Нямаме стратегия за развитие и в социалната сфера

Доц. Георги Евгениев е роден в София на 25 декември 1933 г. Завършва строителния техникум "Христо Ботев", след което работи като проектант. Има висше образование - специалност "Икономика на труда" от ВИИ "К. Маркс". Работил е по специалността си в МЗ "Ленин" - Перник, през 1960-1969 г. работи в Комитета по труда и цените, Комитета по труда и работната заплата и в Министерството на труда и социалните грижи. През 1969-1971 г. е съветник и зам.-началник отдел в МС, след това е първи зам.-министър на труда и социалните грижи (1971-1975), първи зам.-министър на снабдяването и държавните резерви (1975-1977), секретар на МС (1977), зам.-председател на ЦС на БПС (1977-1986), председател на Комитета по труда и социалното дело (1983-1986). Член на БКП и кандидат-член на ЦК на БКП. С решение на Политбюро на ЦК на БКП през 1986 г. е осовободен от заеманите отговорни постове. През 1990 г. решението е отменено. През 1986-1994 г. е на постоянна работа в УНСС, където е бил и зам.-ректор. От 2003 г. е председател на Надзорния съвет на "Персонал - Холдинг" АД и гл. редактор на сп. "Панорама на труда", а от 2008 г. е член на Икономическия и социален съвет. Изтъкнат деец "трудовик", както го наричат приятелски.

Цитати
"Днес у нас едни нямат работни места, други преразпределят продуктите на труда"
"Ако няма работеща икономика, няма и социална политика"
 
- Не сте историк, а сте написал книга "Трудът за България", която е летопис на държавното управление на трудовите и социалните отношения у нас.
- Не съм историк, обаче съм участник в половината от тази история. Бил съм и първи зам.-министър, бил съм и председател на Комитета по труда и социалното дело - 3 години, и едновременно бях и зам.-председател на профсъюзите.
- И на какво ви научи това време?
- Научи ме, че тази история на държавното управление е част от нашата история и въобще от държавното управление и съвсем не е за подценяване. За съжаление за 100 години, след като се е появило Министерството на търговията, промишлеността и труда по решение на V ВНС - 11 юли 1911 г. (тогава е публикувано решението и влиза в сила), досега този орган 18 пъти е откриван, закриван, преоткриван, преструктуриран. Имената и функциите му са се менели. 48 души през целия този период са били ръководители на държавния орган. От тези 48 души 25 са били репресирани, съдени по политически причини, 8 души са физически ликвидирани - убити на улицата, единият е Александър Стамболийски, другият е Райко Даскалов. Четирима са осъдени на смърт и екзекутирани. Двама умират по затворите и по лагерите. Тъжно е, но просто у нас е имало политически канибализъм, както аз го наричам.
- Ама ние започнахме да говорим за политика в сферата на труда и социалното дело, които не би трябвало да имат цвят...
- Социалната политика е част от цялото ни обществено развитие, част от голямата политика, но аз съм се въздържал в книгата си от интерпретации на фактите и трансформациите, за да не навлизам в субективизъм.
- Казвате в предговора на книгата си, че извършеното от тези национални органи по труда и социалната политика не принадлежи само на миналото...
- Разбира се, че не принадлежи. В дейността на тези държавни органи през годините има и много положителни неща, които са дали за българите. И положителните, и отрицателните обаче могат да служат за поука и за бъдещето. От книгата ми става ясно, че има периоди, когато министерството е закривано, функциите са разхвърляни по други министерства и всичко това се е отразило неблагоприятно върху политиката по защитата на труда и социалната политика. Да не говорим, че много често такава политика не е имало. Просто конюнктурно са се решавали много пъти въпросите. И всичките тези закривания, откривания, преструктурирания не са се отразявали положително. Непрекъснати промени в такъв важен държавен орган не бива да се случват. Политиката в областта на защитата на труда и социалната политика е част от стратегията за развитие на държавата за определен период от време.
- Колкото до смените - има ги и днес. Има и промени в дейността, които почти винаги носят негативен характер.
- За съжаление сега имаме, аз вече не мога да ги изброя, но към 400 може би секторни стратегии. Много от тях не отговарят на името си даже, защото стратегията е нещо дългосрочно, а има стратегии за по една година. Всички тези секторни стратегии трябва да произтичат от основните цели и приоритети на държавата за даден период. За съжаление ние такава стратегия за развитие на държавата нямаме.
- Това не означава ли, че държавата абдикира от държавното управление на трудовите и социалните процеси?
- Не може да се каже, че държавата е абдикирала през целия този период. Имаше периоди, когато държавни функции се прехвърляха на обществени организации, на профсъюзите. Прехвърляйки държавни функции на обществени организации, държавата абдикира от отговорностите, а освен това по този начин пък се одържавяват обществените организации. Това не е полезно. Държавата не е абдикирала, но няма дългосрочна стратегия по тези въпроси. И не само в тази област. Затова се правят и по-краткосрочни планове за действие всяка година, защото не се знае какви са целите и приоритетите.
- Дългосрочно се отлага само увеличението на доходите на хората в България. И тук стигаме до въпроса защо в едно Косово, където брутният вътрешен продукт е 2 пъти по покупателна способност по-нисък от нашия, средната работна заплата е 272 евро...
- Не е тайна - ние сме на последно място в Европа и по равнище на доходите, на заплатите, на пенсиите, и една голяма част, да не кажа 1/4, от българският народ е под жизнения минимум. Вярно е, че базата е ниска, но това е следствие и от много други неща. Ние си разрушихме икономиката и направихме така прехода, както никоя друга държава не го направи - унищожихме материалната база и в индустрията, и в селското стопанство, раздробихме земята. Нямаме селскостопанска дребна техника, изклахме животните, земите пустеят... Държавата трябва да се намеси, само че много неолиберали развиват теорията, че държавата трябва да се оттегля и от икономиката. Ами като се оттегли, тя вече не е държава.
- Това е много хубава приказка.
- Държавата не може да не се намесва. Вярно, следвайки принципите на пазарната икономика, трябва държавата да се намесва преди всичко с икономически средства - данъци, такси, акцизи, мита и т.н. Но тя прави законите, т.е. определя правилата на играта, това не е малко. Освен това може да се комбинират и административни методи с икономически. Никой не е забранил. Сега, особено в кризата, в целия свят се мисли как да се намесва на различните равнища на управление държавата с държавните съюзи и институции за регулиране.
- Това може ли да бъде един изход от сегашното небалансирано състояние между труда и капитала, липсата на стратегия и очакванията за по-висок жизнен стандарт на българите?
- В основата на жизнения стандарт и на социалната политика стои пак трудът.
- Но днес не всички могат да работят, няма работни места...
- Първо, едни нямат работни места, а другите преразпределят продуктите на труда. Ако няма работеща икономика, няма и социална политика. У нас се говори за "работещи бедни". Тази категория от хора са или частично заети, на непълно работно време, получават доходи, които не отговарят на това, което дават. Затова ги водят като работещи бедни.
У нас много се приказва и битува разбирането, че не ни достигат квалифицирани кадри, и се сравняваме с някои други страни. Само че тези сравнения са полезни, когато сравняваме еднакви величини. Когато сравняваме, трябва да сме сигурни, че имаме еднаква структура на икономиката, имаме еднаква изходна база, от която тръгваме. Не може да имаш висококвалифицирани кадри и работа, която изисква ниска квалификация. Тоест квалификацията трябва да отговаря на потребностите на икономиката, а за да отговаря, трябва някой да каже как ще изглежда нашата икономика и какви ще са потребностите й след 10-15 години. Като подготвиш сега висококвалифицирани кадри и утре работят нискоквалифицирана работа, то е загуба за държавата и за отделните хора.
- Може ли да се каже, че това е един от големите проблеми у нас на труда и социалната политика?
- Голям проблем е, да. Правят се опити у нас, има някои разработки, само че всички тези разработки се базират на това - питаме днешните работодатели какви кадри ще ви трябват след 5 или 10 години. Само че този работодател не знае дали ще го има след 5 години... За да определиш потребностите, трябва да има прогнози за развитието на икономиката. Да не говорим за това, че голяма част от нашите висококвалифицирани кадри отиват да работят навън и това е хубаво. Само че и държавата, и отделните хора са инвестирали в тяхната квалификация. И при това изтичане на мозъци никой не ни връща тази инвестиция.
- Тези ли въпроси ще засегнете в следващата книга?
- Ако не ми изневери възрастта, смятам да напиша още две книги. От 12-годишна възраст досега не съм спирал да работя. И все в областта на труда. От малък останах сирак, пренасяхме въглища, дърва, но никой не ни е водил на работа. И тогава имаше сива икономика... След това започнах като ученик и като студент в една кооперация "Бакелиткооп", там работех на едни преси и ми плащаха на парче. С това се издържах и издържах и семейството - майка ми, сестра ми. Но това не ми се води като трудов стаж. Даже бях единственият министър, който не получаваше заплата. През 1997-а се пенсионирах и продължавам да работя - къде на хонорар, къде без пари, на обществени начала. Малко се отклоних от темата... Много от моите колеги ме подтикваха да се захвана с писането на книгата. Други казваха: напиши мемоари, ти знаеш много неща. Действително знам много неща, някои не са и за приказване. Но мемоари не искам да пиша, дразня се от това "аз ако не бях, нямаше да стане това". Не е вярно това - и лидерите са плод на епохата. Ако не съм аз, ще е друг на мойто място и той пак същата работа ще свърши.
- Защо избрахте заглавие "Трудът за България", а не "Трудът на България"?
- Защото това, което съм направил в първата книга, и това, което искам да направя и в другите две, е малка част от историята на трудовите и социалните отношения. Разказ за хората, които са управлявали или които са се занимавали с тези въпроси. Те са дали нещо, дали са от своя труд за другите хора, за България. Затова съм го казал "Трудът за България".
- Втората книга какво ще съдържа?
- Ще напиша за някои големи придобивки в областта на труда и неговата защита през този период, когато съм бил вътре в нещата. Сега например приемаме като нещо нормално, че работим 5 дни в седмицата и имаме 44-часова работна седмица. У нас работното време беше 48 часа седмично, след това се намали на 46, съботата започнахме да работим по 2 часа по-малко. След това се премина към 5-дневна работна седмица и стана 42,5, после се намали на 40.
- В този смисъл можем ли да кажем, че трудът е една непрекъсната борба?
- Можем, разбира се. Но всичко това стана, забележете, без да се намали производителността на труда и без да се намалят заплатите на хората. Това изискваше много усилия, подготовка, оценяване.