Поетически свят с цветно озарение

Петър Андасаров

Да си призная - късничко стигнах и влязох през вратите на този наистина цветно озарен поетически свят. Той е сътворен от интересния творец с интересен живот поет Ангел Симеонов. Но аз влязох само в част от него чрез последните му засега книги със стихове: "Любов като насън" и "Ледена земя", излезли от печат в две последователни години - 2016 и 2017. Изглежда авторът гради един и същи свой поетически дом, защото в тях вървят ръка за ръка стари и нови творби, които заедно постигат хармонията на авторовия свят. Вероятно интуитивното или явно намерение на този талантлив творец е непрекъснато да подчертава, че поезията му всъщност е символ и още повече синоним на живота. И доказва категорично категоричното си убеждение, че "Поезията и животът са най-красивото божие творение". В този смисъл той не стъпва по ронлива земя и не си служи с ронливи думи. А върви с отворено сърце и с цяла душа по твърдината на своята, на родната земя, търси и намира нюансирано думите, с които да назове точно отраженията с очите си - съцветията на природата, и да слуша в захлас нейният глас с ромона на тишината и дъжда, песните на птиците и тънките гласчета на цветенцата. В целия кръговрат на сезоните - в природата, в дневните и нощните мигновения. За да открие за себе си извора на намерената хармония - любовта. И да ни изповяда: "Всичко е сътворено от нея, всичко!" Питал съм го: "За теб какво е поезията и как живееш вече толкова години с нея? Отговорът му: "За мен поезията е болка и тъга, съпреживяване и съзерцание, безсънни нощи и ... много, много любов". И продължавам с неговите си думи, които родиха заглавието на това мое откровение за досегашната му поезия: "Тя е наистина необятен, приказен, многоцветен и много духовен свят, осъзнат, но в същото време и неосъзнат".
През ръцете и пред очите ми са минали не стотици, хиляди и хиляди книги, още повече стихове, дето се казва душата ми е пълна догоре с поезия, но рядко съм бил в светове с толкова реален живот, така талантливо одухотворен и цветно отразен в поетически ритми и рими. Няма съмнение - авторът се вглежда във всичко наоколо, трептенията на лъчи, листа, на светло и тъмно, на изгревни и залезни хоризонти, които докосват и свиват гнезда в сърцето му, за да ни ги изповяда в стихове. Мигновенията - сладки или горчиви, раждат състоянията на духа и предизвикват съответни думи, с които творецът обогатява своя свят и гради своя словесен дом. Ако трябва да си послужа с примери, трябва да изброя заглавията на всички стихотворения в двете книги на автора.
Не мога в никакъв случай да отмина характерните отлики в поезията на тези две книги - кадифената тоналност, доближаваща я до вечните стихове на поети като Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, на Николай Лилиев и Емануил Попдимитров. Има прилика не само в приглушения, изповеден тон на изказа, а и на словесния реквизит. Не броих колко пъти се повтаря само думата тишина, вероятно около двайсет. Но тя не е сама, а винаги има прилагателно, което изразява чувството, душевното състояние на създателя на стиховете. Само някои от словосъчетанията: "бяла тишина", "разсънената тишина", "зимна тишина", "тишината на сенки потайни" и други. И това не е случайно, нали в тишината творецът е сам със себе си, нали в нейните мигове най-силно се чуват ритмите на сърцето, нали в нея се ражда стихът и най-дълга е целувката на любовта!
Но тези стихове се родеят и с голямата поезия на Христо Смирненски, Никола Вапцаров и Пеньо Пенев, признава сам авторът, щом силно ги обича. В този смисъл тя е поезия с позиция, и модерна по строеж и звучене. Въпреки изцяло пуснала корените си в непреходната българска традиция в изкуството. Нещо повече - тъкмо този факт доказва, че имаме среща с истински, с роден поет.
Още няколко щрихи от озарението на този свят, който ме плени. В съзнанието ми завинаги останаха стихотворенията "Дърво в скалата", "Дъжд", "Остаряла любов" и особено "Мечтата на скитника", "Блян", "Аз и той", "Старият скитник" - тъжна история за недочаканата любов, и "Кокиче".
В стиховете на Ангел Симеонов има неповторими метафорични образи и цели изрази: думите са разсипани зърна, делниците са прашни, любовта е облачнолека; уморената улица тихо заспива, стихът е притихнал в самота, а понякога върви по пътищата сиви на тъгата. Цяло иносказание за началото и края на живота е стихотворението "Последна гара", а венец за духовната и житейската мисия на майката е едноименното "Майка". "Спомен за едно болеро" е жива песен, в песенен ритъм са и "Спомен", "Безсънни нощи", "Остаряла любов" и много други. А сред творбите - светла ода на обичта е и "Какво не бих ти дал?". Ще отбележа и интересните новооткрити асонансни рими като "спряло - видял е" и словосъчетания, едно от които вече посочих - "облачнолека" (любов).
Късничко, наистина късничко влязох в цветния поетически свят на поета Ангел Симеонов. Но останах завинаги озарен от неговата хармония между слова и музика, от тях родена.