Царева църква - тайнството на едно светилище

Ако сте любители на магичното и си падате по странни, обвити в тайнственост места, ако търсите спокойствие и усещане за свобода, не бива да пропускате да посетите трънското село Зелениград. То се е сгушило уютно в плюшените поли на Руй планина, която е най-високата в района. Селцето е едно от богатствата не само за местните хора, а и за всички, които обичат чистотата и непокътнатостта на природата.  Според местно предание, старото селище Зелениград се намирало на по-голяма височина от сегашното село по склоновете на Руй и жителите му се черкували в скалната църква, към която сме се запътили. След като селото било разрушено, хората се преселили по-надолу на "зелено място". Оттам идва името на селището Зелениград.
След задължителната за планината церемония по пиене на дъхав чай, ухаещ на малини, въоръжени с ентусиазъм и пропити с нетърпение, поемаме към покоряването на върха.
Пътят е стръмен, но кратък, а кой знае, може би и славен. Още в началото ни стряска полуръждясала ламаринена табелка с надпис "Забранена гранична ивица". Но… някой турист отворко е замазал с оранжева боя "забранена". Всъщност трябва да уточня, че тук някъде минава граничната бразда със Сърбия и любопитните съвсем спокойно могат да "шпионират" какво се случва със съседите. Но това е в рамките на шегата… Защото освен бухналата зеленина на планината Руй нищо съществено не може да се съгледа. Малко под билото има остатъци ръждива тел от някогашната величествена гранична ограда и трябва да се внимава, защото предишното ни планинско приключение започна и завърши със скъсан панталон на съпруга ми. Той беше принуден през цялото време на пътешествието ни да придържа парчетата от дрехата си, за да не се прозират през дупката боксерките му на крокодилчета.
На най-високото място пък ни посреща гордо изправена срещу ветровете  гранична пирамидка. Тя вече е с модерна табелка РБ, поставена над стария, издълбан надпис НРБ от наша страна и СФРJ от сръбска. Така връх Руй се превръща не само в интересен географски обект, а и в минимузей под открито небе на една отминала епоха.
Достигаме до огромната скала, която е ориентирът ни към заветната цел - издълбания пещерен храм Царева църква. Гледката отвисоко спира дъха, чувстваме се като преродени и…забравяме за всички земни изкушения, потъвайки в омаята на планината. И в нещо друго!? Кой знае…
Пътеката не е ясно очертана, криволичи и се губи сред храстите и тревата, но ние вървим само нагоре. На места има нарисувани стрелки по камъните, но някои от тях не се забелязват лесно. Стигаме подножието на планината и започваме да се спускаме надолу. След около 5 минути достигаме църквата и килия Царева къща и Цветаново ижле, изсечени в скалния масив, наричан от местните Шилин камък. Ижле означава дом, хижа, къщичка и думата се употребява най-вече в сръбско. Магията, която излъчват двете пещери, ни обгръща с тайнството на древността. Стига да имате времето и желанието да се заслушате в спомените, които полъхът на вятъра нашепва. 
Очертанията на входа им много наподобяват птичи профил. Мястото е древно светилище, ползвано още от траките, които в миналото са населявали тези места. Според тях уникалния отвор към пещерата свидетелствал за светостта на мястото и близостта му до божественото. Прекрачваме и попадаме на площадка, разделена от скална форма, подобна на олтарна трапеза с плоска повърхност. В дъното й има два входа към тесни пещерни тунели. По стената се наблюдават отвори, които наподобяват огромни очи, вперени в небето.
Легенда разказва, че във пещерата Царева църква живял цар Иван Шишман, и оттам дошло името "Царева". Според друго предание, църквата била сътворена от царица Теодора, съпругата на цар Иван Александър, след като научила, че царят се е влюбил и се оженил за девойка на име Сара. Една вечер през лятото на 1347 година царицата и майка на четирите им деца, чула тежко чукане по дворцовите порти. Притеснена от късния час Теодора леко открехнала вратата. Пред портите стоял довереният на царското семейство знеполски болярин Руйо. Той отговорил, че носи лоши вести. "Да не би Иван Александъра да е тръгнал на битка срещу турците? Кажи ми моля те, че тези душмани не са стигнали Търновграда и съпругът ми е жив и здрав", разтревожила се царицата. Не е това, но царят е омагьосан. Напълно си е загубил ума. Днес се венча за чуждоземката Сара и ме прати  при тебе с тези дарове, за да изкупя греха му", отговорил Руйо и подал на жената огромен сандък. "Не може да е истина това, болярино. 25 години брак не се пренебрегват току-така с лека ръка, особено в тези смутни времена, когато турците напират към кралството ни", не повярвала на думите му Теодора. Но като погледнала Руйо в очите, разбрала, че всичко, казано от него, е истина. След миг мълчание Теодора отново проговорила: "Ще те помоля за услуга. Вземи тези накити и използвай златото да ми направиш един параклис, там под твоята крепост на Шили камика, да мога да се моля за Иван Александъра. Вярно казваш е омъгьосан и само Бога може да му помогне сега".
На следващия ден се чули кънтене и ехо на удари от планината. Хората от Зелениград се зачудили какво се случва. В следващите дни наблюдавали болярина да слиза и да се качва от крепостта си, която се намирала точно над Шили камик и да носи червен и бял мрамор. В една слънчева утрин, докато хората от селото се наслаждавали на  спокойствието и тишината, забелязали женска фигура, облечена в тежка черна коприна да се смъква надолу към камъка. Това била царицата, която отивала в Царевата църква да се моли за съпруга си, който изневерил на любовта им..
Един ден обаче царицата не се появила. Събрали се хората под скалата в очакване. Но Теодора не дошла повече. Така и не се разбрало къде е изчезнала. А името на легендарната пещера останало във вековете като Царева църква.
Когато влязохме в пещерата, не видяхме никакви следи от какъвто и да било мрамор или икони на мястото, но  определено почуствахме прилив на душевно спокойствие и единение с природата.  Дали там някога наистина е имало мраморна църква, в която царица Теодора се е молила за съпруга си, никой не може да докаже.
Но и до днес мястото се посещава от много любители на мистериите, но най-вече от девойки и жени. Местните споделят за поверието, че ако любима, чийто мъж й е изневерил,  преспи в пещерата, ще си го върне завинаги и той ще й е най-верният на света. Не знам дали това се случва, но около нас наистина имаше доста представителки на нежния пол, които видимо забързани и умислени, ни задминаваха по пътя нагоре…Отгоре пък слизаха усмихнати и бодри дами, които с лекота прескачаха камъните по пътя.
Дали някои от тях са преспали в пещерата и са успокоили сърцата си, не се знае. Дано. Защото надеждата умира последна...