Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

21 Ноември 2014 | Петък
 
вход регистрирай се

Памет

Снимка


Спомен за Начо Папазов

Дума

9. Декември 2011 , брой: 282   943   0

Петър Папазов
 
Кратка биография на Начо Папазов  Роден 25 март 1921г в с.Граматиково, Бургаски окръг 1940 г. Завършва Търговската гимназия в Бургас  1941-1944 Следва строително инженерство в Братислава 1950 г дипломира се право в Софийския университет 1950-1957 секретар и първи екретар на ГК на БКП-София 1957-1959 зав.-отдел Деловодство на ЦК на БКП 1959-1962 Министър на просветата и културта Септември 1962-декември 1962 г. председател на КНТП 1962-1966 секретар на ЦК на БКП по въпросите на промишлеността 1966-1967 първи зам.-министър на правосъдието 1967-1971 посланик на НРБ в Япония 1971-1984 председател на ДКНТП и по-късно ДКНТПВО 1984-1988 председател на ЦКРК на БКП 1977-1988 председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба - на обществени начала 1988-1989 председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба 1990 - за 20 дни член на Политбюро на БКП

На 9 декември се навършват 15 години, откакто ни напусна баща ни Начо Папазов. През 2011 г. той щеше да навърши 90 години. По повод на това си позволявам да споделя някои мисли, свързани с неговата личност и живот.
С напредването на възрастта у баща ми все по-силно се проявяваха качествата, които мотивираха или подсъзнателно диктуваха неговите действия. Ако добротата се проявяваше чрез всеотдайността му към близките хора, то чувството за отговорност беше причина за цялостното потъване в служебните му ангажименти. Баща ми живееше с постоянна тревога за това, че не се прави максималното за постигане на най-доброто. Това задъхано чувство за безвъзвратното отлитане на времето той отнасяше както към личните си амбиции, така и към развитието на партията и държавата. За него беше много важно да не излъжем надеждите, да осъществим обещанията и целите. Преживяваше като голяма трагедия всяко разминаване на думи и дела.
Освен доброта и чувство за отговорност у него грееше непоклатим оптимизъм. Както е модерно да се казва днес, той беше човек на позитивното мислене. За някои хора това понякога бе необосновано и наивно и може би са били прави в някои случаи, защото оптимизмът му вървеше ръка за ръка с откровеност и добронамереност. Неговата настройка към непознатия беше, че той може да бъде преди всичко приятел или съмишленик и баща ми се стремеше да постигне това. Пълна противоположност беше Начо Папазов на онези хора, които виждат в непознатия на първо място евентуален враг, конкурент или неприятна личност. Той търсеше общуване с всекиго; не се боеше нито от аудитория нито от отделен събеседник. Интересно му беше да слуша и да отгатва мислите на събеседника си, без да търси задни мисли. Такива му бяха чужди - не ги умееше.
Сред устоите на неговата личност особено място заемаше образът на майката. Той я усещаше като институция. Неведнъж с възхищение е подчертавал какви жертви правят майките, колко велико е мястото им за развитието на обществото. Как тяхната всеотдайност и всеопрощение стоят над формалната логика и са силни като живота. Без патетичност или поза идеята за майката той свързваше с такива понятия като роден край и Родина и дълбоко им се прекланяше.
През 1981 г. при едно посещение в Прага баща ми постъпи в болница и оттам ми написа писмо с размисли и съвети, които отразяват неговия вътрешен мир. Там той ми пише: Изпитвам дълбоко уважение към по-възрастните и никога не съм крил, че се уча от опита им. Сега осъзнам че изпуснах много, че в началото на моя съзнателен живот не отделях системно време за да обобщавам и анализирам натрупания опит и изминат път. Баща ми беше пример за толерантност към опита от миналото. Той истински страдаше, когато с лека ръка се отписваха постиженията на страната и отделните хора. Той бе за приемствеността и се стремеше да предаде нататък ценния опит в професионален и житейски план. Той не бе човек на заклеймяването и отрицанието. Искрено се радваше на всяко добро дело или постижение независимо от коя страна на желязната завеса бе осъществено и полагаше огромни усилия, за да го приложи в България.
Има хора, които стриктно преценяват отговорността и нейните изгоди, преди да я поемат. Като че ли правят сделка със съдбата. Отговорността за баща ми не се обуславяше от предпазлива пресметливост, а беше дълг към определена кауза. Нерядко дори и несъгласен той изпълняваше своя дълг.
В същото писмо от Прага той ми пише: "Нашата бюрокрация може да удуши всяко хубаво дело, а особено когато се обединят бездушието и завистта - това е могъща преграда и за най-полезните начинания. Търси и създавай съюзници на твойто дело, особено когато е обществено, държавно или партийно. Не се поддавай на помпозни и нереални проекти. Авторите на подобни имагинерни дела угаснаха безследно..." Тези редове показват добре както сериозните препятствия, които срещаше баща ми в своята работа, така и стила му на работа. Екипност - постигането на целите от единомишленици бе верую за него. Колко трудно обаче бе да се създава консенсус при поставянето на мегаломански или недомислени проекти. Помня как се тюхкаше: "Боже, боже, кога ще стъпим на земята..." Той дълбоко вярвяше, че най-оправдани са инвестициите в наука и развите на технологиите. Радваше се и много се гордееше с всеки български успех. Заедно с проф. Иван Попов създадаха концепцията и структурата ДКНТПВО. От септември 1962 г. за няколко месеца баща ми бе първият председател на комитета, след което предаде поста на проф. Иван Попов, с когото до края ги свързваше истинско приятелство. След завръщането си от посланническия мандат в Япония през 1971 г. Начо Папазов оглавяваше ДКНТПВО в продължение на 13 години. За постиженията на българската наука и техника през тези десетилетия ще се пише много. Моят баща имаше непосредствен принос за тях.
Ще ми се да споделя как консесусът се осъществяваше в нашето семейство. Нямаше въпрос, голям или малък, който да не се обсъждаше открито вкъщи. Той търсеше мнението на майка ми. Тя му беше необходима и имаше защо. Със своя реализъм тя го приземяваше точно навреме. В обсъжданията и споровете им, често доста разгорещени, участвахме и ние със сестра ми, а ако имаше някой на гости, и той влизаше в полемиката. Когато срещнеше сериозен отпор, баща ми намираше начин да излезе от положението или с "Господ си знае работата", или с някоя шега.
Той имаше свежо чувство за хумор и го използваше доста умело. Стараеше се да не разказва безкрайни смешки, но понякога се увличаше, защото житейстият му опит бе твърде разнообразен, а той не пропускаше смешното в каквато и да е ситуация. В живота на семейството ни цареше ведър и оптимистичен дух, който в голяма степен се дължеше на баща ми, въпреки че като всеки чувствителен човек  нерядко му беше тежко на душата. Но у него имаше едно благородство, което с широтата си влияеше поучително. В едно посвещение, не знам конкретния повод, но Николай Хайтов му е написал: "На Начо с благодарност, че въпреки всичко си запази благородството".
За нас баща ни, Начо Папазов, беше пример за честност към хора и идеи. Чужди му бяха хитруванията и конюнктурното заиграване. Някои казват: а защо така активно се включи в събитията по 10 ноември? В едно писмо до свой близък той му пише: "Не става дума за перестройка, Илия. Заради бъдещето на страната ние трябваше да започнем промени из основи". И точно заради това му беше толкова болно, че малко от промените тръгнаха по желания от него път.
Искам да завърша този кратък спомен за баща ми Начо Папазов с редове от писмото му от Прага: "Грей със собственото си слънце... Изковавай неръждаемото качество да запазваш съвестта си чиста... Делата и примерът са оръжието за достойно място в обществото."
Такъв беше Начо Папазов - толерантен и силен, любящ и независим, убеден атеист и вярващ в божесвеното начало на доброто, страдащ и оптимист. Беше и си остана обичан.

 

 

 

Най-четени материали

Най-коментирани материали

 

Памет

  • 21. Ноември 2014 270
    19
    0

    СВЕТОВЕН ДЕН НА ПОЗДРАВИТЕ. Честван за пръв път през 1973 г. по инициатива на двама братя от щата Небраска - Майкъл и Брайън Маккормик, като реакция срещу засилване на международното напрежение. Поводът за обявяването му е четвъртата арабско-израелска война (6 октомври - 11 ноември 1973 г.). Днес отбелязваме Деня на християнското семейство и на православната християнска учаща се младеж.

    СВЕТОВЕН ДЕН НА ТЕЛЕВИЗИЯТА. Чества се от 1996 г. с резолюция на Общото събрание на ООН в чест на първия Световен телевизионен форум в Ню Йорк, САЩ (21 ноември 1996 г.). На всички държави е предложено да отбелязват този ден, като си обменят телевизионни програми, посветени на проблематики като мира, безопасността, икономическото и социалното развитие,...

Апис