Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

23 Септември 2018 | Неделя
 
вход регистрирай се

Пегас

Критика

Сами срещу слънцето

Забравили ли сме неговата щедрост и топлина? Не разговаряме ли на различни езици?

Боян Бойчев

17. Август 2018 , брой: 159   322   0
Снимка


Не съм роден на село, нито съм живял, като изключим кратки няколкодневни посещения. Но именно там ме пренесе книгата на Павел Бебов "Сами срещу слънцето" (ИК "Феномен", 2018). Ала не в сегашното българско село: обезлюдяващо, с опустели ниви, порутени стопанства и рушащи се самотни къщи. А в онова българско село преди 1989 година, когато в него кипи живот, нивите са опънати като по конец, а хората живеят, обичат се, трудят се и берат плодовете на своя труд.
В центъра на художественото изображение са съдбите на двамата главни герои: председателя на селскостопанския комплекс Стоян и младия агроном Петър. И двамата са изправени пред сериозни предизвикателства: и в работата си, и в личния живот. Комплексът е в "златната среда" в окръга, но не всичко в него върви по мед и масло. Има противоречия между бригадите от различните села, междуличностни конфликти и неизбежните проблеми в работата. Целта на председателя е да накара хората да повярват в своите възможности и да постигнат повече, но невинаги те хвърлят толкова сили за общото, колкото за личното. Затова той се опира най-вече на ентусиазма на младите - Петър и другата агрономка Антоанета. Отличен познавач на селото от този период, авторът описва с подробности живота в комплекса, който до голяма степен определя и съдбите на героите. Но тези подробности не изморяват читателя, както често се случва при други писатели; това са по-скоро щрихи, умело подбрани, които доизграждат картината.
Много интересна е интимната линия в повестта. Главните герои са изправени на кръстопът. Стоян е загубил семейството си при трагичен инцидент и е посветил живота си на работата, но желанието за обич и топлота не е изчезнало. А Петър трябва да направи драматичен избор между старата си голяма любов софиянката Жени и селското момиче Дарина.
Особено впечатление правят описанията на природните картини, които поставят автора редом с най-добрите образци в българската литература.
Проблемът за човека и природата, за селянина и връзката със земята, за селото и града, за избора в любовта са разгледани и интерпретирани от автора с дълбочина. За някои от тях той дава своя отговор, за други ни оставя сами да го търсим.
Павел Бебов не идеализира своите герои, нито времето, в което живеят младостта си. Според мен той иска да ни каже, че това време го е имало и то е било по-справедливо, по-морално и по-добро от това, в което живеем днес. Както и че охулването му е обида към всички, градили успехите на тогавашна България.
В тази връзка потресаващ е послесловът със стоящия на къра Стоян, гледащ запуснатите, буренясали ниви, изправен срещу слънцето, което дълги години му е давало сили и търсещ отговор на въпроси, които днес всеки мислещ човек си задава.
Макар че е публикувал разкази в различни медии, Павел Бебов през годините е влагал повече усилия в работата си като журналист, оставяйки на заден план художественото слово. Книгата "Сами срещу слънцето" е доказателство, че журналистиката може и да е спечелила, но българската белетристика със сигурност е загубила.

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"