Радичков по чехли

Георги Пенчев

Срещнахме се предните дни в Съюза на писателите и след обичайните поздрави, заговорихме кой как е. Радичков ми се похвали, че наскоро е получил нова квартира и много е доволен. "Ако знаеш от какъв тормоз се отървах! Родих се отново." Изрече го с такова чувство и наистина повярвах че, добро му се е случило. Покани ме да му отида на гости.
Казах му, че наистина има повод. Беше ми излязла нова книга, в която твърде пространно бях писал за сборника му с разкази "Барутен буквар". Имаше удобен повод да му я подаря.
Навремето имах навик да си пиша за по-интересни срещи и посещения. Намерих записките си. Ходил съм при Йордан на 26 ноември 1981 година.
Лесно намерих новия му дом на "Оборище" 22. Посрещна ме Сузи, жена му. Двамата бяха в повишено настроение, но личеше, че са новодомци и още се лутат из къщата.
Сузи се зае да приготвя кафе, а ние с Йордан седнахме около масата. Подадох му книгата и той съсредоточено се вгледа в нея. Прочете отделни места и личеше, че е доволен.
   Тази среща е останала в паметта ми като приятелски разговор на семейни теми. Тъй тръгна още от началото. Сузи донесе кафето, а Йордан я помоли да даде и сок от праскови. Побърза да добави, че е домашно производство и те лично са го приготвяли.
Отколе бях забелязал, че ако жената остане на масата, разговорът става битово-семеен и рядко се стига до по-интересни творчески теми. Така стана и сега.
Те изживяваха радостта от новото жилище и продължаваха да си спомнят за условията, при които са живели. Йордан беше пределно ясен: на техния булевард били събрани всички възможни возила, които създават не шум, а някакъв ужас и късат нервите на човека. Те живееха на булеварда, до Спортната палата, срещу стария зоопарк... Радичков продължаваше да изрежда ужасите, които са изживявали там.
Оттам минават всички камиони, които карат материали към Двореца на културата. Той се строеше тогава и това беше денонощен поток от товарни коли.
- Не стига това, но и тези автобуси Икарус, които вървят един след друг. Пушат като цяла фабрика. Такива няма по света, а в София - колкото искаш...
Успокоявам ги, че всичко е само спомен и вече имат тишина и спокойствие.
Йордан се сеща, че от старата квартира имат неприятен спомен и за последното земетресение във Вранча.
- Прибрахме се от честването на Емилиян Станев и още не сме се огледали и ни тресна... Синът си дойде от път изгладнял. Майка му започна да му приготвя нещо да хапне, когато започна люлеенето. Залюляха се полилеите, започнаха да падат предмети. Погледнах към съседните кооперации и забелязах как върховете им се събират и раздалечават.
Казвам, че преувеличава - чак пък да се събират...
- Така беше. Повярвай ми. Наистина нещо невероятно.
- Очите на страха са големи и различни от обичайното. А земетресението е нещо извънредно.
- Истина е, че страхът се вижда различно... Много различно.
Йордан се замисля, погледът му сякаш отива някъде много далече. Спомням си, че и друг път съм виждал този особен и отправен някъде много надалече поглед. Той не беше от хората, които бързат да говорят и за всяко нещо имат готов отговор. Радичков често потъваше в себе си, премисляше, преди да каже. Намираше свои неочаквани, но много верни отговори. Те имаха свой радичковски цвят. Ако се опитам да кажа най-важното за тях - не ще сбъркам, че винаги имаха цветист народен корен или поне обагряне с народната промисъл.
В прозата на Йордан този белег добре се долавя. Но човек трябва да има очи за това. От поведението на героите, от различните тласъци на живота се усеща  особена мъдрост. Тя не е съчинена и измислена. Тя извира от човешкото битие, от сложните кривули на битието. Йордан Радичков не е просто добър разказвач. Той е от малкото мъдри, проникновени тълкуватели на българското битие и на българската душа.
Спомените за страха от земетресението отвориха приказка за страха като човешко изживяване. Питам го защо толкова често разказва за различните страшилища, с които на село плашат малките деца.
- Защото тези страшилища са част от живота на хората. Особено на бедните и незащитените хора. Всяко тъмно и необяснимо същество ги е плашело.. Било е от невежество, но с годините страхът така се загнездил в народната душа, че едва ли ще го прогоним.
- А страхът от този ужас - земетресението? Страх за живота ли е само или има нещо по-различно?
Той не бърза да отговори. Гледам лицето му, изпъкналите скули и разбирам колко е съсредоточен.
- Едва ли е само мисъл за оцеляване. Макар че и това е вероятно. Човекът винаги е изпитвал страх от онова, което не познава и което не може да си обясни. Тъмното, страшното винаги е плашещо. Тогава виждаме колко безсилен е човекът...
Замълчава за дълго. Със Сузи стоим до него и мълчим. В стаята е толкова тихо, че сякаш болка носи тази тишина.
- Човекът отиде в космоса, овладя природни стихии, сътвори истински чудеса... А продължава да изпитва страх от тъмата, от смъртта, от природните явления... Мисля си понякога, че може би днешният човек трябва най-много да се страхува от неразумния, лудия човек, който е способен да стори неописуемо зло на човека и на човечеството...
Сузи се намесва, че много тъжен разговор сме подели. Все пак има и хубави неща в живота. Съзнанието им е все още овладяно от промяната на жилището и новите условия, които имат.
- Сякаш се родих тука - с усмивка признава Йордан. - Като седна на масата, не чувам шума на улицата. Все едно съм си на село. Остана само птичките да запеят. Само да има какво да вадя от торбичката и да пиша. Все още изпитвам радост, като сядам да пиша. Още има какво да кажа.
Оплаква се, че в последно време много автори го затрупват с ръкописи и чакат от него да им каже мнение.
- Не мога да им откажа, а това ми отнема много време. Някои, изглежда, си мислят, че ако са им върнали ръкописа от редакцията, аз мога да му дам път. Няма такава редакция, която да не забележи интересната книга.
Заговорили сме след това за селото и за природата. Радичков има една голяма болка, че родното му село изчезна и стана дъно на язовир. Приказвали сме често и с Анастас Стоянов, който е от съседно село и който изплакваше същата мъка.
Йордан е тревожен, че днешните деца растат, откъснати от природата, от истинския живот. Те не са ходили боси по прашната земя и не познават тръпката от убождането, стипчивия вкус на крадените ябълки.
Спомня си, че когато бил в Швеция, в родината на Карл Линей, много силно го впечатлило, че във всеки селски дом на лично място стоял хербарий с растения, а децата от малки се учат да ги познават. От това познание се ражда обич към растенията и природата за цял живот.
Станало е дума и за книгата, която му дадох. Тя има особено място, защото показва партизанската борба като народно движение, като осъзнат подвиг на много обикновени хора. Записал съм си, че тогава Радичков е споделил нещо интересно. "В моето село имаше около 20 човека, които бяха ятаци на партизаните. Селото знаеше за това, но хората мълчаха. В това виждам дълбоката народна близост с борбата."
Много време мина от този разговор, много вода изчете, много неща се промениха. Йордан Радичков отдавна се пресели в другия свят. Но ще се обръщаме към неговите думи, казани по разни поводи. Защото все по-ясно съзнаваме, че сред нас живееше не един великолепен разказвач. Сред нас живееше истински мъдрец, който беше събрал несметното духовно богатство на българите.


Георги Пенчев