Шамарът още е средство за възпитание у нас

Борислава Гицова e директор програмата "Първична превенция на насилието" в сдружението Институт по социални дейности и практики, член на Националната мрежа на децата. Координатор на международни проекти, насочени към въвеждане на системен подход за превенция на насилието и защита на децата от всички форми на насилие, разработване на програми за работа с малки деца и тийнейджъри. Има дългогодишен опит в работата с деца, родители, професионално консултиране и супервизия на специалисти от подкрепящите професии.

- Г-жо Гицова, вие работите от дълго време по проекти, свързани с превенцията на насилието върху деца, общувате със самите малчугани, с родители, със специалисти. Според вас какво е отношението на българите към децата им?
- Всеки родител иска най-доброто за детето си, но не всеки знае как да го постигне. Някои вярват, че това е здравословното хранене, но в същото време критиките и забележките са голяма част от взаимоотношенията му с него.
Други родители пък смятат, че успешните резултати и интелектуалните постижения на детето ще подсигурят неговото благополучие, но тази амбиция може да измести усещането за безусловното приемане и любов у детето. Родителите все повече търсят информация и се обръщат за подкрепа към специалисти по въпроси, които касаят отглеждането, възпитанието, емоционалното и психическото развитие на децата. Това показва, че хората се променят и се отнасят по различен начин към света, в който израства тяхното дете.
Все още родителите изпитват трудности в това да отразяват емоциите на своето дете и да му показват, че разбират и приемат неговите чувства. Те трябва да насърчават поемането на отговорност още от най-ранна възраст. Последното обхватно изследване показва, че в България 94% от родителите и от младите хора без деца смятат, че трябва да поощряват детето си да изразява своето мнение. И въпреки това близо 50% от запитаните са категорични, че мнението на родителя е на първо място и че децата не разбират достатъчно, за да се интересуват какво мислят. Тези данни ни показват, че родителите не са съвсем готови да насърчават развитието на самостоятелност и отговорност като умения за справяне и развиване у децата.
- Строг или мекушав родител е българинът?
- Отношението и възпитанието на нашето дете често възпроизвежда модела, в който ние сме израснали и начина, по който е функционирала семейната среда около нас. Несъзнателно ние пресъздаваме своя личен опит, а това в известен смисъл допринася методите ни на възпитание да допускат строгост, наказания, изисквания или критикуване.
Нещо допълнително - често родителите реагират на малките грешки на своите деца, но пропускат да поощрят успехите им. Когато децата растат в позитивна среда, родителите отразяват поведението им както в положителните, така и в отрицателните ситуации и по този начин те могат да изградят свои правила и граници на поведение. Изглежда, че наистина все още има теми табу в разговорите между родителите и техните деца, защото повечето от възрастните не са имали този модел на комуникация в своето детство.
- А излиза ли шамарът от употреба в семейството?
- Според същото изследване за нагласите на родители и млади хора към правата на децата, проведено през 2013 г., показва, че 39% от родителите подкрепят удрянето на шамар като възпитателен подход. Тези родители признават, че биха използвали някаква форма на телесно наказание в случаите, когато не могат да се справят с поведението на детето си и само 6% от тях, категорично твърдят, че нямат друга алтернатива в трудна ситуация. Изследването също посочва, че около 50% от интервюираните са ставали свидетели на шамаросване на деца или са чували за това от други хора, а 16% от младите хора без деца и 12% от родителите заявяват, че са виждали деца с наранявания следствие на домашно насилие. Въпреки че един от основните принципи на родителството е ненасилието, от резултатите от това изследване, а и от работата ми като специалист виждам, че шамарът наистина все още е средство за възпитание у нас.
Това, което е притеснително, е, че хората проявяват търпимост към физическото и вербалното насилие и нещо повече - то се пренася в училище, като се увеличава все повече в средата на учениците. По този начин чрез действията си, или ако желаете чрез бездействието си, ние негласно валидизираме агресията и насилието в живота на децата.
- Склонен ли е родителят да обсъжда начина на възпитание на собственото му дете с външни хора?
- Грешките в семейното възпитание се срещат много често, но стига да бъдат осъзнати навреме, винаги съществува възможност да бъдат избегнати за в бъдеще. Има моменти, в които се питаме "правилно ли постъпих", "не бях ли прекалено груб", и затова като професионалист винаги съм насърчавала родителите да споделят, да обсъждат и да търсят различна гледна точка при възпитанието на детето си. Има вече много и различни форми на подкрепа за родители. В Института по социални дейности и практики сме разработили програма за "Позитивно родителстване", чрез която се опитваме да подкрепим обучението на родители.
- Тогава можем ли да кажем дали българското дете е щастливо?
- Вярвам, че всеки родител има за цел детето му да е щастливо и съм сигурна, че се влагат много усилия, средства и енергия в това. В бързината обаче може би пропускаме същественото, че детето няма как да е щастливо, ако и неговите родители не са щастливи. Ако родителят е нервен, тревожен и несигурен, неизбежно е прехвърлянето на това усещане и у детето. Родителите понякога са толкова заети и съсредоточени върху това как да правят правилно нещата, че не отделят достатъчно време за това да се запитат как се чувстват. Децата имат нужда от качествено време да прекарват с родителите си - в разговор, игра, споделени интереси, време, в което правите неща заедно.
- Какво очаква детето от семейството си, от училището, от детската градина?
- Един от основните критерий за добро отношение в училище са усещането за сигурност и за принадлежност на децата към него. За децата училището е много повече от място за придобиване на основни познания. Училището има почти толкова значима роля, каквато има и семейството. Приемането на едно дете и инвестирането в него от страна на учителите има огромно значение за неговото емоционално развитие и за изграждане на принадлежност към училището, което е стъпка към по-късното изграждане на принадлежност към общността, града, държавата и света. И всичко това се се случва чрез отношението, което среща детето в тази среда - уважение към неговата личност и семейство, зачитане на достойнството му, формиране на интерес в областите, където то се развива, и стимулиране на мотивацията му да израства.
- Какво може да направи обществото, за да се чувства то по-добре?
Обществото това е всеки един от нас. Да се чувстваме по-добре минава през поемането на отговорност за това да се чувстваме по-добре. Ако нещо не ни харесва, то най-добре е да се опитаме да го променим. Малко, но от сърце, според силите, времето и възможностите, които имаме. Отговорната и активна позиция е ключът, който отключва заветното "по-добре" и в личен, и в обществен план. Твърде много хора в българското общество избират позицията на жертви, а жертвите няма как да са щастливи. Щастливи са хората, които имат усещането, че е по силите им да живеят и да променят себе си и света около себе си.
- Откъде дойде вашият интерес за работа именно в тази сфера?
- При мен нещата се развиха последователно от гледна точка на професионално развитие. Имах възможност да натрупам практически опит в работата си с деца и семейства, като в момента работя в неправителствена организация с висока експертиза по няколко приоритетни области като детско правосъдие, работа с деца жертви на насилие и превенцията на насилието. Координирам няколко международни проекта, които са насочени изключително към превенция на насилието. Насочили сме вниманието и усилията си да подкрепим специалистите с повече инструменти и програми по темата, към родителите с позитивни методи и подходи за възпитание и отношение към детето както и към самите децата.