Да си спомним за Иля Еренбург

Проф. Иван Цветков

Хората от моето поколение си спомнят много добре, че името на Еренбург гърмеше по всички вестници и радиостанции в годините на Великата отечествена война, а цели десетилетия след нея то наред с имената на Жолио Кюри и Пикасо беше нещо като емблема на разгърналата се борба за мир. Беше почти легендарно в най-тежките дни на войната, когато статиите и памфлетите на писателя съпровождаха настъплението на танковете и пехотата, громеха и заклеймяваха, излъчваха гняв и ярост срещу жестоките нашественици, вселяваха вяра в душите на съветските воини. А от историята на литературата знаем, че който е бил с народа си в най-големите му беди, който е намерил най-силното и целебно слово за раните му, за оскърбената му душа, той си е спечелил такава обич и популярност, каквато са постигнали малцина.
Еренбург не беше от ранга на класиците на световната литература през ХХ век, но като публицист и журналист, като обществен деец той беше винаги в епицентъра на събитията, сред горещите точки на планетата - от началото на века и по време на Първата световна война, от появата на големите художествени и интелектуални явления в Европа и строителството в Съветския съюз, до испанската Гражданска война и Отечествената война, до знаменитите вселенски форуми на дейците на културата, свикани от Световния съвет на мира в средата на века. В неговия глас се вслушваха и опонентите му. Той беше язвителен, непримирим, но убедителен в защита на културата. Той имаше зад себе си дълъг жизнен и творчески път и приятелство с творци като Пабло Неруда и Пол Елюар, Назъм Хикмет, учени и общественици, поети и художници. Той изброди целия свят и с еднаква осведоменост и блясък пишеше за френските импресионисти и за Чехов, за древната гръцка култура и за Индия, за Япония и за уроците на Стендал. С една дума той беше феномен, неотделим от бурната история, от големите търсения, победи и поражения на човешката мисъл през ХХ век.
Преди всичко той притежаваше една от най-интересните и необичайни биографии, приличащи на обширен приключенски роман. Роден в Киев през 1891 г. в семейството на инженер, но отраснал в Москва, още след завършването на гимназията се увлича от революционна дейност по време на първата руска революция, арестуван е, но е освободен и е принуден да емигрира на Запад през 1908 г. Установява се във Франция с нейния кипящ предвоенен духовен живот, с парижката бохема, с Ротондата, в която се обсъждат пътищата на новото изкуство и на поезията. През 1910 г. излиза първата му стихосбирка и вождът на руските акмеисти Николай Гумильов й дава висока оценка в знаменитите си "Писма за руската поезия".
Младият писател живее във Франция и става военен кореспондент на някои руски вестници на Западния фронт. След Февруарската революция през 1917 г. се завръща в Русия, много неща го вдъхновяват, а други не разбира, в бунтарските му идеи има елементи на вселенски анархизъм. Пише нови стихове, издава книгата "Молитва за Русия". Към 1920 г. отново заминава на Запад, живее в Белгия и Франция. В едно малко белгийско градче написва първия си сериозен роман "Необичайните приключения на Хулио Хуренито". Този роман Еренбург смята за истинско начало на творческия си път. Неведнъж е обвиняван от съветската критика за своя нихилизъм и скептицизъм. По-късно той разказва: "Оттогава аз станах писател, написах близо стотина книги, писах романи, разкази, есета, пътеписи, статии, памфлети. Тези книги са различни не само по жанр, аз се промених (промени се и времето). Все пак аз откривам нещо общо между "Хулио Хуренито" и моите последни книги. От много отдавна аз се опитвах да постигна сливане между справедливостта и поезията, не се разграничавах от епохата си, стараех се да разбера големия път на моя народ, стараех се да защитавам правото на всеки човек за малко топлина."
Тези изповедни думи предават съкровеното верую на писателя, неговия изначален хуманизъм. Острият му поглед, самата му художническа натура го насочват към най-важните проблеми на времето, към новите явления в съветския живот. Той пише книгите "Скубач", "Любовта на Жана Ней", "Тринадесетте лули", а към края на 20-те години отново се потапя в грандиозното строителство в Украйна и на Урал. Тогава се появяват романите му "Ден втори" и "На един дъх", преведени и издадени и на български, станали популярно четиво за много хора по света. Защото в тях Еренбург иска да улови промените в човешката душевност, новите надежди, мечтите за ново общество. Той е повече аналитичен, отколкото пластик и епик от рода на Шолохов, винаги афористичен и находчив, с мярка оптимист и с мярка скептик. Но като че ли се е извършило вече неговото духовно самоопределение, той усеща, че трайно е свързал съдбата си с "големия път на своя народ" и на Запад се чувства като посланик на своята страна. Към това го подтиква и фашизмът в Германия през 30-те години. Еренбург твърдо и безвъзвратно заема антифашистка позиция, взема думата на световните конгреси в защита на културата, в защита на прогонените от родината им Алберт Айнщайн и Томас Ман, а по-късно и на испанските републиканци-изгнаници. Той наблюдава боевете в Испания като кореспондент на в. "Известия", пише книги за героизма и бедствията на испанския народ.
В навечерието на Отечествената война Еренбург започва да пише един от най-зрелите си романи - "Падането на Париж" - панорама на политическия живот във Франция в края на 30-те години, за предателствата и доблестта, за величието и падението. Тук се очертава и жанрът на неговите романи - широки платна с много герои, с хроника на целия обществен и духовен живот, със завладяващ ритъм на повествованието. И с тъй характерните за писателя ирония и сарказъм, дори с гротескните образи на предателите.
През войната Еренбург е непрекъснато по фронтовете. Неговата публицистика за съветския и за чуждия печат е един от барометрите за хода на сраженията. По-късно тя бе издадена в три тома под наслов "Войната". А само две-три години след това излезе новият му роман "Буря", получил най-високата държавна награда и предизвикал бурни спорове сред читатели и критици. Роман-епопея, който ни пренася ту в Съветския съюз, на главните фронтове, ту сред френските партизани, за да ни покаже как народите в Европа водят своята обща борба срещу фашизма и колко човешки съдби се преплитат заедно с любовта и смъртта.
В началото на първото "затопляне" през втората половина на 50-те години (след смъртта на Сталин) Еренбург като че ли се върна към своята младост, възкръснаха спомените му за загиналите му приятели и надеждите му за свободно, неограничавано от никакви догми изкуство. Новата му повест "Затопляне" раздвижи духовете, разтревожи консерваторите и предизвика остри полемики. Тя приветстваше новия полъх на свободата. И макар да имаше все още много неразтопени ледове, тя извърши своето дело. След нея се появиха и знаменитият роман на Дудинцев "Само с хляб не се живее", сборниците "Литературная Москва", очерците на Валентин Овечкин и Владимир Тендряков, поезията на Леонид Бартинов и Евгений Евтушенко. Започна ускорен процес на разкрепостяване на духовете, на преоценка на миналото. Неслучайно разцъфтя и мемоарната литература за войната, за 20-те и 30-те години.
Тъкмо тогава, през последното десетилетие от живота на Еренбург (той почина през 1967 г.), започна и публикуването на неговите мемоари "Хора, години, живот", които ни напомняха за "Минало и размисли" от Херцен, за "История на моя съвременник" от Короленко и за други художествени мемоари в руската и в световната литература. За да предотврати недоразуменията и яростната съпротива на догматичната критика, Еренбург предупреждаваше читателите си: "Тя (книгата му), разбира се, е крайно субективна и аз съвсем не претендирам да дам историята на епохата. Тази книга не е летопис, а по-скоро изповед..." И въпреки това "Хора, години, живот" не бяха само изповед за преживяното, за хората, които писателят бе срещал в своя жизнен път, за годините, които бяха разтърсили планетата. Те даваха и обективна картина на времето, на историческото и литературното движение, те възкресяваха забравени или забранени в миналото творци, предаваха атмосферата на драматични и трагични сблъсъци, разказваха за възраждането на Европа от пепелищата на Втората световна война. Еренбург ни поднесе голям брой литературни портрети на творци от всички изкуства, на учени и политици, на дипломати и държавници. Това прави книгата му уникално явление - документ на интелектуалец за бурната история на континента през първата половина на ХХ век.
Обвиняваха го в различни пристрастия, защото мнозина не бяха свикнали още с правото на мемоариста за собствено виждане и оценки, не искаха да приемат неговия поглед за съвременниците му.
В неговото творчество прозвуча и гласът на България, която писателят обичаше и ценеше, посещаваше я неведнъж, срещаше се със стари приятели като Константин Константинов, Илия Бешков, Валери Петров, Дора Габе и др. След войната той написа пътеписи за нашата страна, защити нашата национална кауза. Прави бяха онези, които казваха: "Еренбург е явление, по-голямо от писател."