Как глобалният молец ми изяде чемшира

Иван Бакалов
e-vestnik.bg

Чемширът зад къщата на прадядо ми е на около 150 години. Посаден е до стара къщурка още по турско. После до нея е построена новата къщичка, а старата е съборена. Та сега отзад седи чемширът, най-старото нещо от рода ни. Връстник на прабаба ми, която умря на 105 г. Тя е свидетел на Освобождението от турско робство. Била на 7 години, като бягали турците (в Троянско имало много турски села), на места имало плячкосване, клане. Скрили детето, тоест прабаба ми, под едно дървено корито за пране на двора до плевнята. И й казали да лежи там, да не мърда, докато се разбере, че турците са се изнесли от селото.
Та чемширът, висок над човешки ръст, е разклонен като дърво. Проправям си път през обраслата пътека към къщата и стигам до него отзад. По-точно каквото е останало от него. Онзи гаден молец, довеян у нас от някой край на света, го е опустошил напълно. Глобализацията не е само в културата и търговията. Има и експорт-импорт на зарази, инсекти... И чемширът сега е като хербарий, сухи клончета, няма едно листенце зелено. Само допреди две години беше зелен. И малкият чемшир отпред, и на другата къща в двора, също са изядени. Някои из село са си спасили чемширите, пръскат начесто с някакъв специален препарат, че повечето инсектициди не помагат. Докога ли ще ги опазят...
Майка ми като пенсионерка изкарваше тук от ранна пролет до късна есен, беше посадила към 300 лалета. Нищо не се вижда от тях. Загубили са се. Бурени и храсталак навсякъде.
По ябълковите дървета в градината се покачват повет, бръшлян, и разни увивни растения, вече не знам кое какво е. Чистих, рязах в предишни години, ама не мога да надделея. "Зеленото буйство" на природата, както казва Радичков. Сигурно в Амазонската джунгла няма такива гъсти храсталаци и пълзяща растителност. По-рано градината (има 60-70-годишни ябълки, да се чудиш), беше чиста, просторна, сега е пущинак. Навремето съседът дядо Мичо косеше да храни кравата, събираше опадали ябълки. Пускаше понякога 2-3 овце да пасат. Сега няма дядо, няма животни. Джунглата настъпва.
Мерата нагоре над село представляваше хубави зелени поляни, стада от овце и крави пасяха. Сега е драки и бурени, не може да се мине, няма кой да пасе и поддържа ливадите.
На 2-3 километра от село, край един малък язовир в гората, имаше кошара. Към 300-400 овце на текезесето и като минеш оттам, те олайваха 3-4 кучета. Далекопровод с метални стълбове прокаран дотам, имаше ток. Идваше ветеринар да следи стадото, караха фураж зимата. В единия край на кошарата под същия покрив две-три стаи. Там живееше овчарят, циганин, с жена си и малко дете.
С ликвидацията раздадоха овцете на наследници и останалите ги изклаха. И наследниците дадоха за клане върнатото - нямаше кой да ги гледа. Кошарата я събориха, тухли и керемиди отнесени, само основите й се виждат. Металните стълбове на електропровода са отрязани за скрап, циганинът отдавна е останал без работа и без покрив и кой знае къде се е запилял с жена и дете.
Язовирът е източен, не го поддържа никой, нещо станало ли е, не се знае. По дъното му тече едно поточе. Едно време ловяхме риба тук, и кленове, и шарани.
В центъра на селото е къщата на попа. Беше от най-хубавите навремето, два етажа, с подреден двор, градинка, с табелка "Образцов дом". Първо почина попът, после попадията. Наследниците продадоха къщата. Дойде някакъв мераклия, потегна я, поддържаше градинката, цветя. Във вътрешния двор имаше голяма постройка, той й смени покрива, нови греди, дъски, с непромокаемо асфалтово покритие и отгоре нареди каменни плочи, като на старите къщи в селото. Да запази стила, ама да не мокри, ако тече между плочите. Отдолу имаше камина, на маса сядаше с ракийка. После човекът изчезна, къщата запустя, купи я една циганка от други села някъде, с две момчета. Поживяха някоя друга година, стана запуснато, градинката буреняса. Циганчетата отраснаха. Циганката замина да работи по Италия, пращаше им пари изглежда. После момчетата й също изчезнаха. И къщата започна да се руши, зейнаха прозорци. Преди година отнякъде се появиха пак младите цигани и свалиха плочите от постройката във вътрешния двор. Да са ги продали за стотина лева. Предишният собственик сигурно е дал 2 хил. лева да направи такъв покрив. Сега се вее окъсаното покритие, останало под плочите, дъждът и снегът ще довършат останалото. От циганката няма и следа, казаха, че починала в Италия. Няма изпратен смъртен акт, наследниците не знаят къде и как да го търсят, не могат да продадат къщата. И прозорците й на горния етаж зеят отворени, някои без стъкла. И тази къща е пътник, баш на центъра.
Друга къща наблизо и тя изоставена, петима наследници, двама от тях в чужбина, един в Щатите, друг в Испания, някои почти не се познават. Единият има дял една четвърт, починал някъде в Чикаго, разведен. Сега не знаят къде са синът му и дъщеря му, никой не ги е виждал, там са от малки деца и не се обаждат, не се връщат, вече са американци. Наследниците не могат нито да продадат, нито да делят. Щели да я придобиват изцяло по някаква процедура, след като 10 години са я стопанисвали и плащали данъци. Само че какво ти стопанисване. Къщата е затворена, човек не е влизал от години.
На наследниците в село са им върнали земеделска земя по 25-30 декара, колкото е имал средно всеки местен селянин. И нивите не са на едно място - 20-30 декара са пръснати на двайсетина парчета. Така е в предбалкана, тук не е Добруджа. Едно парче е било градина край реката - близо до водата, да може да се полива. Друго парче декар и нещо е лозе на южния баир, трето е нива край пътя. Само половината земя е под аренда, рентата за 20-ина декара е към 200 и нещо лева годишно. Другите парчета земя са ливади и ниви по баирите, вече потънали в драки, никой не ги ще. Напоследък един купил няколко такива, защото, за да взима субсидии за животновъдство, трябвало да има не знам си колко декара ливади и пасища. Цената на земята тук е към 400 лв. за декар - 40 стотинки на кв. метър. Найлон за парник струва по-скъпо. Понеже е евтино, наследниците някак се оправят да си делят нивите, иначе кой знае какви дела за делба ще започнат.
Старият дърводелец умря. Правеше хубава изпипана дървена дограма за прозорци, с онези малки прозорчета, като за старите къщи. Каквото искаш от дърво, можеше да ти направи - врати, маси, столове.
Сега има един-единствен майстор, по-млад, си е турил табела на ЕТ на една къща в центъра, но дограма не може да прави, само готова монтира... И мошеник, ще те завлече - плащаш му наполовина в аванс да ти направи желязна порта или ограда, после го търсиш цяла година да си свърши работата.
Дърводелецът си отиде, а дърво наоколо има много. Дъбовата гора на дядо ми я осякоха. Казали на майка ми - продай я, че те и така и така ще я осекат. И тя я продала, тоест дървения материал. Сега ще порастат нови дъбове след 30-40 години. От горите слизат секачи с катъри, натоварени с дърва, по-долу някъде ги чакат стари съветски камиони с висока проходимост, товарят ги с дърва и заминават неизвестно закъде.
Някогашният горски на селото, като го видях за последно, беше над 80-годишен. По негово време такава сеч не е имало. Горският винаги ходеше в зелена униформа, дори като се пенсионира караше с нея, само беше махнал пагоните с дъбови листа. Стар и все така усмихнат разправяше нещо за внука си, който живеел в Щатите.
Читалището имаше киносалон, с малка сцена, някога, много отдавна, въртяха филми два пъти седмично. Киното приключи още при соца, хората намаляха, киномашините се развалиха. На горния етаж имаше библиотека с библиотекарка, която идваше в определени дни и часове, записваше на едни картони кой каква книга е взел. И това приключи отдавна. Никой не се интересува какво е станало с книгите, те сега не са ценност. На долния етаж направиха кръчма, после и тя затвори.
Къщата на дядо ми я събориха. Голяма, двуетажна, строил я 1920 г. с двете си ръце - беше търсен майстор строител. Помагали му съселяни. Зимно време, като стана към 80-годишен, живееше в София. И докато го няма, циганчетата от село чупеха с камъни прозорците откъм улицата. Той искаше да търси учителя да им каже да не правят така. Но няма кой да им каже, закриха училището.
Вятър и сняг нахлуваше из къщата. Напролет слагах нови джамове. На другата година пак. После заковах найлон. Вятърът го скъса. Покривът, с онези стари плочи, се размести, протече, къщата се разкриви. Кметът каза да я съборим, че иначе той ще я събори. На майка ми се падна честта да наеме хора да я съборят. Родена в същата къща. Да я ремонтира щеше да излезе кажи-речи колкото да построи нова. Нямаше как. Тя се пренесе да кара лятно време в малката къща на дядо си и баба си. В двора след събарянето остана една огромна греда от вековен бук, дълга над 7 метра. Беше нещо като гръбнак на къщата. Не можаха да я поместят, подпряха я на един каменен зид. Минаха някакви от Троян и я купиха за 70 лв., откараха я с голям камион, щели да я монтират като атракция в интериора на някаква механа.
Но има живот в село, някои поддържат къщи като вили. Към 300 жители е, все още доста оживено, защото е на 7 км от Троян. Отдалечените са съвсем обезлюдени. Селата близо до градове се крепят, там някои живеят, пък работят в града. Или някой открие цех. И на село има два цеха, единият грънчарски, само че и там нещо не се вижда живот, никой не влиза, не излиза. И дърводелският в другия край на селото (или де да го знам какъв е вече на негово място), седи затворен, не се вижда движение там. Нямало хора за работа, даже в Троян затварят магазини, че се обезлюдило.
Не знам за глобалния молец, дето ми изяде чемшира, ама какъв беше тоя национален молец, дето ни изяде акъла да се случи така с България…