Злодей

В тази история се разказва за Кара Тодор Черното - дядо ми. В нея няма романтика, сантименталност, доброта. Тя е сказание за злодей, какъвто е бил той. Кошарата му с овце, кози, мулета и волове е била на връх Вешката. Всички знаели, че е богат, но никой не му е завиждал. Замогнал се от труда и от своето стадо. Затова вардел богатството си като орел. В характера му имало нещо свирепо, както при зверовете. И видът му е бил особен. Груб, жилав, черен, той плашел не само добитъка, а и хората. С него в кошарата е работил синът му Иван, моят баща - досущ като него. Но само отвън. Другите пет деца в семейството - момичета, живеели с баба на село. Подготвяли се да бъдат жени. Без него се чувствали свободни, даже щастливи. Татко превивал гръб от тъмно до тъмно. С труда си искал да откупи кошарата.
На осемнайсет втасал за женене. Сестрите му го сватосали за своя приятелка. За разлика от мнозина, които получавали съпруга по вкус на родителите си, той имал късмет. Момичето било хубаво и татко го обикнал от раз. Един ден, какъвто е теркът, той я повел към върха на планината, за да я представи на Черното. По-точно, да се похвали. Водил я през гората и се изпълвал с гордост. Представял си как ще разнежи сърцето на злия тиранин, когато я види такава мила, хубава, как ще се усмихне и блясъкът на очите му ще стопи облаците над Вешката. Когато стигнал имението, татко свирнал с уста. Дядо ми излязъл от колибата, погледнал сина си, след това момичето и тръгнал с фелдфебелска крачка към тях. Вместо да прегърне младия главеник, пък ако му е кеф, да пусне и една сълза заради избора, той го пронизал с кървавия си поглед:
- Къде сумантосваш два дена? Нямаш ли работа? Или мислиш, че ще те храня, защото някой ти е подшушнал, че съм те изпикал?
- Ще се женя, баща ми - усмихнал се татко, сочейки с поглед радостта в ръцете си.
- Кой ти каза? - попарил го старият.
- Сърцето.
- Ти сърце ли си или човек? - ревнал още по-люто дядо ми. - Смъквай дрехите от гърба! Веднага! Ще извадя проклетото ти сърце ей с този нож, - и блеснала в ръката му кама като светкавица, - ще го изпека в жарта и ще те накарам да го изядеш! Коя е шафрантията с теб?
- Това е Дора, - докундисал се татко. - Тя не е шафрантия. Аз съм първият мъж в живота й.
- Значи си я омърсил вече?
- Обещал съм, че тя ще бъде моя жена.
- Как така си обещал? Кой си ти, сине майчин да обещаваш?
- Дора е моята булка, татко и твоята снаха - отвърнал баща ми.
- Аз не съм ти искал снаха! Нито съм те пращал да се жениш! Сам ще избирам снаха си и сам ще решавам кога да се жениш. Аз, не ти! Моята снаха е Мария Калипетрова!
- За Мария се ожени ти. Аз имам Дора.
- Кой те пита? Ти не разбра ли, че тук аз решавам нещата?
- За кошарата решаваш ти, татко, но за сърцето ми - не!
- Казах ти да смъкнеш дрехите от гърба! - ревнал дядо ми отново и измъкнал камшика, забучен в плета. - Събличай се-е!
Баща ми започнал да се заголва. Бавно, против волята си, засрамен пред момичето, на което е обещал целия си живот. Когато блеснали окадените му меса, изпаднал в амок и се озъбил:
- Искаш да ме унизиш пред Дора, започвай! Това ти се отдава най-лесно - демонстрирал смелост милия. Искал е да покаже характер пред жената, която утре щяла да ражда децата му.
- Мислиш, че ще ти се размине? Никой баща не прощава измяната и неподчинението. Умри, кучи сине! Нека те боли! - крещял Кара Тодор и го налагал с камшика. Баща ми се огъвал от болка. Бягал от обсега на съскащата кожа, криел се зад дъба до кошарата. Това разпалвало още по-силно неговото злодейство. Когато се свлякал в овчата тор, старият го вдигнал, завързал го за дъба и продължил да го бие. До премала. След това скупчил дрехите му върху дръвника, насякал ги с брадвата и ги запалил. Тогава уловил с поглед гальовницата на татко. С един замах разпорил пазвата й, в която треперили две малки гърди. Подпрял ги с камата, насочил върха й към гърлото на девойката и се разпалил от отчаяния й писък.
- Ти си неканена тук. Знаеш ли, какво правят зверовете, когато натрапник влезе в територията им? Ще ти кажа. Ако е мъжко разкъсват го и го изяждат. Ако е женско - насилват го и го прогонват. Тъй ще постъпя и аз. Синът ми се похвали, че е бил първия мъж в твоя живот, аз ще съм втория - просъскал дядо ми и я завлякал между овцете към края на кошарата.
- Оставете ме! Моля ви! Недейте! - крещяло момичето. Напразно. Освен тях и добитъка, в гората нямало никой. В небето висяла луната и се подхилквал над злата им участ. Овцете преживяли на пресекулки, стояли парализирани.
- Спри тези ръчички, защото ще ги отрежа с овчарския нож! - ръмжал старецът, докато тъмночервеното му лице ставало пепелносиво. Той разчекнал мама пред очите на татко и я обладал със страст, каквато само животните имат в размножителния си период. Тя се мятала насам-натам, мъчела да се отскубне. Дядо ми бил проникнал дълбоко в нея и я човъркал със своя рог на козел. Въпреки, че кръвта й намокрила дрехите му до пъпа, той продължавал да я пресова върху овчата тор.
Когато се наситил, вдигнал с ръка окървавените й килоти и се изхилил срещу баща ми:
- Не ти си първият мъж в живота й, аз съм първият! Видя ли старият пръч как пи от извора преди теб? Така го възмътих, че вече всеки ще може да гази в него. Пачавра! Да се изринва от тук, в кошарата няма място за нея!- и я избутал от стадото. - Хайде, проклета жено, иди си и повече не поглеждай назад!
Озлочестена, мама слизала бавно по стръмното, от време на време се обръщала, за да види лицето на татко. Когато стъпила на пътя, хукнала през глава към село.
Гол и ограбен, баща ми ходел наметнат с одеяло, вързано през кръста му с въже. Тъй до средата на есента. Следвал стадото, слушал звънците, тъгувал. И точно тогава Черното довежда Мария Калипетрова, хвърля пред татко торба с дрехи и го оставя да се порадва на булката. Баща ми я гледал и все си мислел, че това е леля му. Била стара, нехубава.
- В неделя ще ви венчаем. Нали си втасал за женене?
Да, но в живота нещата не вървят всякога в пътя, по който сме ги напътили. В събота пристигнали в кошарата бащата и братът на татковата гальовница и..., самата тя с подпухнал корем, съпровождани от селския пристав. Дядо ми клекнал. Ред е било да изпита срама и възмездието. Взел с тридесет години по-младата от него жена и приел да вдигне сватба, за да покаже на селото, че плаща за сторените зулуми.
- Ти ще си кум на сватбата, след като ме вкара в тоя резил. Ти ще ни и венчаеш в черквата - нахвърлил се Кара Тодор върху баща ми, преди да въведе младата си невеста в кошарата. Татко останал и без легло. В него се сгушила първата му любов и втора съпруга на дядо, за да износи детето, заченато в мрака.
Неделя. В двора на църквата "Св Богородица" виели кларинет, акордеон и тъпан. Татко си мислел, че плачат. Събрали се хора, дошъл попът, накрая се появила и булката под червено було, като китка за ревера на Черното. Жени хвърляли бонбони и жито връз нея, а дядо ми псувал. Кумът вървял след тях - кахърен. Свещеникът се приближил до него и го попитал:
- Ти ли ще ги венчаеш?
- Аз - отвърнал неадекватно баща ми.
- Гледай ме какво правя и слушай приказките, които казвам, така ще ти е по-леко. След пението: "Благословено е Царството...", ще вземеш венците и ще ги поставиш върху главите им. Ти ще размениш и венчалните им халки, изричайки с мен: "Господи Боже наш, със слава и чест венчай рабите твои."
Когато татко влязъл в църквата, съвсем се объркал. Бил ни жив, ни умрял, едва стъпвал към притвора, където е трябвало да венчае младоженците. Ужасявал се от факта, че трябва да чуе: "Вярвайки в теб, аз ти поверявам всичко - честта си, имуществото си, живота си." Налагало се да търпи. Най-труден бил моментът с венчалните пръстени. Младоженците чакали тайнството, а той не правел нищо. Пък и не знаел, какво да прави. Само въздишал страдателно и дълбоко. Тогава булката го погледнала, усмихнала му се за първи път и продумала:
- Венчавай, куме, венчавай!
Баща ми се обърнал рязко встрани, бръкнал с два пръста в ямките под челото и извадил очите си. Своите черни очи. Текнала кръв по лицето му, станало от страшно по-страшно. Венчавката се разтурила.
Хората излезли от храма. В двора думкал тъпанът, кларинетът ридаел, а акордеонът се схълцвал и стискал със зъби езика си. Зад чешмата, под черната дути врял казан с овнешко. А татко ми, коленичил пред иконата на Божията майка и отчаяно шептял: "Богородице, дево". Болката била непоносима. Той я възмогнал, изправил се и запял: "Очи, очи, пусти чьорни очи". Лицето му било ужасяващо. Иван Сляпото, както му викали по-късно, излязъл от храма, минал през множеството и клатушкайки се, потънал в гората. Мама хвърлила булото на земята, стъпила върху него и последвала татко.
За първи път победен, дядо ми не знаел, какво да прави. И все пак, като ранен звяр, преди да умре, спрял се в средата на двора, погледнал хората в очите и изръмжал:
- Аз съм сянката на злото! Забравили това, вие ме примамихте да дойда на среща с Бога, а ние се мразим! - и поел към кошарата.
Нощес, когато Вешката се изправила отново като ръждив плуг, заоран в небето, на върха й зафучал огън. Горяла кошарата на Кара Тодор Черното. Разказват, че дядо ми залостил вратата на стаята, за да не може да избяга, хвърлил главня в сеновала и изгорял заедно със злодейството.
Няколко дни мама и татко обикаляли в гората. Взаимно се лекували от болката. Когато пепелта на Кара Тодор угаснала, те се върнали при огнището и събрали разпръснатата кошара. Там се родил най-големият ми брат, след него средния, а накрая и аз. Трима братя все с черни очи - синове на Иван Сляпото. Така ни казват, така и живеем, спомняйки си понякога за дядо. Не от любов, а от страх да не се прероди в някой от нас.
И ако изпитваме срам от неговите дела, то винаги се гордеем с баща си. С различния свят, в който пребъдва, изпълнен от край до край с доброта и с народната песен "Очи, очи, пусти чьорни очи", която той пее като своя.





Светозар КАЗАНДЖИЕВ е роден  на 19 октомври 1952 г. в с. Гълъбово, Смолянско. Завършва българска филология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Повече от 25 години работи в културния сектор, а в продължение на години е кореспондент на вестниците "Земя", "Дума", "Отечествен глас", "Сега", "Български писател", "Словото днес". Автор е на близо 20 книги. Изпод неговото перо през годините излизат разкази, есета, очерци, пътеписи. Носител е на годишната награда на СБП за 2000 г. и на националната литературна награда "Николай Хайтов" за 2010 г. Член е на СБП и СБЖ.