На Белград му харесва на два стола

Еуфорията в Белград от присъствието на президента Александър Вучич до Владимир Путин на военния парад в Москва на 9 май продължи дълго време. Кремъл подаде определен сигнал с поканата до Вучич и израелския премиер Нетаняху да проследят на живо марша на различните видовете руски войски в този Ден на победата. Страните им са в региони, които са приоритетни за Москва и руските стратегически интереси. За другите причини не се говори. Те се подразбират. Но в Сърбия, както казват, събитието е епохално. Счита се за привилегия и изпълва сръбските сърца с понятна гордост.
Такива са си сърбите. Те и на Евровизията бяха единствени, заедно с гърците и унгарците,

които пяха на собствения си език.

Само техният президент може да си позволи в този геополитически объркан свят да каже "със Сърбия не може да се разговаря със заплахи.  Не е допустимо да се подкрепят само косовски искания". Това при положение, че в Прищина са убедени, че Косово е бреме за Белград и мит, който усложнява и обременява политическата ситуация в Сърбия. Убедеността на косоварите идва от западната подкрепа и тя е толкова явна, че принуждава сръбския външен министър Ивица Дачич да казва, че "международната общност е решила, че въпросът с признаването на независимостта на Косово е решен и не иска повече да бъде обсъждан". Той обаче допълва, че "Сърбия никога няма да признае Косово за независима държава и Белград се стреми към компромисно решение по въпроса".
Ето казус, който явно е нерешим. Макар и да се осъзнава как точно този казус, който е част от протичащите регионални процеси на Балканите, подкопава исканата интеграция в ЕС. Защото за членството в НАТО Белград е категоричен. В Москва Вучич твърдо заявява, че "когато Сърбия каже, че ще остане военно неутрална и няма да влиза в НАТО, това означава, че Сърбия точно така ще се държи".  Същото казва и за санкциите, които Западът въведе срещу Русия. Няма как и да е иначе при положение, че "когато е нужно, Путин е до Сърбия".
Друг е въпросът дали Москва може да влияе съществено на диалога Белград-Прищина, който се води под егидата на ЕС и под чадъра на САЩ. Но че ще следи внимателно преговорите, че следи под лупа процесите на Балканите  и не пропуска договорки, срещи и постановки, спор няма.
Вучич от своя страна не само разчита на подкрепата на Путин, не само обещава на Ердоган при неотдавнашното си посещение в Анкара да предоставя по-изгодни условия за инвестиции от тези, които се предлагат в Македония, България или Румъния, но и често разговаря и се съветва с канцлера г-жа Ангела Меркел. Даже е известно, че в Белград

минава за "човек на Меркел".

Въпросът е колко дълго ще балансира да бъде на "два стола", за които в САЩ отдавна казват, че е време да  направи избор.
Във Вашингтон кой знае защо са сигурни в избора. Докато той е договорил в Москва доставки на руски оръжия и е обсъждал надълго и нашироко ситуацията с натиска да признае независимо Косово.
Нормално е в Белград да има и други гласове, които са убедени, че достатъчно енергия е похабена за отстояване позициите относно Косово и е време тази енергия да се насочи към вътрешните проблеми. Сериозно малцинство са тези, които изразяват подобни становища. В Прищина например Чедомир Йованович, лидер на Либералната партия, информира на форум за Балканите и ЕС, че Белград се надява да присъедини Северно Косово в замяна на признаване на независимостта. Този опозиционер не вярва да се постигне споразумение, но "заради лицата, които водят диалога". А уж всички бяха убедени, че идеята за разделяне на Косово е изоставена.  
Междувременно в Белград се обсъжда нова стратегия за национална сигурност, която има за цел както да се внесе спокойствие сред обществото, така и да се откроят приоритетите на този етап. Казват, че стратегията всъщност "обещава повече от същото" - тоест  не се разбира в каква посока ще се движи Сърбия, но явно ще си остане

разкрачена между Изтока и Запада,

между минало и бъдеще. Затвърждавала се политиката на непризнаване на Косово. Сепаратистките стремежи се посочвали като най-голяма заплаха за Белград. Особено тези на Косово. Не случайно и в Москва Вучич не пропусна  да подчертае "дивашките нападения на албанците на север в Косово". Изреждането на заплахи като етнически, верски, политически екстремизъм, икономическите и социалните проблеми, миграцията, организираната престъпност, недоизградените държавни институции и природните бедствия не скрива извода, че "признаването на независимост на една част от територията на страната от редица държави по света се отразява неблагоприятно върху засилване на доверието и сътрудничеството в региона". За Сърбия не само Косово, но и Босна и Херцеговина носят риск за страната, тъй като не са изключени въоръжени бунтове от страна на екстремистки групи. Разчита се на решението на Белград да се решават споровете по мирен начин и да се търси нормализация (по отношение на Косово например), като се запази неутралитет по окончателния статут на Прищина. Каквото и да означава това.
Нерешените гранични спорове със съседи, най-вече Хърватия, са друг повод за тревога в представената стратегия за национална сигурност. Както и ситуацията с положението на малцинствата. Е, точно тук ние имаме какво да кажем, нали?

Западните покрайнини са наша грижа и все още нерешен проблем.

Да се каже, че рисковете от избухване на войни и въоръжени конфликти в Югоизточна Европа не са изключени макар и рисковете да са намалени, е доста стряскащо. Защото ние живеем с мисълта за нашия приоритет на председателството и за поетите ангажименти в това отношение от геополитически играчи като САЩ и ЕС - доколкото ЕС се е позиционирал като геополитически играч на този етап. Може би най-любопитното в тази сръбска стратегия за национална сигурност е заявеният приоритет да се изгражда патриотично съзнание, както и "желание за отбрана и защита на Отечеството в мир, извънредно положение или война". Е, без да има идеологически насоки и съгласно "цивилизационните ценности на развитото общество".
Не са забравени сърбите зад граница и запазване на тяхната верска и културна идентичност.  В образованието се включва онова родолюбие, което ще генерира лоялност и вяра в национални интереси, включително по отношение на сигурността на страната.
Относно приемането на европейската външна политика от Сърбия посочва се, че "хармонизацията ще стане едва след момента на присъединяването".

Русия и Турция остават приоритетни страни,

но е важно развитието на отношенията със САЩ, Китай и другите традиционни партньори и "значими фактори на международната общност". Дори и на пръв поглед е видно, че тази нова сръбска концепция за национална сигурност остава вярна на сръбските традиции в международните отношения и регионалните процеси. Въпреки декларирания военен неутралитет, няма как Белград да не разчита на "утвърдени концепции за колективната сигурност". Кой казва, че Сърбия скоро ще се откаже да седи на два стола? А дали е до време, ще покажат геополитическите процеси. Вучич дойде в София на 17 май и разговаря с всички, които имат отношение по тази сръбска стратегия. Дано рисковете, които са посочени там, си останат само на хартия.
Другото на Балканите ни е познато. И е изстрадано.