Съединението

Милена МИЛОШЕВА

Руско-турската война (1877-1878 г.) довежда до Освобождението на България и поставя на нов етап нейното развитие в динамичния XIX "век на нациите". Официалното признаване на възстановената българска държавност става обаче не със Санстефанския мирен договор, а с проведения от 1 юни до 1 юли 1878 г. Берлински конгрес. Решенията от този конгрес разпокъсват България на пет части. Северна България и Софийското поле съставляват Княжество България, което е автономно под върховната власт на султана. На юг от Стара планина изкуствено е създадена провинция Източна Румелия (най-голяма роля за това има английската дипломация), която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия. Беломорието, Македония и Източна Тракия са върнати на Високата порта, като чл.23 от Берлинския договор предвижда реформи там, които да доведат до автономия. Потвърдено е предаването на Северна Добруджа на Румъния и на Нишко, Пиротско и Враня - на Сърбия.
Решенията на Берлинския конгрес поставят началото на българския национален въпрос. Докато 480 г. българите търсят начин да се освободят, в десетилетията след 1878 г. ще търсят начин да се обединят. Договорът от Берлин затвърждава и балканските противоречия. Именно решенията, които разпокъсват нацията ни, са причината за участието на България в Балканските войни, Първата и Втората световни война.
Българският народ не приема Берлинския договор, а голяма част от научната общественост го определя като диктат. Чрез дипломатически и бунтовни акции народът се стреми да се обедини в естествените си етнически граници (петиции, молби, декларации, подписки до руските власти и до западните Велики сили; Кресненско-Разложкото въстание).
Съединисткото дело се разгръща веднага след Берлинския конгрес и създаването на Източна Румелия. Временното руско управление в провинцията успява да наложи на ръководни постове в администрацията българи, да създаде Устав на Източна Румелия, много близък до Търновската конституция, и нещо много важно - чрез "гимнастически дружества" да обучи мъжката част от населението да си служи с оръжие. По молба на ген. Тотлебен руският император Александър II се съгласява оръжието, останало след превъоръжаването на руската армия, да се предостави на местното население. Правителствата на Княжество България подкрепят съединистката идея, но няколко пъти, поради международната конюнктура, я оставят встрани от дневния си ред.
На 10 февруари 1885 г. в столицата на Източна Румелия Пловдив е учреден Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) с председател Захарий Стоянов и секретар Иван Андонов. Според Програмата на комитета негова основна цел е освобождение и

обединение на българския народ

чрез съвместни действия от двете страни на Стара планина. От февруари до юли 1885 г. населението на Източна Румелия е под въздействието на публикациите на Захарий Стоянов във в. "Борба". Комитетът организира тържества за бележити дати, установяват се контакти с дейци на македонските комитети в Княжеството, подпомагат се чети в Македония.
Преломен момент в дейността на БТЦРК е заседанието на 25 юли 1885 г. в с. Дермен дере. На него е избрано ново ръководство в състав Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович и дошлите от Княжеството Коста Паница и Димитър Ризов. Делегатите вземат решение съединението да се осъществи само между Княжество България и Източна Румелия. Макар и да не отговаря на българския националноосвободителен идеал, позицията е реалистична. Ако се включи и Македония, противодействието на балканските държави и Великите сили ще е още по-силно.
Сава Муткуров и Димитър Ризов отиват в Княжеството, за да съгласуват плановете с княз Батенберг. Но съдбата е решила да обедини българите и без съгласуване на планове. На 2 септември 1885 г. в Панагюрище, пред черквата и под звъна на камбаните, събралото се множество скандира: "Долу Румелия! Да живее Съединението!" В следващите дни избухва въстание в с. Голямо Конаре начело с Продан Тишков, пловдивският префект е арестуван. БТЦРК решава, че трябва да действа веднага.
На 6 септември 1885 г. отряди войници под командването на Данаил Николаев обкръжават конака на генерал губернатора на Източна Румелия. Гаврил Кръстевич е знаел за акцията, но не прави дори опит да се възползва от правото си да извика турски гарнизон. Излиза от конака с думите: "И аз съм българин." В Пловдив е прочетена прокламация, съставена от Захарий Стоянов. В провинцията е създадено Временно правителство начело с д-р Георги Странски, а главнокомандващ е Данаил Николаев. Усилено се подготвя мобилизация на населението, с помощта на руски офицери е съставен план за евентуално нападение от страна на Турция. От селищата около Пловдив пристигат въоръжени отряди, готови да защитават Съединението.
Временното правителство с телеграма настоява княз Батенберг да признае Съединението. На 8 септември князът легитимира Съединението. На следващия ден - 9 септември, княз Батенберг, министър-председателят Петко Каравелов и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов пристигат в Пловдив, за да подкрепят публично акцията.
Съединението се очертава като

общобългарско самостоятелно дело

Увеличават се възможностите на България да оказва по-ефективна материална, дипломатическа и политическа помощ на българите, останали под чужда власт. За обединената българска държава обаче тепърва предстои най-голямото изпитание - международната защита на Съединението. По същността си то е нарушение на Берлинския договор. Поради личната си неприязън към княз Батенберг и факта, че Русия не е уведомена предварително, руският император Александър III не подкрепя Съединението. Императорът дори нарежда руските офицери в българската войска да се изтеглят. Английското правителство изпраща нота до Германия и Италия за действия. Разбирайки, че Руската империя не подкрепя Съединението, Англия заема противоположна позиция. Чрез този акт Британската империя цели да намали руското влияние. Франция призовава балканските съседи на България да се въздържат от враждебни действия, а Великите сили да предприемат обща международна акция. Германия иска международна конференция. От огромно значение е ходът на Австро-Унгария. През 1881 г. тя е сключила таен договор със Сърбия, с който й дава подкрепата си за разширяване на южната й граница. Подходите на Австрийската империя подкопават руското влияние в Белград. Сърбия и Гърция се обявяват срещу Съединението, страхувайки се от бъдещо обединение на България и Македония. Турция заявява, че си запазва правото да реши въпроса с военна сила. На младата българска дипломация се пада честта да защити Съединението.
В края на 1885-а България разгръща дипломатическа офанзива. Делегация начело с митрополит Климент отива в Русия за разговори с император Александър III; от Русия Иван Евстатиев Гешов отива в Лондон и Париж, а българският дипломатически представител в Букурещ посещава Виена; делегация от Южна България (Източна Румелия) начело с д-р Стоян Чомаков и Иван Хаджипетров посещава Истанбул. На 24 октомври в Цариград започва конференция. Работата й е преустановена, когато на 2 ноември между България и Сърбия заговарят оръдията. От дипломатическа защитата на Съединението за българите се превръща във военна.
Сърбия обявява война на България, защото е нарушен Берлинският договор. Причините обаче са по-дълбоки. Сръбската държава се опасява от обединена и силна България, която като естествен държавен, културен и духовен център може да привлече и българите от Македония и да засегне сериозно сръбските интереси там. Западната ни съседка има териториални претенции към Трънско, Радомирско и Видинско. Сръбският крал Милан не е особено популярен в собствената си страна и чрез тази война иска да повиши авторитета си. Неговите думи за конфликта са, че ще си направи военна разходка до София.
Сърбия започва войната с 60-хилядна армия, обучена и модерно въоръжена благодарение на щедър австро-унгарски заем. Сръбската армия е командвана от генерали с боен опит от две войни срещу Турция. Най-важната задача получава Нишавската армия - тя трябва да настъпи на изток, да превземе София и да разбие идващите от южната граница български войски. Другата задача е за Тимошката армия, която трябва да влезе във Видин и да овладее Северозападна България.
Българската армия е много по-лошо екипирана от сръбската, по-малобройна и без боен опит. В нея най-високият чин е майор, затова и конфликтът остава в историята като

"война на капитани срещу генерали"

По-голямата част от родната войска е по границата с Турция, откъдето се очаква нападение. Независимо от всички обстоятелства, изброени дотук, българските войници не само защитават достойно родината, но и печелят безапелационно войната.
Решителните битки са от 5 до 7 ноември на територията на Сливница и нейните околности. Българските войници са превозени с влак от Пловдив до Саранбей, след което продължават пеша. Издръжливостта им надминава всички очаквания. Воините са тържествено посрещнати в София от министър-председателя Петко Каравелов, който ги изпраща към Сливница. На 5 ноември започват тежките боеве. Още същия ден Атанас Бендерев, командир на северния сектор на българската позиция, заедно с отряда си разбива сърбите при Мека црев. На 6 ноември кап. Зафиров отблъсква сърбите при Комшица, което обърква плановете на сръбското командване. Крал Милан бяга от бойното поле и се установява в Пирот. Моравската дивизия обаче заплашително настъпва към българския фланг. Сърбите са около 8000 души. Българското командване изпраща срещу тях отряда на кап. Стоян Кисьов, наброяващ около 2500 души. Българският отряд е разбит при Брезник, но спира с един ден сръбското настъпление, което се оказва от голяма важност за хода на войната. На 7 ноември сърбите търпят разгром при височините Три уши и отстъпват. При Гургулят е разбита и Моравската дивизия от отряда на кап. Стоян Попов. Сливница е спасена. Героизмът на нейните защитници е възпят от Иван Вазов в стихотворението "Новото гробище над Сливница".
На 10 ноември е превзет Драгоман, не след дълго пада и Цариброд. На 14 и 15 ноември се водят сражения за Пирот, където сръбската войска отново се оказва неспособна да се противопостави на българското настъпление. Крал Милан се обръща към западноевропейските държави да спрат българите. В Северозападна България отрядът на Атанас Узунов разбива чуждите войски при Белоградчик. Последните успяват да обсадят Видин, но не и да го превземат.
Сърбия е изправена пред пълен разгром. Нейният гарант Австро-Унгария се намесва, за да я спаси. Австрийският дипломат в Белград заявява на българското главно командване, че ако не спре настъплението, ще срещне австро-унгарски щикове.
Сръбско-българската война завършва на 7 декември 1885 г. с подписано примирие. Същинският мирен договор е подписан на 19 февруари следващата година в Букурещ без териториални промени. Българските войници, опълченци и доброволци успешно защитават делото и каузата на своя народ. Българите доказват своето изконно право да бъдат един народ и свободни. Поклон пред българския дух!