И водица, и зрънца...

Разказ

Учебникът се казваше Буквар и първа читанка. Щом свършихме буквара, буквите ги научих всичките, знаех ги до една. Читанката продължих да си я чета сам. Никоя дума не ми се опираше. Колкото и дълга да е думата, застъпвам я от единия край, както таралежът застъпва змия, като я улови, и сричка по сричка, справям се.
Четях всеки ден по малко, за да има за по-дълго. Обичах приказките и разказите. Стихотворенията ги прескачах. Ако не беше рисунката, аз и това стихотворение щях да го прескоча. Рисунката ме задържа. Беше момче като мене, само че красиво. С коса. Градските момчета са с такива дълги коси и сресани на път. Ние, на село, сме винаги остригани. Щом косата на някого поотрасне, чичо Боби, училищният прислужник, издебва, хваща го, стисва го между коленете си да не бяга и го остригва. Казва, че ако не ни стриже редовно, един ден щели сме да станем лоши войници. До сресаното момче - клетка, а в клетката - затворена птичка. Като че ли нещо си говорят. Я, рекох си, да проверя какво могат да си говорят. И се захванах за стихотворението.
"Що не пееш мила птичко,/ що потрепваш тъй с крилца?/ Ето, тук си имаш всичко,/ и водица и зрънца."
На това място спрях да си почина. Ето какво било. Затворило я градското момче в клетка и иска да му пее. А тя нито водицата поглежда, нито зрънцата. Тъгува, пляска с криле, мята се от една страна на друга и иска да избяга. За нея това е затвор. И като си помислиш какво му е на горкото птиченце, не може да не ти домъчнее.
Продължих да чета. Птичката все тъй не иска и да чуе, очите й все навън, към синьото небе, а там летят, играят си, весело чуруликат другите птички. А от страна на момчето никакъв знак, че се разкайва. Тогава разбрах, че тука ще се случи нещо лошо. И му казах, предупредих го: Пусни я! Пусни я!
Мислех, че ще ме послуша, ще отвори вратичката на клетката, птичката ще се стрелне, ще литне нагоре, ще се смеси с другите птички и ще запее.
Кой да ме чуе? Хубаво му казвах, ама то, градското момче, не разбира от дума. Да се падне то на чичо Боби да го стисне с ония острите колене...
И тогава стана най-лошото. Птичката отпусна криле, клюмна, притвори очи и... Не искам да го кажа. Толкова е тъжно. В стихотворение е по-тъжно, отколкото ако го видиш истински. Може и сълзи да ти се появят на очите.
Затворих учебника, не ме свърташе на едно място, хукнах да обикалям по баирите. Обикалям ги и все едно и също нещо си мисля. Мисля си, че аз съм това момче от читанката, имам клетка с птичка в нея, но тя нито водица пие, нито към зрънцата посяга, хем съм й сипал просо, дето птиците го обичат най-много, ала и просото не поглежда, пляска с криле, мята се, иска да се измъкне от тоз затвор и да излети на свобода. Няма да я карам да ми пее, ами ще отворя вратичката и ще я пусна. И ще се радвам, че съм я пуснал и ще се гордея. А после, после! На другия ден същата тази птичка сама долита и ми каца на рамото. Разпознава ме и ми каца на рамото. И децата остават смаяни. Да-а-а!
Дълго време не отварях читанката на мястото, където е стихотворението. Изчаквах. Ще мине време, викам си, момчето ще размисли и преди да се е случило най-лошото, отваря вратичката на клетката, птичката отлита към синьото небе и запява. И тогава момчето ще размисли, ще размисли и ще каже: Не само водица и зрънца, за да пее, на птичката й трябва свобода. Свобода!
За тез думи възрастните ще го похвалят, говори като дърто, ще рекат.
И ето че един ден най-после се реших. Разтворих читанката, където беше стихотворението. Колкото чета, колкото слизам ред по ред надолу, толкова сърцето ми се свива. Туй момче не отзема от дума. Накрая птиченцето пак... Не е от глад и от жажда, от мъка е.
Веднаж ли беше, дваж ли! Много пъти го оставях да размисли. Не би. Не се вразуми, хей!
Към края на учебната година дойде ред да учим същото това стихотворение. Много се разтревожих. Мина ми през ума, че по време на урока нашият учител може да посочи мене и да каже:
- Ти го прочети, че четеш най-гладко.
А то е толкова тъжно, че може гласът ти да секне, може и сълзи да ти се появят на очите. Пред целия клас.
На този ден не отидох на училище.
Свърши учебната година. Дойде лятната ваканция. Но и сега нито за ден не забравях какво се случи с птичката по вина на онова момче. Ала се бях вече примирил. Понякога, когато някой ме обиди или пък за нещо ми стане мъчно, прибирах се у дома и разтварях читанката, където е стихотворението.

Що не пееш мила птичко,
що потрепваш тъй с крилца?

Чета, чета и ми е тъжно. Но друга беше тя вече, беше бистра и сладка тъга.
Настъпи края на август. По това време птичките са излюпили второто си люпило, малките са пораснали, събират се на ята и по цял ден летят, за да заякнат крилете им за дългия път. Също като деца, закъснели залисани в игри, вечер бързаха да се приберат. Огласяха небето със сипкавите си гласове, летяха все в една посока, към залязващото слънце. По това време децата често заставаха на някой баир и брояха ятата, следяха кое е най-голямо, викаха от радост, подскачаха и танцуваха някакъв тъжен си танц. Понякога ятата биваха толкова големи, че приличаха на облак, шумът от крилете им беше като вятър. Ала на мене все ми беше чоглаво, не скачах, не крещях, не ми беше весело. Изпитвах оная бистра и сладка тъга. Другите не знаеха, но аз знаех. Птичките са с една по-малко.
И сега, в топла августовска привечер, някъде, на някой хълм, ще видите възрастен човек, с посребрели коси, приведен, с износени дрехи, изправен и с поглед към небето, да посреща и изпраща птичите ята. Понякога те приличат на облак.
Очите на възрастния човек са тъжни. Защото помни, и до ден днешен не е забравил, че птичките са с една по-малко.



Борислав Бойчев е роден през 1933 година в с. Голямо Ново, бивша Поповска околия. Завършил е Поповската гимназия и журналистика в СУ "Климент Охридски". Работил е като кореспондент на Радио София от Кърджали и Шумен, като репортер в радиото, редактор във в. "Литературен фронт", сп. "Септември" и "Летописи". Автор е на книгите с разкази "Тежките дядови ботуши" (1970), "Село без кучета" (1982), "Момчето и лисицата" (1995), "Домашна любов", "Отвъд стария мост" (2007). През 1995 г. е удостоен с Годишната награда на Съюза на българските писатели.