Защо Америка не разбира Близкия изток?

Марко Карнелос

Скорошна статия във в. „Вашингтон поуст“ от колумниста Дейвид Игнатиус ни дава ярък пример за трудностите, които Съединените щати изпитват при разбирането на днешния свят и най-вече арабския такъв.
Игнатиус изказва искрена загриженост за „неочакваните последици от неангажираността на САЩ в Близкия изток“, цитирайки тревожни коментари, направени от член на арабския елит, съюзник на САЩ.
Журналистът изразява безпокойство заради факта, че „американската мощ и ценности няма да имат същото значение както преди“. Неговата позиция произхожда от типичната интелектуална среда на американската изключителност, позиция, базираща се на вкорененото убеждение, че условията за идеално съществуване и стабилен световен ред са гарантирани само когато американските мощ и ценности са силни и споделени.
Бинарно мислене
Статията набляга на това, че в момента „няма електорална подкрепа в САЩ… за повече действия в Близкия изток“. Това предполагаемо бягство от отговорност започва от администрацията на Обама, но сега се приписва на (и се вини) Тръмп.
Оставяйки настрана факта, че ако погледнем в скорошната история, голяма част от населението би било против „САЩ да правят повече в Близкия изток“, това, което следва, е наистина изумително.
Цитирайки същия арабски източник, Игнатиус твърди, че оттеглянето на САЩ може да означава, че арабските държави ще трябва сами да се справят с проблемите си. Дотук нищо лошо, освен че за Игнатиус и неговия източник означава само едно: „по-близки отношения с Русия и Китай“. Още един разочароващ пример за черно-бялото мислене на Запада.
Може да се изтъкне, че заключението на колумниста е неоколониално или твърде високомерно; но безспорното е, че то не демонстрира дори и зрънце вяра в арабската воля и способности да определят своя собствен път във външната си политика по отношение на собствения си регион и останалата част на света. Неизбежният извод изглежда е, че ако се дистанцираш от САЩ, има само една възможност и тя е сближаване с Русия и/или Китай. Няма алтернатива, няма среден път. Но дръжте се, най-хубавата част предстои.
Толкова абсурдно
Американският колумнист допълва: „Може би съм динозавър на външната политика. Но все още искам модернизиращ се Близък изток, който споделя американските ценности и съжалявам за загубата ни на влияние – дори повече за това, че добрите хора и идеи страдат, когато чадърът на американската хегемония се отдръпне… Виждам нови примери на лоши решения, когато лидерите решат, че Чичо Сам няма значение“.
Твърденията в този параграф са толкова абсурдни, че си заслужава да бъдат анализирани едно по едно: „Може би съм динозавър на външната политика“. Поне Игнатиус изглежда е спохождан от известни съмнения. Това вероятно е най-вярното изречение в цялата статия.
„Все още искам модернизиращ се Близък изток, който споделя американските ценности“. Отново, съгласно принципа на американската изключителност, авторът изразява схващането, че Близкият изток ще може да се модернизира само ако възприеме американските ценности.
„Съжалявам за загубата ни на влияние – дори повече за това, че добрите хора и идеи страдат, когато чадърът на американската хегемония се отдръпне…“ Загубата на влияние е част от исторически цикъл, който се случва с всяка велика сила. Този процес може да бъде ускорен, когато влиянието се използва грешно и глупаво, какъвто е случаят на САЩ през последните 25 години.
Схващането, че добрите хора и идеи страдат, когато не е налице американски чадър, се потвърждава като научен принцип, догма; това отново е проява на американската изключителност, която не заслужава повече коментар. И все пак откровеността на Игнатиус трябва да бъде отчетена. Той използва концепцията за американска хегемония; дори не се опитва да използва термина „американско лидерство“, с който се злоупотребява прекалено често и който в такива случаи осигурява политически коректното прикритие за империалистичната политика на САЩ по света.
„Виждам нови примери на лоши решения, когато лидерите решат, че Чичо Сам няма значение“.  Това е изключително. Тезата изглежда е, че когато Чичо Сам не е наоколо, се взимат само лоши решения. Но още по-изумителен е примерът, който Игнатиус използва за оправдание на безумното си твърдение: поредицата от грешки, направена от саудитския престолонаследник принц Мохамед бин Салман (известен и като МБС).
Той изрично споменава кризата, която МБС създаде с Канада след арестуването на активистки за правата на жените, след като преди това формално бе дал на жените право да шофират в кралството. Кървавата неуспешна авантюра в Йемен или задържането през миналата година на множество саудитски бизнесмени, които бяха освободени едва след като платиха тлъсти откупи, могат да се добавят към списъка.
Неудобната истина
Неудобната истина е, че тези лоши решения на МБС не бяха взети, защото чичо Сам няма значение, а точно поради обратната причина. Именно безусловната подкрепа, която саудитският престолонаследник чувства от Вашингтон, го кара да се държи по този безумен начин.
Американските администрации при Обама, а сега и Тръмп осигуряваха и продължават да осигуряват логистична и разузнавателна подкрепа на саудитските ВВС в Йемен, игнорирайки ужасните последици от бомбардировките; Рияд беше първата външна столица, посетена от Тръмп, чиято администрация мълчеше оглушително по време на арестите на саудитските бизнесмени и жените активисти.
Доказателствата сочат, че тези лоши решения не се взимат като опит да се имитира поведението на руския или китайския президент – както се опитва да внуши статията на Игнатиус, -  а просто защото Чичо Сам изглежда има значение, при това прекалено голямо значение.
Ако трезвомислещ, опитен, четен и умерен американски колумнист като Дейвид Игнатиус може по такъв фундаментално грешен начин да разчете събитията в Близкия Изток, каква надежда ни остава за различно американско отношение в региона и останалата част на света?
Но арогантното заключение, до което стига Игнатиус, отразява най-добре проблема на Америка в разбирането и взаимодействието с почти всеки отвъд собствените й граници: „Но познайте какво? Дори в свят, в който дипломатическата и военната мощ на САЩ изглежда в отстъпление, съществува един елемент от водения от САЩ ред, който остава все така силен – доминацията ни в световната икономика… Във все още глобалната икономика да бъдеш самостоятелен не е реална възможност, хора“.
С други думи, ако не си съгласен с нас, ние просто ще ти наложим драконови санкции, за да съсипем икономиката ти.
Проблемът на Америка
Сбърканото в подхода на Игнатиус – и по-лошо, този на Вашингтон – към света е именно тази все по-неприемлива „империалистична“ характеристика на насилствена доминация, която кара някои нации да търсят алтернатива на водения от американците ред.
Проблемът не е просто присъединяването към Русия и Китай в неочакван съюз, а че всеки опит за самостоятелност изглежда не може да бъде толериран. Това грешно виждане не се наблюдава само при Тръмп и някои от неговите поддръжници, а се споделя масово сред американската върхушка.
Точно американската готовност да се налагат санкции на всеки несъгласен с тяхното виждане за света и готовността да се използва финансовата сила на долара като световна резервна валута карат другите (включително някои европейци) да се замислят сериозно за цената на поддържане – при сегашните условия – на връзки със Съединените щати.
Точно американският упорит отказ да се приеме, че не всички жители на тази планета искат да изградят живота по американски модел, е в основата тези все по-засилващи се неразбирателства и разширяването на пропастта.
Може би ценностите на Америка и Запада са най-добрите налични в света, но може би е дошло време Америка да спре да се държи, сякаш съдбата й е да трансформира всички хора на света в американци. Така например може да се стигне до откритието, че ако Америка спре за малко да се опитва да наложи собствения си начин на живот на цялата планета, нищо катастрофално няма да се случи.
Но се случва обратното – нациите, които предизвикват или изоставят водения от САЩ ред, много бързо биват дамгосани като заплаха и се представят като проблем за националната сигурност; всяко събитие прекалено лесно се маркира като заговор срещу Запада и неговия либерален ред от страна на обичайните заподозрени: Русия, Китай и Иран.
Трезвата дискусия и обективният анализ на фактите са станали почти невъзможни. Има явен риск, ако тази негативна спирала не бъде спряна скоро, да се стигне до фатално грешно решение и конфликт.
Колкото по-бързо САЩ се избавят от това съвременно маккартистко мислене и успокоят претенциите си за изключителност, толкова по-добре за американския народ и за останалата част от човечеството. 

*Марко Карнелос е бивш италиански дипломат. Участник във външнополитическия екип на трима италиански премиери от 1995 до 2011 г. До ноември 2017 г. е посланик на Италия в Ирак.

Превод: Георги Христов