Ти ли си, мале, тъй жално пела?

Георги Н. Николов

България предаде щафетата на европредседателството на Австрия и част от висшите ни управленци се отдадоха на нездравословна радост. Стана видно, че никога досега, в никоя друга страна-домакин, гостите не са се радвали на такова искрено гостоприемство. Под носа на гражданите се размахват отчети колко бла-бла-бла срещи са били организирани и колко бла-бла-бла проблеми са били успешно решени. Как Старият континент с отворени обятия (но със затръшнати под носа ни врати) ще ни покани в чакалнята за еврочленство и как със свещ да търсиш, няма да намериш такива политици като нашите. Което си е абсолютно вярно, но в черния негативен смисъл. Колкото до опитите да обединим Западните Балкани чрез българския пример, това си е шизофренна хрумка, защото самото наше отечество е крайно хаотично, вътрешната политика е на парче и абсолютно неефективна, а що се отнася до социалното лице на държавата, то такова липсва. И докато мишките в празните вече тържествени зали дояждат кухите приказки на делови президиуми, задгранични "приятели" и страстните поцелуи към тоя и оня гост от нашенски баламурници, статистиката става все по-страшна.
Прочее, да видим тя какво казва със, или без всякакви председателства.
Фактите са красноречиви:

на всеки кръгъл час България напускат нови четирима емигранти

и пак на всеки час умират по осем български страдалци. 40% от починалите болни са могли да бъдат спасени, ако им е било приложено адекватно лечение тук или е било осигурено в клиники в чужбина. 1,22 млн. жилища в цялата страна са необитаеми - защо ли? От училище пък досега са отпаднали 206 400 подрастващи, като само за миналата година броят им е 16 400. Токът и парното се сдобиха с поредното увеличение, а пенсиите се вдигнаха с троха и половина. Протестират майките на хора с увреждания;, човеците, удавени от поредните наводнения, пътните превозвачи, синоптиците, пчеларите, дребните търговци на горива и кой ли още не. Чуваемост, разбира се, няма никаква, а във всяка сфера на обществения живот нещата са повече от плачевни. Става ясно, че между приказките на едро с какви влажни очи ни гледа светът и истинския му поглед - презрително-насмешлив, разминаването е грозно. Накъде върви България?
Тя не върви, а галопира към още по-жестоко обезлюдяване на територии поради липса на работа и препитание. Демографската криза блажено е гушнала страната и не я пуска от стоманените си обятия. Откриваните

тук-там нови предприятия не са нашенски

а плод на чужди капитали и инвеститори. Държавата се превръща в неканена гостенка върху собствената си географска карта, а мечтата на управниците й е да скъсят още повече намесата й в ставащото у нас. А то се изразява най-вече в сива икономика, корупция, неработещо законодателство, избирателно, според кесията на клиента, съдопроизводство, контрабанда и смразяващ кръвта организиран бандитизъм. Заплатите тъпчат на едно място и броят на тези 2 милиона открито мизерстващи нашенци непрестанно се увеличава. Що за страна сме? Докъде ще стигнем така?
Властимащите не си задават подобни въпроси. Те откровено и не от днес са загърбили потребностите на населението и тегобите му не ги интересуват. Още повече, че живеят във виртуален свят на държава, където всичко е наред. Не ги стряскат увеличената смъртност за сметка на драстично намаляващата раждаемост, нито оперетната армия и слабосилното МВР, нито човекоядското здравеопазване и изчанченото образование, нито... За тях са важни само властта по върховете, личният PR и, разбира се, паричните потоци. Другото е дребнотемие и мърморене на дрипави недоволници, които си позволяват да не вярват на официалната демагогия, дето от години мирише на вкиснато. Който може, заминава през граница с децата, а някои - и с възрастните си родители. Който не може, има два пътя - или да търпи, или да умира без време. И двата пътя не са изход от грозната бедност и очевидната безизходица, ала народът предпочита да не се обединява и да протестира "на парче". Не се е родил обединител на всички българи, защото тук дебне прословутата ни българска несговорчивост. С отделни изключения и партиите се разпадат, щом главатарите им седнат на празна раздумка в парламента...
На този фон

има ли светло бъдеще България?

Плачещите за лечение оптимисти тръбят, че от само себе си всичко ще се промени към по-добро, защото и лошавината имала край. Песимистите - че държавата е обречена, а народът й към 2030 г. ще е вече малцинство. Ние пък мислим, че съдбата й е в ръцете на тия 7 милиона нашенци, все чакащи някой друг да им подобри хала. Така не става. В един виц някакъв мераклия горещо молил Бог да му помогне да спечели от тотото. Накрая на всевишния му омръзнали тия молби и казал: "Първо си пусни фиша...". Ние не пледираме за тотопечалби, а за национално обединение, имащо за цел да помете политическата клика, за възстановяване на икономиката и на селското стопанство и за превръщане на родината в спокойно, сигурно място за живот. Да припомним констатацията на Стефан Стамболов, изречена в мерена реч преди повече от век: "Ей, народ поробен, що си тъй заспал?" Така де - лесно е да чакаш помощ от оня, що клати гората. Трудно е сам да си решиш проблемите, ала трябва. Дали обаче вече не е много, много късно, е друг въпрос, на който отговорът става все по-неясен.