С перо и брадва, Или Сталин като литературен критик

Юрий Богомолов, критик

На бял свят излезе третата книга от замисленото от Бендикт Сарнов четиритомно изследване „Сталин и писателите”, в което се разказва за това, как деспотичният фелдфебел е строявал руските литератори.
Както сега знаем, вождът не е стоял встрани от литературния процес и не е бил страничен човек за родната словесност. В младите си години, когато е бил семинарист, той е опитвал да пише стихове. Достигайки върховете на властта, той се превръща в неоспорим авторитет в областта на художествената критика. При това той се изявява като квалифициран специалист направо в няколко вида изкуство. Например, в музиката. Говори се, че именно на неговото перо принадлежи известната статяи за композитора Дмитрий Шостакович под заглавието „Хаос вместо музика”.
Но преди всичко, той е разбирал най-добре от художествена литература. Въпреки цялата си любов към киноизкуството, въпреки че се е приемал за корифей в еднаква степен на всички науки и всички видове художествена дейност, Сталин от всички изкуства е смятал за най-важна литературата.
Словото, по разбиране на вожда, е било в началото на мирозданието, а в края е било също това слово, обаче вече неговото собствено. Затова той се е чувствал задължен да следи за всичко, което се е публикувало в дебелите списания или е излизало на бял свят от издателствата. Неговият лаконичен отзив относно ранната поема на Горки „Момичето и смъртта”: „Това нещо е по-силно от „Фауст” на Гьоте”, се превръща в класика на жанра. А неговата рецензия на прозата на Андрей Платонов, състояща се от една-единствена дума – „Мръсник”, дълго време остава като определяща в методологичния подход към творчеството на автора на „Котлован”. Или пък неговото напътствие към писателя Михаил Зощенко: „Да върви по дяволите!”
Сталин е бил суров литературен критик в смисъл, че е писал не с перо, а с брадва, с която е посичал не само текстовете, ами и самите автори.
Той ги е отсичал както от живота, така и от творчеството (Манделштам, Пилняк, Бабел).
Понякога се е случвало и да похвали някого, което обаче е било равносилно на убиване на облагодетелствания художник. Или пък покушение на живота му (Горкий, Маяковский, Бедный, Шолохов).
Така или иначе, но във всеки отделен случай „господарският гняв” или „господарската любов” на другаря Сталин са определяли творческата съдба на Майстора на художествена словесност, както пожизнената, така и посмъртната.
Именно този „пункт” подтиква Бенедикт Сарнов за създаването на труда му, чието значение все още ни предстои да оценим по достойнство след като бъде завършен.
Самият Сарнов отбелязва в предговора, че още с пристъпването си към работа по труда, той открива, че всяка една от историите на взаимоотношения на писатели със Сталин „представлява сюжет на остра психологична драма”.
„Сталин и писателите” е завладяващо четиво. Това е политико-литературоведчески детектив с остри психологични подтекстове, с препратки в политологията, в историята на литературата, с подробно и старателно разплитане на всички окололитературни легенди, с най-подробен анализ на откритите в архивите документи и т.н.
В четвъртата заключителна книга са ни обещани разказите за отношенията на вожда с Фадеев, Бабел, Колцов, Ердман, Симонов и Афиногенов.

Словото, по разбиране на вожда, е било в началото на мирозданието, а в края е било също това слово, обаче вече неговото собствено