Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

19 Септември 2018 | Сряда
 
вход регистрирай се

Неделник

Таланти и поклонници

М И Л А П А В Л О В А

ярка звезда от театралния небосклон на България

Открадната от Смъртта твърде рано, тя остави претворени от нея незабравими женски образи от българската и световната драматургия

Иван Вълов

25. Май 2018 , брой: 99   625   0
Снимка

Мила Павлова

Аз не вярвам
във смъртта на звездите,
озарили простора дълбок,
вероятно горят неоткрити
във доброто човешко око.

(Из стихотворението "Вместо некролог" на Павел Матев, посветено на Мила Павлова) 

Колко ли сега са тези, които могат да кажат коя и каква беше Мила Павлова? Колко ли може да са останалите живи нейни съвременници от сцената и екрана - чували искрящия смях, звънливия глас и имали рядкото щастие да си партнират с нея? Дали я споменават и преподаващите изкуството и магията на театъра на бъдещите театрални режисьори и артисти?!
Мила Павлова, открадната от Смъртта твърде рано, но вече на върха на славата, остави в историята на българския театър претворени от нея незабравими женски образи от българската, руската западноевропейската и световната драматургия. Тя живя на сцената като: Жулиета, Антигона, Ани Франк, Кендида, Нора, Зойка...
Стотици рецензии свидетелстват за таланта на Мила Павлова, появила се на театралната сцена на Пловдивския драматичен театър още в детската си възраст. Очаровала още тогава именития колос на драматичното ни изкуство Иван Димов и такъв гениален педагог и режисьор като Николай Осипович Масалитинов с ролята си на ученичката Мая в пиесата "Платон Кречет".
Тя е приета в Театралното училище с всеобщото одобрение на комисията, в която влизат театралните величия Георги Стаматов, Владимир Трандафилов, Димитър Б. Митов, първият ректор на училището, Стефан Сърчаджиев, артисти от Народния театър "Иван Вазов". Явяващите се кандидат-студенти в конкурса за актьорско майсторство, режисура и театрознание тогава са 800! Когато идва редът на Мила, към комисията се присъединяват също главният режисьор на Народния театър Н.О. Масалитинов и главният му драматург поетът Николай Лилиев. Щом Мила приключва конкурсната си програма - разказ, стихотворения, басня и песен - се чуват одобрителни ръкопляскания. Председателят на комисията Д. Б. Митов казва: "Приета сте!"
Класът по актьорско майсторство се води от проф. Стефан Сърчаджиев, който учи студентите на "азбуката" в театралното изкуство. После ги поема големият артист и режисьор проф. Георги Стаматов, един от най-ценените театрални педагози.
След като се познавахме с Мила Павлова от радиото, където тя разказваше с нейн състудент приказки на малките слушатели, веднъж тя сподели:
- Когато вече бях започнала да влизам в Народния театър през служебния му вход, ме срещна Николай Лилиев и ми каза: "На конкурсния изпит Вие изпълнихте много точно стихотворението на Яворов!" Представи си, едва не припаднах...
Пак от Мила знаех, че след смъртта на баща й семейството изпаднало в материално затруднение. Тя вече получавала хонорари за ролите си, в Театралното училище получила и стипендия, но щяла да си умре от глад, ако не се случили две хубави неща, благодарение на които вече можела сама да се издържа: проф. Сърчаджиев я взема да играе във френска народна комедия, негова постановка, в Народния театър, което за Мила е голям празник, защото тя е на сцената с Константин Кисимов, Никола Балабанов, Асен Камбуров и Андрей Чапразов; режисьорът Гриша Островски я привлича да сътрудничи в детските предавания на Радио София.

На Малката и на Голямата сцена

Още при първите занимания по актьорско майсторство Мила убедително разкрива артистичните си възможности. Тя бе еднакво добра както във водевилно-комедийните роли, така и в трагедийно-драматичните. Голямо нейно качество, според Николай Лилиев, беше, че тя може в един миг да взриви театралната зала от смях и... да разплаче публиката! Оценявайки тези й качества, курсовият  ръководител беше я привлякъл, още първокурсничка, в постановката си "Адвокатът Патлен".
Макар и по природа твърде стеснителна, Мила бързо спечели благоразположението на преподавателите си, а също и на артистите в Народния театър. Няма да сгреша, ако кажа, че у нея всичко беше някак в хармония: красивото  лице, големите очи, високото чело, буйната  коса, мимиката, а също и мекотата на движенията, я правеха необикновено привлекателна и предизвикателна. Притежаваше и другите изисквания за женственост, с които привличаше мъжките ни погледи особено в месеците на по-оскъдното облекло.
Беше харесвана, аз също не пропущах да  подсказвам възхищението си от нея, а тя някак невинно слагаше дланта си, пухкава и с тънки пръстчета, на устата ми и казваше:
- Шът! Нали сме приятели!...
Усмихваше се подкупващо и добавяше:
- Знаеш ли, би ми се искало да съм поне с 10 сантиметра по-висока!
Разменяхме си тези приятни закачки и откровения обикновено пред чаша кафе в малкото бюфетче на Радио София, в старата сграда, когато Мила и нейният партньор, приятел и състудент Емил Стефанов бяха разказали вече на децата поредната приказка като Ружка-Дружка и Райко-Всезнайко. Пиехме кафето със сладостно смукване от цигарите от двама ни с Мила и си говорехме най-вече за неща около театъра...
Сериозните, големите роли на Мила са от времето на последната година в Театралното училище в постановките на Георги Стаматов: "Зад втория фронт" от Вадим Собко и "Гимназисти" от Константин Треньов. Като студент посещавах всички спектакли на Народния театър, а в някои от пиесите участвах, и то срещу хонорар, в масовки, както и в оперни спектакли. Години по-късно разказвах на дъщеря ми, че съм участвал и в операта "Аида", като част от... крака на един кон, на което тя искрено се смееше. Но така си беше.
На участниците в миманса в Народния театър ни дадоха пропуски да присъстваме на изпитния спектакъл на класа на проф. Г. Стаматов "Гимназисти". В него Мила Павлова се представи блестящо, претворявайки образа на главната героиня.
Представлението се играеше в някогашния филиал на Народния театър - "Славянска беседа". Присъства и голямата ни актриса Зорка Йорданова. Тя бе силно впечатлена от изпълнението на Мила Павлова, в която припозна себе си когато е била млада, сближи се с нея и я обикна като истинска дъщеря.
Премиерата на "Дачници" пък бе през януари 1952 г., а пиесата продължи да се играе до 1958 г. Аз гледах три или четири пъти този спектакъл, защото в него участваше Маргарита Дупаринова, с която се чувствах особено близко свързан още от нейното посещение в родното ми село Крушовица през 1945 г., в ролята на възможна моя вуйна. Историята на женитбата им с вуйчо ми Георги се беше разминала, но като дойдох студент в София, макар и вече омъжена за Апостол Карамитев, тя ме посрещна мило и винаги, когато се обаждах, ми оставяше билет за представленията, в които участваше.
В "Дачници" тя изпълняваше интересната роля на Калерия и двете с Мила Павлова - в ролята на Соня, бяха в един непрекъснат конфликт. Изпълненията им, да не говоря за това на Зорка Йорданова, бяха с една дума казано - блестящи. А колко е била добра Соня, можем да си извадим заключение от думите на Борис Бабочкин по повод постановката му "Дачници" в Московския театър "Моссовет", когато след премиерата той казва:
- Няма я Соничка на Мила Павлова!
На мястото на Мила в "Дачници" през сезона 1953/1954 г. се появи друга от очарователните млади сили в Народния театър, с която се дублираха и в редица други постановки - Стефка Кацарска. Двете бяха и състудентки, и приятелки.
Мила отсъстваше по майчинство, омъжила се беше за Христо Сантов, директор по това време на ДСО "Българска кинематография", и беше родила дъщеричката си, кръстена на нейното име. Година по-късно, завръщайки се на сцената, беше все така очарователна, леко понаедряла.
- Така съм по-сексапилна, нали? - шегуваше се тя.

Редове из едно интервю

За по-малко от десетина години Мила Павлова изигра много от мечтаните от всяка актриса женски роли. Режисьорите като че ли се надпреварваха да я вземат в постановките си. Влизаше от роля в роля и в кратките промеждутъци между ролите и представленията едва намираше по някой и друг час да отскача до вкъщи. Беше поверила и домакинството, и малката си дъщеричка изцяло на майка си.
Мила нямаше "издънка" в нито една от ролите си, но няколко от тях са главни жалони по магистралата на нейното голямо присъствие в театъра. Това са: Зойка от "Години на странстване" от Алексей Арбузов, Жулиета от "Ромео и Жулиета" на Уилям Шекспир, Ани Франк от "Дневникът на Ани Франк" от Х. Франсиз Гудрич и Алберт Хакет, Антигона от едноименната трагедия на Софокъл, Елена Андреева от "Вуйчо Ваньо" на Антон Чехов, Моника от "Скандал в Брикмил" на Джон Пристли, Кендида от Бърнард Шоу. И нека да добавя и нейната блестяща Нора ("Куклен дом" от Хенрик Ибсен) в партньорството на Стефан Гецов, Андрей Чапразов, Стефан Великов...
През есента на 1960 г., след двегодишно отсъствие от София, трябваше да възстановявам отношенията си с артистите и бързо да навляза в театралното всекидневие. Докато тичах да оправям заплетени истории около биографията ми и да си търся постоянна работа (имах вече и софийско жителство), поднових отново сътрудничеството си в Радио София.
Пишех много активно и в печатните издания. Отнасях се особено приоритетно към темите за театъра и киното. Тогавашният зам. главен редактор на в. "Народна армия" полк. Георги Георгиев, който през 80-те години бе назначен за директор (началник) на Държавното военно издателство, ме покани да стана "наблюдател по проблемите на театъра и киното" във в. "Народна армия". Тогава се изпокарах с няколко водещи личности, защото написах отрицателна рецензия за една постановка на проф. Филип Филипов в Учебния театър на ВИТИЗ, прекръстен по-късно на НАТФИЗ. Тя беше по драматизиран от Огнян Бояджиев текст от мемоарите на Добри Джуров и беше посветена на подвизите на партизанския отряд "Чавдар".
Нямах представа как се е отнесъл тогавашният член на Политбюро на ЦК на БКП и министър на народната отбрана Добри Джуров, но лично ми изказаха недоволството и огорчението си проф. Филип Филипов, проф. Стефан Каракостов, който беше автор на диплянката към спектакъла, и най-вече Огнян Бояджиев. Не ми стана известно как беше стигнала тази история и до Мила Павлова, но когато я потърсих да направя интервю с нея, тя ми махна закачливо с пръст и подхвърли:
- Не те виждам скоро да си намериш постоянна работа, както си го подкарал да биеш по партизаните. Така ли е?
- Не бия по партизаните, а срещу глупавите измишльотини и бездарното им показване на сцената - възразих аз.
Съгласи се да разговаряме, тъй като от театъра я бяха издигнали за депутатка в изборите за Народно събрание.
- Не можеш ли и без моето участие да напишеш каквото ти искат?
Убедих я, че не е същото.

- Тогава ще започна с детството си - каза тя. - Едно страшно земетресение на 28 март 1928 г. ме довело на белия свят. Не съм питала майка ми, но сигурно съм се родила преждевременно. Било е през нощта. Още бях в отделенията, когато учителката ми реши, че от мене може да излезе артистка и повлия на майка ми да ме заведе в театъра. Тогавашният директор Петър Стойчев не само, че ме взе в детската трупа на театъра, но и назначи мама на работа. После пак той ми вдъхна смелост да се явя на конкурса в Театралното училище.

- Беше ли те страх от конкурсния изпит?

- Всичките ми близки бяха сигурни, че след като повече от десет години съм участвала в пиески не само за деца, но и за възрастни, приемането в Театралното училище ми е "вързано в кърпа". Аз обаче изпитвах голямо притеснение, когато разбрах, че кандидатите са 800 и още повече, когато чувах имената на големите светила в театъра, които са ги подготвяли. Аз сама си бях избрала репертоара за конкурса и никой не беше се занимавал с мен.

- И все пак са те приели и то без всякакви забележки, нали?

- Мисля си, че съм се родила с късмет.

- Известно е, че си имала късмет и с преподавателите в Театралното училище, как си го обясняваш?

- Наистина, голям късмет. Нашият актьорски клас до трети курс се ръководеше от проф. Сърчаджиев, несравним според мен педагог. Помагаше му Гриша Островски. А за великия Георги Стаматов нямам думи - същински "Татко Песталоци", че и нещо повече. Той и неговата съпруга ни приемаха в апартамента си като свои деца - кланям им се до земята...

- Намираш ли, че участието в радиото ти е помогнало?

- Неведнъж сме си говорили с Апостол Карамитев от колко голяма полза за един артист е да мине през такава школа, каквато е Радиотеатърът. Мисля, че именно с участието си в Радио София аз се научих да говоря добре, което за един артист е задължително.

В началото тя има малки, но незабравими роли в театъра. После се зареждат големите. Нейните почитатели сами могат да съставят цял списък от великолепни театрални превъплъщения. А аз ще си позволя само да кажа, че за своите роли на Ани Франк и на Нора моята събеседничка получи най-голямото признание - Димитровска награда. Тя е също и заслужила артистка. В предизборните дни пътува из цялата страна, придружена от свои колеги от театъра, за да се среща с ученици и студенти, работници и селяни. Вместо да произнася изтъркани от вестниците и радиото политически лозунги, тя и нейните колеги рецитират поезията на майсторите на българското слово, представят откъси от свои роли.
- Заедно с моята приятелка, журналистката Лиза Матева - ходихме в нейния роден град Лом - пояснява Мила. - Лиза ми е нещо като застъпник. Имахме много хубави срещи и най-много хората настояваха да чуят откъси от "Ромео и Жулиета" и от "Дневникът на Ани Франк". Имах голям рецитал и в Михайловград (днес Монтана), в салона не можеше да се диша, толкова беше препълнен... Силно ме впечатлиха две неща от многото мои срещи - добрата информация на хората по всички въпроси, свързани с политиката и културата, и тяхната любознателност, свързана с театъра - искаха да им разказвам и случки от личния ми живот, което много ме притесняваше, но от неудобството ме спасяваше Лиза...

Последната нейна роля

Мила участваше в постановки на режисьорите Георги Стаматов, Моис Бениеш, Кръстю Мирски, Филип Филипов... Тя бе от тези артистки, които можаха да претворят най-интересните женски образи в драматургията. Истина, от друга страна, е и това, че тя живееше с всяка от претворяваните от нея роли. Не можем да не изтъкнем и този факт от театралния живот на артистката, че тя направи най-силните си роли в дубльорство. И то не с какви да е артистки, а с много талантливите Ирина Тасева и Маргарита Дупаринова, Стефка Кацарска...
С Ирина тя делеше ролите на Жулиета и Кендида, с Маргарита - Жулиета и Антигона, със Стефка Кацарска - Жулиета и Нора. Трябва да признаем, че познавачите на театралното изкуство не оставаха чужди и равнодушни към изпълненията на Мила в това безкрайно интересно съревнование. И обратно на някои очаквания, че между Мила и артистките, с които се дублираше, ще се появят, най-меко казано, недобри чувства, ставаше обратното - близост и приятелство...
Театралният сезон 1961/1962 г. се оказа последен за Мила Павлова. На 9 юни 1962 г. тя се яви в ролята на Кендида от едноименната пиеса на Бърнард Шоу, постановка на проф. Сърчаджиев. Пиесата имаше две премиерни представления - едното с Ирина Тасева, а другото - с нея. Поради внезапното заболяване на Мила, тя, напускайки принудително сцената, но изиграла блестящо и последната си театрална роля, потърси спасение в болниците в Париж и в София.

164 дни борба за живот

Въпреки огромната си заетост в театъра и в обществения живот, Мила е имала и доста динамичен личен живот. За мен той беше съвсем непознат, не съм посещавал никога дома й, не познавах майка й, която живееше вече в София и на нея Мила бе поверила грижите за малката Мила. Надменността и гордостта от високото обществено положение, до което се бе издигнала, оставаха чужди за нея. Беше пословична със своята отзивчивост, с готовността да прави услуги. Освен с колеги от театъра, общуваше и с други приятели.
От Лиза Матева знаех, че често се събират да играят карти семейно. Много близък приятел на семейството беше и Теньо Казака, интересна личност, който в ония години беше главен редактор на Студията за научнопопулярни филми. Бил е партизанин, пишеше стихове и документална проза. Уверих се, че не само той благоговееше пред Мила, но и че тя изключително го е ценяла, когато имах възможност да прочета писмата й до него, изпратени от Париж.
Дълбоко прочувствени са и спомените на Теньо Казака от болничните му посещения при Мила. Той също свидетелства за тази в известна степен склонност на Мила към авантюризъм. И сега, след толкова години от нейната смърт, аз някак трудно си обяснявам тази "двойственост" - чувството за войнишка дисциплинираност във всичко, което имаше отношение към работата й в театъра, докато в "цивилния живот" (имам предвид всекидневието) и склонността й да опита всичко.
Страшното в живота на Мила Павлова започва от 13 август 1962 г., когато рентгеновата снимка показва голям колкото портокал (по думите на Теньо Казака) тумор в гърдите, над сърцето. Отпадат плановете за пътешествие на семейството с автомобил по черноморското крайбрежие. Мила е настанена по спешност в болницата.
- Ножът, само ножът и то ако вече не е късно?! - казва големият наш хирург проф. Генчо Кръстинов.
Оказва се, че има разсейки и от дясната страна и хирургическата намеса само би ускорила процеса. Трябвало да се приложи и то незабавно рентгеново облъчване. На Мила казали, че се е разболяла от плеврит, но че лъчевата терапия трябвало да се извърши в Париж.
В писмата си до Зорка Йорданова, до Теньо Казака и другите свои приятели, Мила им съобщава, че лечението й протича успешно и че скоро (след двайсетина дни) ще се приберат с Христо в България. Уж за консултация през есента заминават за Москва, откъдето се завръща ободрена и обнадеждена. Донесла и подаръци...
След Новата 1963 г. от Лиза Матева научих, че Мила трудно ставала от леглото, над което бил закачен неин уголемен портрет в ролята на Жулиета. Много се радвала, когато я посещавали колежките й от театъра: Кина Тихова, Весела Дановска, Ирина Тасева, Магда Колчакова и особено Зорка Йорданова, която тя наричала "майчице".
През един от по-меките януарски дни на новата година, почувствала се по-добре, Мила поискала от съпруга си да ги отведе заедно с дъщеричката й и Теньо Казака на Витоша. Желанието й било изпълнено. Даже имала сили и да се поразходи. Настояла да си направят снимка за спомен.
През февруари Мила постъпва във Военната болница. Опитва се оттам да вдъхва оптимизъм на близките си, говори даже за връщане в театъра.
На 24 февруари 1963 г., надвита от болестта, се унася, усмихва се за последен път... Лекари и сестри се разтичват, всички усилия да я върнат към живот обаче са напразни. Угасва още една ярка звезда от театралния небосклон на България!


Нежното и загадъчно цвете на българския театър


Ярка звезда от театралния небосклон на България, тя игра 12 сезона в Народния театър


С Апостол Карамитев в "Скандал в Брикмил" на Джон Пристли

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"