Майка

Морето пазеше тишина - безкрайно и кротко. Седнах на самотно поставена пейка и потънах в мислите си. Винаги има за какво да мислиш. Затова не усетих кога се е приближила жената. Старица, в черно облечена. Жените достигнат ли до една възраст, предпочитат черния цвят.
- Да поседна ли при тебе, човече?
- Седни, бабке... - поотместих се аз, макар че беше излишно да го правя. Пейката се оказа голяма и за повече от двама души. Жената с въздишка се отпусна на нея.
- Градът ли те измори? - запитах, отбелязвайки за себе си, че тя е пришълка.
На жените много не им трябва, за да почнат с изповедите си. Мъжете го правят след третата чашка.
- Тука съм при сина. Сама останах. От селата съм. И да ти кажа кое е селото ми, няма да го знаеш. Забутано е. Мъжът ми беше горски... И аз с него. Все по дивите гори.
Оставих я да говори. Този разказ е неин. 
- Ти май ще ме слушаш... - рече тя.
- Да, да... Разказвай.
- На шестнайсет бях, като му пристанах. За моя ти приказвам. Бяха го пратили в нашата гора. Видях го, като излизаше от нея - такъв един, сякаш и той див, а пък с едни очи сини, сякаш показало се над гората небе. И той ме хареса. И тръгнах с него по горите. Първо дете родих в една турска къща, където се настанихме. Жената, туркиня - и тя с дете пеленаче, гледаше и моето, когато аз търчах по горите. Че ми се случи такова нещо... Връщам се вкъщи, а то - проходило, клатушка се насреща ми и ме сочи "Ниня-я". Бодна ме право в сърцето. Защото аз съм "ма-ма", майка съм. Дойде си мъжът ми от гората и му рекох. "Да си вървим оттука, Бояне, в друга гора да идем, та тя, като ми зашуми, на български да ми приказва. Махнахме се от тази къща. Не че хората й бяха лоши, ама те си хортуваха по тяхному, а пък аз искам по нашенски...
Не помня какво приказваше след това, бях оглушал за продължението. То можеше да бъде безкрайно като морето пред нас. Навярно затова не забелязах кога тя ме е оставила отново сам да си размислям на пейката.
- Почакай, жено, не ми каза коя си, как се казваш...
Тя се поспря:
- Богдана ми е името. Такова го е избрала майка ми.




Тихомир Йорданов