Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

24 Септември 2018 | Понеделник
 
вход регистрирай се

Глобус

Краят на трансатлантическия консенсус

Г-7 показа, че интересите от двете страни на океана вече са несъвместими

Георги Христов

12. Юни 2018 , брой: 111   192   0
Снимка
сн. БГНЕС
Разколът в клуба на богатите вече е факт

Едва ли някой е очаквал нещо съществено от срещата на Г-7 в Канада този уикенд и все пак неразбориите между западните лидери като че ли изненадаха мнозина. Преди форума освен заплахи и предупреждения имаше и сигнали, че търговската война може да бъде избегната, а евроатлантическото семейство – ако използваме израза на някои особено патетични негови поддръжници – може отново да започне да се държи като семейство. Уви, надеждите бързо бяха попарени и сбирката в Канада ще се запомни повече с комичните си моменти, отколкото със сериозен напредък или някакви други резултати.
Всъщност резултати има, но те със сигурност не са това, което Западът би искал. На първо място, дори самото понятие за "Запад" като хомогенна група вече не може да се употребява по начина, по който това беше възможно десетилетия наред. Идилията свърши, общността е пред разпад и вече всеки дърпа към себе си. САЩ при Тръмп се опитва да изостави ролята на "бащица" на международния ред, а Великобритания, Франция и Германия са прекалено слаби и нерешителни, за да поемат щафетата – като при това проблемите дори помежду им не са един и два. Америка наистина реши да си прави каквото иска и действа единствено съобразявайки се със собствените си интереси, което води до немислимата ситуация Тръмп да отива на преговори за мир с Ким Чен Ун, докато води търговска война с Европа.

Стратегията на Тръмп

Колкото и да изглежда странно обаче, нещата си имат своето обяснение и то определено не е "дългата ръка на Путин". Макар на заинтересованите от американска страна да им се иска да беше така. Всъщност зад стратегията на Тръмп – ако изобщо можем да говорим за такава – стои желанието да си осигури вътрешна подкрепа, тъй като позицията му вътре в собствената му страна е доста нестабилна. През ноември в САЩ ще се проведат междинни избори за сенатори и конгресмени и мнозинството на републиканците е заплашено поради непопулярните решения като осакатяването на и без това кошмарното американско здравеопазване и пакета с данъчни облекчения, които ще донесат десетки милиарди на корпорациите и най-богатите физически лица, докато ползите за другите групи от американското общество са най-малкото съмнителни и в най-добрия случай незначителни. Всички, а най-вече американските избиратели помнят гръмките обещания, че ще направи Америка велика отново и че тя ще е на първо място, и това, което се случва сега, е естествено продължение на икономическия национализъм, на който се основаваше програмата му. Огромна част от вота за Тръмп дойде от хора, които се оказаха сред жертвите на международната свободна търговия и рязката деиндустриализация на САЩ през последните десетилетия. Протекционизмът на Тръмп е безсмислен в глобализираната световна икономика – повечето айфони се произвеждат в Китай – но неговата цел е друга. По този начин Тръмп отправя послание към избирателите, че ще се погрижи за тях. Освен това Тръмп няма нужда да се притеснява от реакцията на ЕС, тъй като е достатъчно да наложи мита на вноса на германски коли и дори уж непримиримата в момента Германия ще клекне. В този смисъл снимката, разпространена от германското правителство, в която Меркел се е надвесила със строга физиономия над Тръмп по време на срещата, може да предизвика само усмивки. Американският президент добре осъзнава, че другите могат да го "изолират" колкото искат, но в крайна сметка те са зависими от него, а не той от тях.
Извън популизма обаче ходът на Тръмп с митата има малко смисъл. Наистина т. нар. свободна търговия отне много работни места на САЩ в полза на Китай и други страни от Югоизточна Азия. Но такава е логиката на капитализма – чийто основен стожер са именно САЩ. Т. е. Америка е жертва на собствените си действия, а не на заговор от страна на други държави. Още преди митата да влязат в сила, цената на стоманата в САЩ се покачи с 40% (докато в Китай и Европа остана на същите равнища), което затруднява и малкото останал производствен капацитет вътре в страната. Второто следствие от това е, че ще се оскъпи животът и на американския потребител, доколкото той ще трябва да плаща повече. Наскоро "Блумбърг" пък изчисли, че всяко спасено от митата работно място в американската стоманена индустрия "струва" 5 други работни места, изгубени в останалите сектори на икономиката. Доколкото обаче тези ефекти няма да се усетят веднага, а хоризонтът на Тръмп се простира до спечелването на изборите тази година и следващ мандат през 2020 г., тези палиативни мерки имат своето частично оправдание. За да получи електорална подкрепа обаче, Тръмп все пак трябва да постигне и някакви успехи и във външната подкрепа.
След като изостави Г-7 в Канада и пристигна в Сингапур за среща с Ким Чен Ун американският президент веднага обвини Германия за положителното й търговско салдо със САЩ и за това, че плаща едва 1% от своя БВП за отбрана в сравнение с 4-те процента на САЩ. Формално това е вярно и на пръв поглед Тръмп има право. Но дори за децата е ясно чии интереси защитава НАТО. Дори за децата е ясно кой печели от НАТО. Дори за децата е ясно, че НАТО е инструмент, чрез който Западна Европа се е превърнала във васална територия на САЩ. Нормално е, когато искаш да контролираш целия свят, да харчиш повече. Също така е съвсем нормално Европа да не иска да консумира американските некачествени стоки (особено що се отнася до храните), когато има собствено производство и традиции. Т. е. отново проблемът не е в Германия и Европа (нито пък Русия или Китай), проблемът си е на САЩ.
Истината е, че под предлог за "несправедливо" отношение на другите държави към САЩ самият Тръмп се опитва да изнуди всички останали да имат специално отношение към Америка – хем да си плащат сами, че са в НАТО под американска шапка, хем да купуват американските стоки (включително и не на последно място оръжие). Всъщност американските цели след ВСВ винаги са били такива, сега при Тръмп те просто придобиват много цинично изражение – дотолкова, че дори послушните европейски лидери започнаха да недоволстват. Проблемът обаче не е в това, че Тръмп предлага нещо коренно различно. Проблемът е, че при Тръмп силата от мека стана твърда. Което е нормално с оглед на това, че Америка започва да губи контрола си над света. Империята просто се опитва да удържи господството си.
 
Залезът на Вашингтон

 
И няма по-добра илюстрация на залеза на еднополюсния модел от мелодрамата между САЩ и Северна Корея. Малката, изолирана, бедна азиатска държава вече може да си позволи да играе геополитически игри със "световния хегемон" като равен с равен. Разбира се, САЩ все още имат огромно военно и икономическо превъзходство. Но въпреки това всякакви едностранни действия от тяхна страна ще бъдат посрещнати решително от международната общност. Нещо, което доскоро не можеше да се случи и това им позволи безцеремонна да нахлуят в Ирак и Афганистан.
Паралелно с Г-7 се проведе и срещата на Шанхайската организация за сътрудничество. На нея Русия и Китай окончателно скрепиха съюза си, като Си Дзинпин дори подари на Путин първия в китайската история медал за "най-добър приятел на Китай". Там обаче бе взето и изключително важно и символично решение – страните се договориха да не допускат повече еднолични военни действия на която и да е държава без одобрението на ООН. Това е директно предупреждение към САЩ, че поведение като това в Близкия изток повече няма да бъде толерирано.
Разбира се, Русия няма да бъде допусната отново в Г-7. "Трансатлантическото партньорство", на което все още се надява Меркел, няма да го понесе. Тук наблюдаваме едно шизофренично поведение от страна на Западна Европа, която хем се оплаква от Големия брат, хем не престава да му се подмазва с надежда, че добрите стари времена ще се върнат.
Светът обаче се развива и този ексклузивен клуб на богатите все повече губи тежестта си. Америка очевидно е в упадък - самото избиране на Тръмп е достатъчен атестат за това. Но това бе видно и още преди него. Опитът да се наложи със сила над останалите едва ли ще успее. Европа (и особено европейският избирател) лека-полека започва да се ориентира към самостоятелност, но все още съпротивата на политическите елити е голяма. Едновременно с този процес на еманципация наблюдаваме и възраждането на многополюсния модел, което води до изместване на властовите центрове. Ако използваме една знакова думичка от нашия политически живот, налице е "диверсификация" не само на доставките, но и на силите. Независимо кой ще е президент на САЩ, те ще останат световна сила. Но вместо да се държат като господар, все повече ще трябва да се съобразяват със света. От своя страна Европа, в частност западната й част и ЕС, или трябва да влезе в час и да започне да гони собствените си интереси, или ще бъде пометена от променящата се среда.

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"