

/ брой: 59

Накратко

автор:Дума

visibility 167

/ брой: 59

Рецепта за катастрофа

автор:Дума

visibility 243

/ брой: 59

Пътят надолу*

автор:Валерия Велева

visibility 194

/ брой: 59

Цялата соросоидна сган - вън!

visibility 218

/ брой: 59

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ