"Изяжте посланика!"

"Манастирът тесен за мойта душа е", изповядва Левски в едноименната поема на Вазов. Подобно усещане гнети напоследък и премиера Борисов. България вече е тясна за управленския му размах. Решил проблемите на отечеството, той е петимен да помага на други страни. Също като Дякона, който на въпроса "Какво ще правим, бай Василе, като освободим България?" отговаря: "Ще отидем да се борим за свободата на други народи!" В представите си нашият министър-председател навярно засиява със суровостта на Уинстън Чърчил, който в навечерието на Втората световна война декларира пред Камарата на общините: "Не мога да ви предложа нищо друго освен кръв, мъки, сълзи и пот!" Сигурно затуй при официалното си посещение в Прага призова европейците да свият заплатите и пенсиите до нивата на българските. Това била рецептата за справяне с финансовите проблеми. "Що за популизъм шества из Европа? - сопна се не на шега той на онази част от континента, която навярно му изглежда доста разглезена. - Намалете си разходите и след една-две години Европа ще тръгне нагоре!"
Ние отдавна не се удивляваме на постпожарникарските изцепки зад граница. Навярно защото сме наясно, че когато е в чужбина, човекът се чувства достатъчно освободен, за да оголи истинската си същност. А и тъй като вече сме му свикнали. Пообидихме се на откровението в Чикаго, че у нас е останал само "кофти матр'ял". Посмяхме се от сърце на непреводимото "шменти-капели", изръсено в Берлин. И на цветния разказ как Цецо ходи с багер по ливадите и копа трупове. От пражките шедьоври обаче ни досрамя. Може би защото ни върнаха не към героичната поза на Чърчил, а към Алековото "Бай Ганю у Иречека". Там нашият социален ли, национален ли тип се самопоканва в дома на бившия ни министър на просвещението, за да не си харчи парите по хотели. И вместо да завърже разговор на по-приятни теми, припомня на Константин Иречек как го били нацапали със статия във в. "Славянин".
Подобна, меко казано, нетактичност показа и Борисов в Прага. Слисаните домакини има дълго да размишляват защо трябва да си намалят заплатите и пенсиите. Да не говорим за жителите на старите страни членки, призовани в ХХI век да се върнат към доходите от времето на Чарлз Дикенс и Оноре дьо Балзак. У нас може да се експериментира какво ли не - народът ни все още търпи. И вероятно още дълго ще го прави. Все повече страда, че вече трета година никакви доходи не са индексирани съобразно поскъпването на живота, но пришпорен от премиерската речовитост, обръща гнева си назад, към предишното управление.
Сега се готви нова тесла върху възможностите да се оцелява. Над 50 социални плащания и такси ще бъдат отвързани от размера на минималната работна заплата, няма да са процент от нея. Когато тя бъде увеличавана, най-вече - предизборно, това няма да води, както досега, до нарастване на парите за майчинство, на добавките за хората с увреждания, на помощите за майките студентки и десетки още плащания. И вината отново ще бъде препратена назад във времето.
Борисов едва ли ще опита с ДДТ, както се предлагаше в доста стар анекдот, за да реши окончателно проблемите ни. Сигурно тъй като е убеден, че ще успее и без да ни третира с препарати. Ето защо с такава щедрост препоръчва управленското си ноу-хау на западноевропейците. Дори настоява всички да включат в конституциите си текст, който да не позволява на правителствата дефицит повече от 3%. Не последва обаче нито бурен възторг, нито горещи благодарности. Едва ли в Европа тъкмо западналата част ще помогне на западната. А свиването на доходите до българските ще намали десетки пъти потребителското търсене. Като няма потребление, производството ще рухне, повличайки банките и целия финансов сектор. И може би отново ще се стигне до посланието на Чърчил, тъй като неизбежно на власт ще дойдат водачи, посочвайки войната като изход от икономическата катастрофа.
Европа това вече го е преживявала. Само миналия век - два пъти. И за да не се повтарят подобни сценарии, бе създаден Европейският съюз. Взаимното подпомагане в него може да тежи на една или друга държава, да поражда неодобрението на нейните граждани, но пък предпазва от много по-големи беди. Тежки премеждия в миналото си сме имали и ние. Но дойдат ли избори, сякаш забравяме историята - и собствената, и европейската. И даваме път на авантюристи в управлението, които даже се опитват да натрапят своите фикс идеи и на другите.
Преди много години някъде на Черния континент изяли френския посланик. Париж реагирал с гневна нота, заплашил с война. Добре де, отговорили африканците, изяжте и вие нашия посланик. С други думи - станете диваци като нас. Посещението в Прага ни въведе в подобен сюжет. И няма защо да се чудим, че Брюксел ни реже парите за магистрали. Нали тъкмо нашите управници поискаха европейците да обеднеят като нас, вместо ние да се замогнем като тях.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info