Сами да определяме бъдещето на страната си

Ивайло Калфин е роден на 30 май 1964 г. в София. Магистър е по международни отношения от Университета за национално и световно стопанство и по международно банкиране от Университета в Лофбъро, Великобритания. Член е на Европейския парламент от групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите. Избран е с листата на БСП като неин водач на изборите за Европейски парламент на 5 юни 2009 г. Лидер е на българската делегация на социалистите в Европейския парламент. Работи в седем парламентарни комисии и делегации в ЕП, зам.-председател е на Комисията по бюджети. Докладчик е на ЕП по мандата на Европейската инвестиционна банка и по въпросите на киберсигурността. Преди избирането си за евродепутат Калфин е вицепремиер и министър на външните работи в правителството на Сергей Станишев (2005-2009 г). Избиран е три пъти за народен представител - в 37-о, 38-о и 40-о Народно събрание. Между 2002 и 2005 г. е секретар по икономическите въпроси на президента на Република България Георги Първанов. Женен, с една дъщеря.

Цитати:
"Чувството за справедливост в държавата днес го няма"
"ГЕРБ насажда същите противопоставяния, на които бяхме свидетели в началото на 90-те години"
"Натискът и страхът няма как да бъдат трайна основа за управление"
"В цял свят видяха как работи демокрацията по Бойкоборисовски"
"Хората имат нужда от политиците, да си говорят с тях, да ги видят очи в очи "


- Господин Калфин, на финала сме на предизборната кампания. Как бихте я определил с две думи и успяхте ли да постигнете целите, които си поставихте в началото й?
- Винаги може повече. Но мисля, че постигнах  максималното, което можеше да се направи в кампанията. Основната ми задача бе да се срещна с възможно най-много хора, да говоря с тях и да им дам най-много алтернативи как може да се развива държавата. Смело мога да кажа, че това се случи.
Иначе самата кампания е доста тежка. Времената, в които живее българинът днес, са тежки. Хората не са особени оптимисти, живеят трудно и се нуждаят от надежда за бъдещето. Искат ясни решения, разбираеми. И търсят някой, който наистина може да им покаже пътя извън кризата в страната. Има изключително голям социален страх. Страх от това дали ще останат на работа, дали ще изкарат месеца, страх от болести, които няма да могат да излекуват... В тази среда за България е най-важно да се намерят темите и тезите, които да консолидират българите. Да ги съберат заедно и да обединят усилията им. А целта е ясна - да се преборят с трудностите на кризата. Това обаче означава да има справедливост в държавата. А именно чувството за справедливост го няма.

- Това ли ви казват хората?

- Да. Но и моето усещане е такова - че хората не виждат справедливост. Всяка държава, дори всяко едно семейство преживява периоди на криза, навлиза понякога в трудни моменти. Точно тогава всички трябва да са максимално сплотени. Да знаят, че всеки участва според възможностите си. Но да са сигурни, че с общи усилия ще се получи добър резултат. В България именно това усещане го няма. Бедните станаха още по-бедни. Богатите са неприлично богати. На практика хората с ниски доходи и най-бедните плащат сметката на кризата. И въобще нямат впечатление, че политическата класа им обръща внимание. Вижте дневния ред на институциите - няма абсолютно нищо общо с това, което очакват хората. Институциите не се занимават с доходите, с работните места, със здравеопазването. А точно това са проблемите, които се обсъждат всяка вечер във всяко семейство. И това поражда чувство за голямо разделение. Огромна е пропастта между хората с големи доходи, които не се интересуват от проблемите на останалите. Средната класа почти изчезва в България. Предприемачите, малкият и средният бизнес - хората, които живееха с прилични доходи и спокойно можеха да си плащат месечните сметки. Те се хлъзват към бедните и виждат, че вече не могат да поддържат предишния си стандарт. Това е процес, който се задълбочава и насажда социален протест. Страхувам се, че ако продължат така нещата в България, икономическата криза, която се превърна в социална, ще стане политическа. Трябва да се промени дневният ред, приоритетите на институциите.

- А какво очакват българите от президента си? Успяват ли да поискат това, което наистина е в правата на държавния глава, без да навлизат в полето на парламент или правителство?

- Държавният глава всъщност има повече власт, отколкото пише в Конституцията. Той не е чиновник, който има длъжностна характеристика с рамкирани права и задължения. Той има авторитета на прекия избор. И особено веднага след прекия избор. Когато бъдем избрани със Стефан Данаилов, то двамата ще сме избрани с много ясен мандат, със задача, поставена от обществото. Тя най-общо е в три точки. Първата е да се спре начинът, по който в момента ГЕРБ упражнява властта - с агресия, с натиск, с липса на диалог, с арогантност. И да се потърси диалогът в страната, диалогът между институциите, диалогът в интерес на гражданите. На второ място е нуждата институциите - и парламент, и правителство - да започнат да се занимават с това, което е в интерес на гражданите. Хората очакват от политическите институции да решават проблемите им. На трето място е нуждата да се защити националното достойнство, да се защитят свободата на българските граждани и правата им, записани в Конституцията. Не бих подреждал по важност тези три теми, но с Данаилов ще бъдем избрани именно заради тези неща. Така че ще използваме целия ресурс на тази голяма обществена подкрепа, за да потърсим реализацията на тези поръчения. За да реализираме този мандат, даден ни от обществото.

- Бягството на държавата от дневния ред на българите - това бе мотив и за протестите в Катуница. Защо обаче един конфликт с етнически привкус успя да изкара повече хора на улицата, отколкото социалните им проблеми?

- Защото е много взривоопасно, когато към бедността се насложи някакъв конфликт - било етнически, религиозен или нещо подобно. Някои хора и някои партии се опитаха да използват тази тенденция. В протестите участваха много млади хора, участваха деца. Тях ако ги питате, няма много ясно да кажат срещу какво протестираха. Но чувството за протест, за несправедливост очевидно тръгва от семействата. Те протестират срещу държавата такава, каквато е. Срещу всичко в държавата, и някой трябва да бъде виновен. За съжаление популисти, националисти и ксенофоби дават лесни наглед решения на тези въпроси. Виновни са ромите, виновни са чужденците, виновен е Европейският съюз или някоя наша съседна държава. А това не е така. Тази енергия на протеста всъщност е необходима, за да се променят българските институции.
Виждате какво става от Ню Йорк до Берлин - тези протести са на същата основа. Това са протести на хора, които разбират, че не може бедните да плащат цената на кризата. Не може те, вместо финансовите корпорации и големите фирми, да поемат всички тежести, а другите да правят каквото си искат. В по-малък мащаб тези неща можем да ги пренесем и в България. Същото е недоволството, просто хората все още не са излезли по улиците. Ако това се случи, това вече ще означава огромна криза в България.
Виждам, че и министър-председателят, и Росен Плевнелиев се страхуват от предсрочни избори. Те казват, че опозицията се опитва да дестабилизира страната и да предизвика избори. А всъщност предсрочни избори биха могли да се предизвикат само от лошо управление. Президентът не може да промени мнозинството в парламента, но лошото управление може да изкара хората на улицата. И тогава вече трудно могат да бъдат спрени. Така че в интерес на страната и на гражданите е да се промени това, което в момента се случва в правителството и в парламента. Институциите трябва да се заемат с това, което хората очакват. За да се върне чувството за справедливост.

- В тази връзка до каква степен българинът успява да възприеме и да изговори общоевропейските проблеми и като свои?

- При нас обикновено европейските проблеми идват с няколко месеца закъснение - и икономическите, и социалните. Но тези демонстрации, които виждаме в много европейски страни, няма да закъснеят и в България. Просто е въпрос на месеци, ако не се промени политиката. Като имате предвид, че няма европейска държава, в която както в България да има абсолютна липса на внимание към доходите, бедността и работните места. Всяка една държава според възможностите си опитва да решава някои от тези проблеми - пропастите в социалната сфера. И въпреки това хората не са доволни и протестират. А институциите в България даже демонстрират пренебрежение. Премиерът казва "първо ще си построя магистралите, стискайте зъби дотогава, пицата ще бъде различна, когато излезем от кризата" и т.н. Няма правителство, което да си позволява подобно нещо в Европа. И отново казвам - ако така продължава, просто хората ще излязат на улицата и няма да оставят това правителство да си довърши мандата. Тук става въпрос вече за оцеляване, не за друго.

- Само улицата ли е способна да промени това управление?

- Не, разбира се. Това не е добър вариант за страната. От 1997 година правителствата в България си изкарват пълния мандат на управление. И според мен така трябва да бъде. Но едно правителство трябва да е адекватно. То трябва да прави това, за което са го избрали хората. Това, което виждам, е нещо, което трудно човек може да си обясни. Избрани кметове, министри или депутати си мислят, че веднъж избрани, могат да правят каквото си искат, сякаш властта им е вечна и не зависят от никого. Сякаш държавата или общината им е подарена зестра. Не е така. Те са избрани, за да свършат определена работа. ГЕРБ дойде, за да въдвори справедливост в държавата, за да накаже тези, които злоупотребяват с нея. Две години се вижда, че не само това не се случва, а още повече се задълбочават несправедливостите. Но ако някой си мисли, че хората няма да го закачат и ще търпят четири години, защото са го избрали, много се лъже. Има една граница, отвъд която хората ще спрат подобен вид управление.

- Ако кажем, че гневът може да изкара хората първо пред урните и след това на улицата, то какво може да направи страхът? Преди дни социолози обявиха, че за първи път срещат масов отказ на хората изобщо да отговарят на въпроси, свързани с политическата им ориентация...

-  Страх има, и то много голям. Защото има откровени репресии от страна на ГЕРБ. Даже в повечето случаи натискът не идва от най-високо равнище. Местните лидери злоупотребяват брутално с властта си. ГЕРБ днес насажда същите тези противопоставяния, на които бяхме свидетели в началото на 90-те години. Когато България бе страшно разделена. Тогава се делеше на комунисти и демократи. Сега се дели на тези, които са от ГЕРБ и винаги са добрите, и всички останали, които са лошите. Това разделение не води до засилване на властта на ГЕРБ. Това е много илюзорно. Всъщност натискът и страхът, който насаждат, няма как да бъде трайна основа за управление. Затова си мисля, че хората ще изненадат много ГЕРБ, когато отидат до урните и сами в тъмната стаичка покажат какво си мислят. Там няма кой да ги плаши.

- Сегашният премиер наложи маниер на отказ от диалог между институциите. Как президентът може да се справи с подобно пренебрежение?

- Ами това е новият тоталитаризъм и отношението към властта на един човек, който смята, че единствен е прав и никакво друго мнение освен неговото не може да съществува. Това е пълно пренебрежение на принципите на Конституцията, подмяната им с други принципи на управление. Точно това събира хора, които са против управлението на ГЕРБ и отляво, и отдясно. Бойко Борисов подценява институциите. Той казва на парламента, че в него работят безделници, даже и при вот на недоверие не ходи там. Твърди, че президентската институция не е важна, защото няма власт. Но участвал в битката за президент, за да не иска някой предсрочни избори. Той така ще се държи и с президента - както се държи с Цецка Цачева - показа пренебрежението си към нея и я накара за две седмици да затвори парламента. Уникално нещо! В цял свят вече видяха как работи демокрацията по Бойкоборисовски. Да затвориш парламента две седмици преди изборите, за да не дадеш възможност на народните представители от опозицията да изразяват мнението си. По същия начин той би работил и с президентската институция. На него му трябва не президент, който прави политика, а който си мълчи и е за декорация, който само ръкопляска във важни моменти за премиера. Това е тотална подмяна на Конституцията в България. Но опитите за връщане към тоталитарно управление са абсюлотно обречени днес в страната. Очевидно, че има хора, които се самозабравят.

- Винаги се твърди, че президентът е обединител на нацията. Това, че сте кандидатура, издигната от партия, пречи ли ви или повече помага по време на кампанията?

- Не, в никакъв случай не пречи. Даже помага. Мисля си, че всяка демократична система е изградена от партии. Тези абстракции "аз съм кандидат на гражданското общество"... Къде е това гражданско общество и кое точно гражданско общество се е събрало, за да си посочи кандидата? Има инициативни комитети, да. Но аз в никакъв случай не бих идентифицирал един инициативен комитет с гражданското общество. Независимо че партиите наистина имат много да правят, за да си върнат доверието на гражданите, те всъщност са в основата на демократичното общество. Мисля си за рисковете от това, което казват някои хора: "нов съм, досега не съм бил политик и ще видите колко добър политик ще бъда" - хората се наслушаха на подобни експерименти. По-добре е да потърсиш нормалния демократичен начин за защита на интересите, отколкото да се правят експерименти и да се слагат хора, които не са подходящи. Да не давам примери какви ръкопляскания имаше за Румяна Желева, докато не се видя в международна среда какво е отношението към подобен вид назначение. Ние не трябва да приемаме такъв подход към президентската институция.

- За какво не ви стигна времето през последния един месец?

- Да се видя с още повече хора. Всъщност хората имат нужда от политиците. За да си говорят с тях, да ги видят очи в очи. Масово е чувството, че политиците се появяват действително от избори на избори. На много места, на които бях, поех ангажимент след изборите да се върна и да видя какво може да се направи заедно с общината. Има нужда от много пътувания и бих посъветвал всички политици да пътуват и да се срещат с хората по-често.

- От кого и от какво зависи настъпването на новия ден, който ще върне достойнството на България?

- Зависи от нас. Ние, българите, много често търсим решенията отвън. Брюксел, Москва, Вашингтон. Непрекъснато говорим за някакви еврофондове - какво ни дават, кой какво взима. Хората трябва да осъзнаят, че решенията за тяхното бъдеще всъщност трябва да се търсят в България. Мога много да говоря за външна политика, за национална сигурност, за баланса на силите, за ролята на България. Но външната политика е само един от инструментите да се подобри животът в България. Основните решения се взимат тук у нас и от нас. Това, което трябва да се случи, е действително да имаме самочувствието и достойнството сами да определяме бъдещето на страната си и да се обръщаме за съдействие там, където имаме нужда, към ЕС. Както е неизбежно, че идва новият ден, така неизбежно е и всички опити да се смачкат държавата и гражданите да имат своя край. По-добре е обаче този край да е по-бърз и неболезнен, отколкото да задълбочаваме последиците от грешките. За това е президентската институция и затова е много хубав този израз, че идва нов ден и действително може да даде надежда на българите. Сами можем да дадем шанс България да бъде страна, в която се живее много по-добре и която се развива така, че българинът да има самочувствието и достойнството, което му се полага.