”Всеки от нас трябва да има своя Полюс”

Михаил Сердюков

Артур Николаевич, кое е най-приятното събитие от Вашия живот?
-Нека да Ви кажа един виц. Инспекторът пита заподозрян чукча: „Я сега ми кажи, миличък, ама най-подробно: какво точно прави през нощта на 10 ноември срещу 20 февруари?” Естествено, че никога няма да забравя полярната нощ на 1969-1970 г. Нашата станция „Северен полюс-19” дрейфуваше на стабилен (или поне така ни се струваше) леден остров с размери 14 х 8 км и с дебелина на леда цели 35 метра. Обикновено полярниците работят на ледове с дебелина три-четири метра, а ние имахме цели 35 – това си беше направо лукс! Общо взето, никой не се съмняваше в надеждността на айсберга – даже и директорът на Института по Арктика и Антарктика. Вярно, че колективът ни не беше съвсем обичаен – „зелени” младоци. Ами, сам съм си виновен, защото именно на мен ми хрумна идеята да се организира комсомолско-младежка дрейфуваща полярна станция в Арктика. Тогава ме назначиха за началник на този младежки колектив.
-За какви заслуги Ви бе оказана тази чест?
-Нямах някакви особени заслуги, в това съм сигурен. Но към този момент вече бях живял известно време на Север и бях започнал да се ориентирам в обстановката. При това бях още млад, кипях от енергия, макар да нямах опита от полярно зимуване на дрейфуващи ледове. Накратко, когато на 4 януари в 22.40 ч. московско време нашият леден остров внезапно се пропука и започна да се разпада пред очите ни, единственото на което ми оставаше да разчитам, беше интуицията ми. Изскочих от къщичката, изгубил ума и дума, само с едно фенерче в ръка. И по-скоро почувствах, отколкото видях, че Арктика се е разбунтувала! Наоколо всичко се пукаше и чупеше, издигаше се нагоре-надолу. Огромните по няколко тона ледени скали, качвайки се една върху друга, сякаш от всички страни се насочваха към нашия мъничък лагер. По някакво чудо не бяхме изхвърлени в океана.
-Какво в подобна ситуация зависи от човека, бил той и началник?
-Сега съм твърдо уверен: изключително много. А на практика – всичко! Не трябва да се вдигат ръце от безсилие и да се изпада в паника. Трябва да се действа решително. Ние започнахме да отдръпваме палатката с резервното оборудване и къщичката, само успяхме да закачим всичко за трактора и се чу ужасно пращене – видяхме как изпод къщичката започнаха да се отварят пукнатини. За броени минути тези пукнатини се превърнаха в чиста вода. И тук пред моите очи този край на острова заедно с пет полярника просто рухна в морските дълбини! Аз успях да направя само едно – да хвърля стълба на момчетата. Едвам успяха да се изкачат и цялото парче лед, на което току-що стояха хората, палатката и къщичката, се потопи и преобърна. Видях кипящата черна вода. Само за миг можехме всички ние да сме вътре в нея без никакви скафандри.
Само за експедиции ли летите на Север?
-Какво означава това? Че аз съм живял там 15 години.
-Не приличате много на кореняк северняк, пък и фамилията Ви е една такава южна...
-Коренни жители са ненци, чукчи, но не и арменци.
-Има логика в това.
-Аз съм кореняк питерец. Имам знак на „Жител от блокадния Ленинград”. Тогава бях на четири годинки. На майка ми и се парализиха краката и я евакуираха. Аз със сестра ми и баба ми останахме в блокадата. Ядяхме желе от дърводелско лепило. Струваше ни се сладко. Използвахме безир вместо олио.
-Все пак не ми стана ясно, какво Ви привлече в студените краища?
- Просто така се получи. Израстнах като всички около мен. Когато станах голям, ме приеха в арктическия факултет на Ленинградското инженерно морско училище „Адмирал Макаров”. Започнах да следвам за океанолог. По време на практиката в Карско море стана изведнъж ясно, че лесно хващам морска болест. Когато слязохме на брега, си казах сам на себе си: „До тук беше, не искам повече да чувам за плавания!”
-Но нали плавате?
-Свикнах. След училището ни разпределиха в Тикси. Това е в Якутия и си беше нормално температурата да падне до минус четиридесет и по-ниско. Започнах да работя като младши научен сътрудник в обсерваторията на Института по Арктика и Антарктика. Занимавах се с преминаването на морски съдове по Северния морски път. Общо взето, весело си живеехме. Да видиш арменец в обкръжение на якути си е направо нещо уникално!
-За сметка на това на Север плащаха добри пари. Този фактор беше ли от значение за Вас?
-Разбира се, за времето на полярната си служба натрупах някакви пари. В книжката си имах цели 15 000 рубли! Бях уверен, че тези пари ще стигнат на мен и жена ми до дълбока старост! Обаче те изгоряха за нула време през деветдесетте.
-Ако Вие сте Герой на Съветския Съюз и Герой на Русия, то жена Ви сигурно е трикратен герой?
-Мисля, че даже повече. Аз и Татяна се запознахме в Сочи. Почивахме в един и същ санаториум. Като я видях, изведнъж разбрах, че е време да приключвам с ергенския безотговорен живот. В Москва получих ново назначение – в Андерма. Като началник на управлението на Хидрометеослужбата. Дълго мислех как да го кажа на Татяна. А като и го казах, тя само попита: „Къде ми е четката за зъби?” Още в Сочи почувствах в душата си, че тя е наш човек! Северен. Макар и от Тамбов.
-Истина ли е това, което се говори, че Вие сте успели да се спогодите даже с Бари Голдуотер, известния антикомунист, мразещ всички руснаци?
-Получи се нещо такова. Той долетя в Антарктида и посети нашата станция Белингсгаузен, където по това време бях началник. Това беше точно, когато той загуби изборите за президент на САЩ. Зъл като дявол... Аз го посрещам – облечен в кожено яке, с тъмни очила, гледащ строго. Той ми протегна ръка и ме попита: „Ти какво, да не си руски шпионин?” – „Да, - отвърнах аз, без да му мисля много. – А ти, значи, си американски шпионин?” Станахме даже приятели...
-Защо Ви трябваше лично да слезете под вода чак до дъното на Северния Ледовит океан? Вие все пак бяхте началник на експедицията – да си бяхте стояли на капитанския мостик на научния кораб „Академик Федоров”!
-“Мир-1” е бил прекрасно пилотиран от известния учен и конструктор, професор-океанолог Анаталой Сагалевич; „Мир-2” пък е бил успешно управляван от инженера-конструктор Евгений Черняев. В тази ситуация аз просто не можех да остана извън рисковата зона.
-Имаше ли моменти, в които да си мислехте, че сте го направили напразно?
-Преди това вече се бях гмуркал два пъти в океана на Северния полюс. Гмурках се в хидрокостюм с акваланг. На около 40 метра. Всичко беше добре, докато не започнах да се издигам. Изведнъж в мен се зароди усещането, че океанът не желае да ме пуска да си ходя. Това сковаващо душата усещане се запази дълго вътре в мен.
Нещо подобно се случи и по време на спускането с „Мир”. Все пак тези уникални апарати бяха на почти четвърт век и трябваше да чуете как те, милите, скърцаха и пукаха докато се спускаха надолу!
И въпреки всичко ние слязохме до самото дъно. На дълбочина 4261 метра поставихме знаме, проведохме изследвания и се приготвихме да си ходим. Добре, ама не можехме да се измъкнем от тинята. Изхвърлихме баласта и пак нищо. Помислих си, че ще си останем тук во веки веков...
-Ама нали всички – и приятели, и врагове -  още на земята Ви повтаряха, че това начинание прилича много на чиста авантюра!
-Е, да, но нали все някой трябваше първи да се спусне до това проклето дъно? Ние останахме общо девет часа във водата.

Готвейки се за тази експедиция, Чилингаров разказва честно пред президента на страната Владимир Путин за всички съществуващи рискове, свързани с посещението на дъното на Северния Ледовит океан в точката на Северния полюс. Той го изслушва и отвръща: „Аз на Ваше място не бих отишъл.” Въпреки това не го е спирал. Вероятно е разбрал, че е било невъзможно да го спре.

Досие

Роден на 25 септември 1939 г. в Ленинград, арменец. Работи като механик-монтажник в Балтийския кораборемонтен завод. През 1963 г. завършва арктическия факултет на Ленинградското висше инженерно-морско училище „Адмирал С. О. Макаров” , специалност „океанолог”. Кандидат на географските науки.
През 1957 - 58 г. работи като механик-монтажник в Балтийския кораборемонтен завод „С. Орджоникидзе”. През 1963 – 65 г. работи като инженер-океанолог в Тикси в обсерваторията на Научно-изследователския институт по Арктика и Антарктика.
През 1969-1974 г. е началник на научно-изследователските дрейфуващи станции в Северния Ледовит океан и антарктични станции; бил е началник на научно-изследователската станция „Белинсгаузен” в Антарктида. През 1985 г. ръководи експедицията по спасяването на екипажа на ледоразбивача „Сомов”.
През 1987 г. е ръководител на експедицията на атомния ледоразбивач „Сибир”. Депутат от Държавната Дума. Избран за заместник-председател  на Държавната Дума на РФ.
Президент на Руската асоциация на полярниците (от 1991 г.).