Стихотворения от Найден Вълчев

Зимна приказка

Колко бял и безбрежен е зиме Балкана!
Петрохан го изпраща към Вежен на път,
стар Юмрука на сватба с три вихри го кани,
под Марагидик черни горуни трещят.

Мраз ги смръзва, звезда от високо им кима,
те по призори стволове пукат от студ
и все пак и във най-януарската зима
за елените рижи намират приют.

Вечер вежди навъсва Балкана хайдушки,
скърца зимно и пътят му зимно хрущи,
заран дига чело и след всички вихрушки
ослепителен, сипкав и златен блести.

Диша утрото, диша България цяла,
все по билото - ето я - иде пеша
и със нея във снежната приказка бяла
виж че крачи и твоята млада душа.


Чувство

Поле.
И път в полето.
И пшеници.
Крайпътни макове и дървеса,
и лястовичи звъннали редици
по жиците.
И сини небеса.

И някъде зад пътя и житата -
къщурка с покрив весело червен,
където с прости трепети в душата
навярно чакат някого.
Не мен.

Не мен.
Но все едно.
На мен ми стига
зеления пастел на пролетта,
деня,
старопланинската верига
и слънчевия звън на радостта,

която ме зове сред тез пшеници,
крайпътни макове и дървеса,
и лястовичи звъннали редици
по жиците.
И сини небеса.



Битка бурна

Звънна весело капчука,
духна топлият южняк,
взе си дърмите оттука
Малъксечковият сняг

и кокиче ненадейно
спря пред смаяния клен,
но коварно току вейна
Баба Марта с дъх студен -

съска, блъска, лудо вее,
свири в стряха и комин
и не вижда, че към нея
крачи слънчев исполин.

Сбиха се насред полето.
Тя - студена. Топъл - той.
Проследи им интернета
денонощния двубой

и разбра се в тази бурна
битка кой бе победил,
щом в градините се втурна
цветоносният април.



Капка

Вали, вали, по жицата се сцеждат
големи светли капки дъжд и ти
си мислиш за ранената надежда
и - кап! - и за далечните мечти.

Те като тези капки отлетяха
към гърлото на калния канал
и пропълзя под старата ти стряха
лисичката на старата печал.

Приятели сте - кап! - седни до нея,
изпийте бавно по един коняк,
че нейната отдавнашна идея
кове там нещо и пред твоя праг.

- Добре де - и кажи. Но тъй внезапно...
Все пак... Позалъжи я с някой трик,
преди да светнеш като тази капка,
която - кап! - изчезна в този миг.



Съдби еврейски

Така се случи, че след Видин
се спрях във Витебск и Шагал
ми каза, като че обиден:
- Паскен във Видин е живял.

Ала прокудата и него
го е отвяла по света...
- Ах, де го моя Видин, де го! -
Паскен въздъхна и нощта

видя и Елиас Канети
да казва сбогом на Русчук,
от дълги пътища поет и
забравил детството си тук.

- Къде не бяхме ние всички! -
добави старият Шагал,
но мен за моите козички,
за дъсчен Витебск ми е жал.

- Русчук е сън за мен! - на немски
се чу на Елиас гласът,
- Бон жур! - в ревери старовремски
Паскен ми махна от отвъд,

но после Кумовата слама
угасна в утрото навън
и срина нежната измама
на този малък звезден сън.



Изсечено на камък

Звъни вдън клетките ми песен,
която иде отдалеч
и във която е примесен
с девическия глас чудесен
кънтящ и тежък звън на меч,

че меч свистял е над Балкана
безчетни дни след оня ден,
земята с росните поляни
и с черната си пръст да стане
отечество за теб и мен.

Нас утре няма да ни има,
но тя и тази песен пак
ще дишат тук неповторими
през всички пролети и зими
със всеки сняг и всеки злак,

от изток все тъй ще изгрява
високо слънце в свода син,
поклон по залез ще им прави
и всичко тъй ще продължава
до края на света. Амин.



Мираж

Снегът вали над мен - въздушен, бял,
покрива стряха, връх и равнина
и горе от високия превал
зове детето с леката шейна.

Светът кръжи край мен - саждив и чер,
от ауспуси разстрелян, диша дим
и на неона мъртвия ревер
го хвърля към калкана като мим.

Сънят ми е в снега и във света.
Сънувам смях. Звъни до Бога чак.
Пред мен е майска вишна. В утринта
денят е ведър, слънчев, тих и благ.

Светът е пълен с хорска доброта...
О, сняг, сбъдни мечтата ми, о, сняг!

2018 г.



Рими

              На Никола Инджов

Как се прегръщат тези две думи
и каква дива рима откъртват:

сокол и
Околчица.

После писват куршуми,
совва се гарван между ни,
запяват Балкани и друми

за да римуват
смърт и
безсмъртие.

Май 2018 г.






Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 година в с. Малка Брестница, Плевенска област. Завършил е Юридическия факултет в Софийския университет. Бил е редактор в сп."Български воин", в."Народна армия", сп."Септември", сп."Съвременник", главен редактор на сп."Дарители". Дипломат през 1996-1997 година. Председател на Съюза на преводачите в България през 1989-1991 година. Автор на над 20 стихосбирки, сред които: "На южната граница"(1953), "Малка повест"(1954), "Пъстра палитра"(1960), "Северна светлина"(1965), "Лунапарк"(1970), "Синьо цвете, влак, жена"(1975), "Златен август"(1977), "Написано на кленов лист"(1984), "Гигантски слалом"(1986), "Младата луна и старата луна" (2001), "Рай за грешни" (2003) и др. Публикувал е и произведения за деца. Неговото петокнижие "Попътни срещи" обхваща към 70 портрета на наши и чужди автори, с които се е познавал и е работил. Преводач на много стихове от славянски поети.
По негови текстове са създадени много популярни песни, сред които и "Една българска роза".
Носител е на орден "Св.св.Кирил и Методий"-първа степен, на наградата "Димчо Дебелянов", на наградата на Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България, на "Златния Орфей", на високи руски и беларуски отличия.