Нагаждач ли е българинът?

Георги ПЕНЧЕВ

Ако определението нагаждач ви изглежда твърде грубо, приемете другото, може би по-благозвучно - приспособяване. Ще рече, че щом условията са се променили, да се опиташ и ти да се промениш, така че да ти е угодно. Защото животът е променлив и човекът, иска или не - трябва да се нагажда към него. Човешкото битие е постоянна борба с природата и нейните условия. Човек ги променя и сам се променя в тази несекваща борба.
Но думата ми е за другия свят на човека като част от обществото, в което живее. Този свят е не по-малко сложен и объркан. Той изправя всекидневно човека пред изпитания, които проверяват неговата нравственост и устойчивост като индивид. Тогава се проявяват достойнства и недъзи, които са се раждали и наслагвали през дълъг исторически път. Защото човекът като обществено същество и като нравственост е рожба на вековни бури и изпитания.
По различни поводи слушам как сравняват реакцията на българите към разни неуредици с поведението на наши съседи - гърци, сърби, румънци... За бъркотии в държавата им, за потъпкване на правата им те веднага скачат, започват стачки, протестират. За да защитят правата си. А ние си мълчим.

Псуваме под мустак

мърморим един на друг - и толкоз. Готови сме да преглътнем сякаш всяка неправда.
Защо е така? Какъв знак е за нашия национален характер? Можем ли да правим някакви сериозни заключения?
Вместо да търсим промяна, ние по-често се примиряваме, нагаждаме се към новите условия и постепенно свикваме с тях. Това нагаждане и привикване, откъдето и да го погледнеш, не е положително качество. Знаем го, но сякаш сме безсилни за друго поведение.
Когато търся някакво логично обяснение, все стигам до нашата робска съдба. Явно вековното робство, бесилките и реките от кръв, безбройните жертви са оставили трайна следа в народното съзнание. Преживените ужаси, страхът за живота на роднини и близки са наслоявали в българската душа психологията на примирение, търсенето на всякакъв начин да се приспособиш, за да оцелееш. Грях е на душата да корим такова поведение в ония условия. Но е тъжно, че с времето, с вековете и годините това поведение на приспособяване, за да оцелееш и да се опазиш, се е наслоило трайно и за постоянно. Станало е

начин на поведение и живот

Като огледаме дните си - този начин на нагаждане и приспособяване може да се забележи твърде често. Думата ми е главно за това явление, което се шири из полето на обществения живот и политиката. Може би точно там неговото проявление придобива най-отблъскващ, отвратителен вид.
Да почнем от главното, което показва посоката, по която върви държавата. Малки страни като България трудно могат да избират самостоятелен път. Те винаги търсят закрилата на големите. От години бяхме неотлъчни от Русия. Много са причините за това - единна славянска кръв и история, родствени езици, култура и нравственост. И преди всичко - от Русия получихме своята свобода след вековното робство. А тази свобода беше извоювана със смъртта на десетки хиляди руски чеда. Българите не са безпаметен народ.
Доколко управата на България е успявала да пази и провежда своите национални интереси, може да се съди според постигнатото през това време. Малка България имаше постижения в разните области на живота, които я поставяха на челно място в света. Когато настъпиха промените, новите управници веднага се приспособиха към западните страни и преди всичко към САЩ. Това държавно нагаждане прие груби, унижаващи достойнството ни прояви. Държава, която е била встрани от нашия български път, която не ни е помагала, а е хвърляла бомби върху нашите градове, убивала е хиляди българи, нашенските нагаждачи започнаха да представят като добър, едва ли не единствен приятел. Макар

тези подлизурковци

да не могат дума да обелят с какво тя е помогнала на нашия народ, получили ли сме някога от американците за две пари помощ. Безропотно нагаждачество на управниците стигна дотам, че позволиха на българска земя да се настанят американски войски...
Наивно си мислех преди години, че като приемат България в Европейския съюз, това ще помогне на нашите управници да се почувстват наравно с европейските, че ще придобият повече самочувствие. Напразни надежди. Тъжно и обидно ми става, когато гледам как нашите кършат гръб и блюдолизничат дори пред дребни европейски чиновници. Не умеят да се държат като държавници от страна с история и заслуги. Нямат кураж да тропнат, когато ни настъпват по българските интереси. Докъде стига лицемерието, много хубаво показва възприетото като правило при всяка среща европейските началници да се мляскат. Гледаш ги и си мислиш, че Брежневото лигавене някога - ряпа да яде.
Имам свое обяснение за

нагаждачеството на българските управници

към европейските и всякакви други. Мнозина от нашенците не знаят чужди езици и са като глухонеми, като се срещат, макар да се прегръщат и да се целуват. Но по-важното е, че независимо от поста, който заемат, те нямат подготовка, интелект, защото "малко им е културицата", както казваше някога Чудомир. Днешната политика е сложна и трудна работа, а колко от нашите управници са подготвени за нея?
Никак не е случайно, че макар през Европейския парламент да минаха вече твърде много български депутати, като че ли само Ивайло Калфин се наложи и получи реално европейско признание. Това е много сериозно напомняне да мислим разумно какви депутати избираме за Европа.
Има едно друго нагаждачество в политическия живот, което е особено отблъскващо. Но е тъй масово, че дори купуването на гласове с кебапчета изглежда дреболия...
Неписано правило е около партията, която печели и е на власт, да се натрупват много мераклии за държавната трапеза. Така беше и преди. Някога нашата партия беше милионна, но веднага след промяната мнозина се разхвърчаха като перушина, отрекоха се от тази партия, в която преди се кълняха. Побързаха да се присламчат към "демократични" партии, станаха най-злобни врагове на социализма. Как да наречеш тяхното поведение - преориентиране, нагаждачество, подлизурство... Каквото и име да му сложиш, все носи белег на нечиста съвест, на нагаждачество и

търсене на мекото в живота

И най-трудно можеш да забележиш идейни убеждения, защита на идеал... Ако се вгледате в управляващата партия ГЕРБ, без усилие ще откриете някогашни партийни секретари, активисти, редови членове на социалистическата партия. Мирно си живеят, дори ръководят и дават съвети. Много искам да разбера каква съвест имат, мъчи ли ги тази съвест и как гледат децата си, като знаят как са омърсили човешкото си достойнство.
Присламчването към победителите не е "привилегия" на една партия. Социалистическата партия не прави изключение. Когато замирише на власт, започва такова надбягване към софрата, активен процес на присламчване. Не от обич към партията, а заради келепира с властта.
Това явление в българската политика сякаш показа своя отвратителен лик най-силно при управлението на ГЕРБ. Куцо и сакато, както казват хората, се юрна към тази партия и пришълците помогнаха за мнозинството, с което те гордо се хвалят. Едва ли на Цветанов му е приятно да поглежда към тази дребна подробност за гербаджийските победи.
В нашето мъчно ежедневие без особени усилия могат да се забележат колко още проявления на нагаждачеството. Те са

проникнали в битието

и често не им отдаваме значение. Защото мислим, че е дреболия, от която не зависи нашето развитие. Някога дори можем да се надсмеем и да отминем. А не бива. Нагаждачеството под каквато и да е форма и проявление с тъжен черен белег от миналото.
Не искам да възприемам нагаждачеството като отлика на българите. Фактът, че народът е измислил твърде много определения за него, подсказва, че хората са имали отворени очи за такива прояви и поведение. А това доказва, че за него не ще има място в утрешния ни живот. Дано!