Имаме нужда от леко и непретенциозно изкуство

Мирослава Захова е родена на 26 май 1993 година в София. Артистка на свободна практика. Участва в танцовите представления "Медея", "Леда и лебедът", "Viva la Classica", "Моят живот! Да имаш ляв палец", "История на вчерашния ден", в театралните постановки "Три и половина", "ТРАЕВРЕМЕНЕ", "Росмерсхолм", "13-ят месец", "Бунюел на плажа", "Сърцето на мрака", в пърформансите "Саломе", "Figura sedens", "Не ходовите линии на зрителя", "Право на собственост", "Per-la", "Реквием за две лисици и едно писмо", "Madame Kifla" и др.

- Мира, откъде у теб тази любов към танца и сцената?
- По-скоро е усет към танца и сцената, които съм имала, откакто се помня, и сега развивам. Любов не бих използвала като дума, защото чувствата, които изпитвам към творческата работа, са смесени и любовта невинаги преобладава.
- Ти си актриса и танцьорка. Все пак, кое е водещото при теб?
- Аз съм завършила Националното училище за танцово изкуство в София със специалност модерен танц и съм бакалавър по танцов театър от Нов български университет, което ме прави по-скоро танцьор и изпълнител в сферата на сценичните изкуства. Участвам в някои театрални представления, но тялото и движението са водещи при мен.
- Защо актриса на свободна практика, а не към някой театър?
- Заради свободата на избор. И без това финансовата страна на нещата е слаба, в което и поле да се развиваш. На свободна практика поне сам решаваш кои ангажименти да поемеш и в кой проект да работиш.
- Много от проектите, в които участваш, са изградени на базата на пърформанса. С какво те привлича това направление в съвременното изкуство?
- Пърформансът е изкуството на времето "тук и сега"! Време, което среща зрители и изпълнители, за да създадат творбата заедно. Има идея, но трябва да бъде развита и от изпълнител, и от зрител. Най-интересното за мен в пърформанса, е, че може да бъде всеобщ начин за комуникация. Може да бъде времето. Служи за универсализиране на образа и естетизиране на събитийността. Именно тази ежедневна пътека от събития, които съществуват в живота на всеки човек. Това е което ме привлича, чувствам го най-честно, отворено и ясно като изразно средство засега.
- В началото на тази година участва в "Историята на вчерашния ден", една инициатива на галерия "Етюд". Разкажи за нея. Какво значи да се концентрираш до връхната точка на "пасивната деятелност"?
- Това е едно галерийно представление, в което, най-грубо казано, се забавлявахме с това как може да разтеглим времето на едни нормални и естествени действия, как може да сме активни, но да не правим нищо или криейки се, да покажем най-интимното. "История на вчерашния ден" ще продължи да се играе през есента в галерията.
- А "Мадам Кифла"? Това е твое авторско представление. Провокираш зрителя да се замисли върху въпросите "Какво определя едно тяло като красиво?" и "Кога то се превръща в грозно?". Какъв е твоят отговор?
- Тялото е красиво, само когато душата е красива, това е истинската красота за мен. Всеки опит да се постигне красота наобратно, отвън, изглежда грозен.
- Участваш в "Саломе", в "Медея". Две доста провокативни представления, дори има и възрастово ограничение. Разкажи на нашите читатели за тях. Съзнателно ли търсиш провокацията? И какво искаш да кажеш на зрителите чрез нея?
- Това са две много любими мои представления на Мирослав Йорданов, с когото работим от години. Той е човек, които умее да използва провокацията, и то доста точно. Да, съзнателно провокираме зрителите, при това - успешно. След наши представления мненията са различни, хората са развълнувани от видяното - приятно или не. И всъщност това е най-ценното - да възбудиш внимание, дискутиране и интерес.
- А "Сърцето на мрака" по Джоузеф Конрад? Разкажи за твоята роля в този спектакъл.
- В "Сърцето на Мрака" Явор Костов (един от любимите ми български актьори) води историята на Джоузеф Конрад за първите стъпки на европейците в Африка. Всички останали участници имат малки и разнообразни образи, през които преминават, за да потопят зрителите в пътя към сърцето на мрака. Било то европейци, тъжни и весели негри, човекоядци, музиканти и прочие. Всичко това бе възможно поради невероятната и мащабна сценография на Мартиан Табаков и режисурата на Валерия Вълчева.
- Над какво работиш в момента?
- В момента по-скоро си почивам, малко се дистанцирам от изявата. Работя като модел за творбите на Радослав Мълов, един интересен наш скулптор. Скоро в Гьоте-институт, може да видите негови неща.
- А теб къде и кога могат да те видят зрителите? Какво планираш в бъдеще и накъде искаш да се развиваш?
- Сега се ориентирам към кухнята на творческите процеси, не толкова към крайния резултат. Посещавам като участник и зрител международния фестивал за съвременен танц и пърформанс "Антистатик", който се провежда всяка пролет. Тази година положението беше извънредно - Създаде се първата българска танцова платформа към фестивала и успяхме да покажем нещата си пред публика от високо ниво и да създадем връзки и контакт с интересни колеги.
- Какво според теб е модерното изкуство?
- Изкуството на миналия век е така нареченото модерно изкуство. Изкуството, което създава нови светове, наративното изкуство. Иначе като дума "модерно", може да се използва за актуално, съвременно изкуство. То обаче трудно би се определило, защото живеем в него. Когато имаме малко дистанция, бихме могли по-добре да определим актуалното изкуство.
- Има ли нужда съвременният човек от изкуство и от какво?
- Да, разбира се, всеки човек има нужда от изкуство. И всяко време си има изкуство, което зависи от много полета и слоеве - културни, социални, икономически и техните обмени. Аз мисля, че съвременният човек има нужда малко да "успокои топката" и по-полека да изживява живота. Имаме нужда от леко и непретенциозно изкуство, което да е поле за преживяване на споделени събития и емоции!
- Къде е границата между истинското изкуство и псевдоизкуството?
- В България няма такава граница. Но според мен е въпрос на усещане. Когато гледаш нещо, то ти влияе по определен начин, за мен може нещо да е много истинско и съкровено, а за теб същото нещо да не достигне по този начин и съзнанието ти да го възприеме като фалшиво. Относително е, както всичко.
- Какво мислиш за чалгата - не само като музика, но и като начин на живот?
- Забавлява ме! Не ме дразни толкова, както преди, но мисля, че вече не е толкова модерно да слушаш такава музика и да имаш такъв начин на живот. Всеки е свободен да избира, мъчно ми е, когато видя този избор, но се радвам, че живеем в разнообразен свят.
- Има ли възможност у нас талантливи млади хора да се посветят на изкуството и да могат да се издържат чрез него?
- Не. Налага се да работиш нещо странично, за да се издържаш.
- Спомняш ли си твоя дебют на сцената?
- Да, разбира се, това е представлението "Медея". Започнах обещаващо и съм много благодарна за професионалния си път дотук.
- Любимата ти постановка, в която участваш?
- Проектите са като деца! Не мога да кажа, че обичам някой повече от друг или че имам любими. Всеки процес те учи и развива, дава и ти взима, формира те по различен начин.
- Коя роля изразява най-вече теб или това е просто игра на сцената?
- В нашето изкуство няма роли! Има агенти, проводници и образи, зависещи от контекста и темата на творбата.
- Добре, а каква си в живота? Можеш ли да се опишеш с няколко думи?
- Комуникативна, всеотдайна и нетърпелива. Инат.
- Любимата ти пиеса?
- Обичам текстовете на Бекет, на Дюрас.
- А коя книга стои на нощното ти шкафче?
- Нямам нощно шкафче, но в момента чета "Танцът на реалността", на А. Ходоровски.
- Случва ли ти се да танцуваш просто ей така и в какви ситуации?
- Да, постоянно, така ми е лесно да изразявам чувствата си!
- С какво разпускаш в свободното си време?
- С приятели, разходки, храна. Обичам да си угаждам!
- Какво цениш най-вече в хората? Кое не прощаваш?
- Трудно прощавам на себе си, на другите е по-лесно! Ценя отговорността, търпението и откритостта.
- Твоята философия за живота?
- Нямам философия, а по-скоро нагласа за живота и тя е през призмата на любовта! Или поне се старая да е така!