Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

21 Септември 2018 | Петък
 
вход регистрирай се

Пегас

Белетристика

Циганка от сой

Бойка Асиова

24. Март 2012 , брой: 71   2298   0
Снимка


Бойка АСИОВА е родена в Разлог. Инженер-химик  по образование, но е работила като журналист във в. "Дума" и "Земя".
Автор е на книгите "Добрата дума" (1985), публицистика, на сборниците с разкази "Сребърна пара" (1987), "Да излъжеш дявола" (1999), "Мир вам, сто врабчета" (2001), "Приписки" (2003), "Време назаем" (2004), "Песните на мама" (2005). Сборникът с разкази "Мъжко можене"(2002) и романът "Яловата вдовица" (2007, II изд. 2007), "Рецепта за камбана" (2010)  са издадени от "Жанет 45".

Трябва да се подлее вода на Тушевия зет, врече се Сава Алтънин. А ако можеше и да я заледи, та съвсем да го подхлъзне. Реши да опита чрез наскоро дошлия си от Америка негов шурей Алекса Тушев.
Изчака колкото другите да свикнат с връщането на емигрантското семейство, защото, откъдето и да го погледнеш, то си беше събитие за града. Под град разбираме онази негова част, нищожно малка, която съзнаваше мястото си, имаше някакви стремления и в голяма степен държеше в ръцете си юздите на осъществяването им. Или поне се стремеше към това. Извън сметката е голямата част от хората, по своето положение незначителни. Животът им беше дотолкова труден и в своята трудност безнадеждно еднакъв, че в битката за хляба не забелязваха нищо. Сякаш нямаха нито очи, нито уши. Летаргията им беше четирисезонна. Тези бедни души, дрипльовци в своето битие, бяха само един от източниците на замогването на първия чорбаджия в града. Но кожата им беше толкова тънка, че както и да я дереше, нямаше кой знае какво да настърже от нея.
Сава Алтънин прати хабер на Алекса да му дойде на гости. Алтънината кръчма беше в новата им къща на приземния кат, над който се издигаха още два. В самия център на града. Излизаш от нея и след две крачки си на площада. Клиентелата й беше отбрана. Една ръка мъже. Горе-долу еднакви по състояние. Срещаха се, за да си чуят приказката. Да се съизмерят, да се похвалят, да свършат някоя работа. И да се надхитрят. Надлъгването влизаше в играта, която ги увличаше до степен на хазарт и често учестяваше пулса им.
Собственикът рядко се явяваше в нея. Понякога сядаше на някоя от масите, други път - на друга. Балансираше като колело на маховик. Познаваше горещото желание на всеки от тях да мине за негов човек, но за Саве Алтънин по-важно беше те вкупом да са негови. Не пряка, но бяха част от търговията му. Представляваха основните лостове, чрез които изграждаше мита за себе си. Имаше и много други, разбира се, защото отглеждането на мит, и още повече приложението му, е тънкост. За нея се иска подадине, като за всяка деликатна работа.
Откъм двора имаше добре обзаведена гостна, в която Сава Алтънин се срещаше по мъжки - ядеше и пиеше. Трябва да се признае, че тези богоугодни дела той вършеше с мярка и задължително с подбрана компания. Избраниците биваха сменявани. И никога сигурни, докога ще са част от, той я наричаше така, "одаята". В това понятие влагаше доза интимност, свойска близост, малко носталгия по бита на стария Богоя Алтънин. Иначе имаше всички удобства за хубаво прекарване, привнесени от големия град и даже от странство. Неговата кахлена печка беше първата в града. Висока до тавана, облицована с яркожълти плочки, чиито фигурки на животни и растения, подредени в една идея, наподобяваха древно някакво писмо, прилично на това от някой египетски папирус. Беше докарана някъде от Европа с нарочен контейнер. Рядкост не само за тукашния бит. Тя биваше запалвана отрано, щото топлината да изпълни пространството и влезлите вътре да бъдат предразположени за дълго прекарване.
На средата голяма стабилна маса от хубаво дърво, обработено модерно така, че допирът да предизвиква усещане за удоволствие. Столовете с извивки точно по гръбнака и с облицовка, позволяващи заседяване. В ъгъла до печката имаше и миндер. Застилан зиме с реснач, а лете с ленен чаршаф, довършваше уюта. Дори се знаеше, че тук е прието, когато на човек му додее да седи на стол, но не му се тръгва, да опъне снага. Това минаваше за турски навик. Турски, турски, ама хубаво ти е. Сладко! Защо не? Животът е толкова кратък.
Циганка от сой, Гюла обслужваше одаята. Щерка на баба Има, същата, която беше пяла на сватбата на Саве Алтънин. Артист със звезда на челото, изписана й от самия Господ Бог. Не оставяше никого равнодушен към песните си и към дивата игра с дайрето, чийто звън на пуловете се запомняше доживот от младоженци и сватбари. Та баба Има, в правото на първо дайре, канена от стария Богоя като каймак за сватбата на сина му, реши, че й има да взима от младия господар още от венчавката му. Заведе дъщеря си при него и му поиска да я приеме на работа. За каква? Той да реши. Но и зетят барабар с нея, мъжа на Гюлфие. Това поиска старата циганка. Да се прибави към Алтънините измекяри още един, не беше кой знае каква жертва, мислеше си тя.
Баба Има похвали пред стопанина дъщеря си, че е добра къщовница. Това, последното, нямаше нужда, защото се знаеше колко една циганка, която не си е влязла вкъщи от сватби, ще научи дъщеря си да шета... Наемането на работна ръка за домакинството беше задължение и право на жената на чорбаджийската къща, но баба Има поиска услугата от мъжа.
Сава изслуша търпеливо старата певачка. Направи се, че не видя момичето й, и, че то не го заинтересува.
- Добре. Нека утре да дойде. Доведи я при жена ми. Тя се разправя с тия работи. - Извади от портфейла си банкнота и подаде на майката. - Още имам да ти давам за ония песни, халал ти вера! - усмихна се благодетелят и обърна гръб на двете циганки. Той не видя как майката заговорнически побутна щерка си, доволна от сделката. Не стига че изпроси работа за двамата - щерка и зет, ами и суха пара отгоре на това получи.

Гюла довършваше почистването на кабинета, който служеше за приемна, гостна, а понякога и за спалня на господаря. Зад писалището му имаше врата, която единствено той отваряше. Беше си уредил в одайчето, както сам го наричаше, условия за почивка. Голям диван, до него шкафче с най-необходимото, радио, стол, върху който хвърляше сакото си. В ъгъла каса. Какво заключваше в нея, само той си знаеше. Не толкова за почивка, колкото за усамотяване му служеше това спретнато скривалище. В него събираше мислите си след тежка сделка. Или ближеше раните си след несполука. Трябва да се признае, че такива рядко биваха. Беше лисица и успяваше, ако не да спечели, то поне да не загуби.
Гюлфие подреди нещата в кантората под конец. Придърпа столовете. Опъна без нужда завесите на прозорците. Последно се качи на масата, за да избърше бездруго чистия полилей. Просто обичаше да хваща в ръце нежно накъдреното стъкло, обагрено в синьо, цветът на което избледняваше от периферията към центъра. Огромната фуния на несрещано в градина цвете, пробуждаше у Гюлфие неосъзнат копнеж. Тя държеше в ръцете си лампата и докосването до изящния предмет я правеше за миг щастлива притежателка.
Влезе той. Господарят. Очите му опряха в леко откритите й нозе. Повдигнала ръцете, дрехата й остана придърпана над коляното и така се разкриваше онази деликатна вдлъбнатинка на свивката, в която се чувстваше напрежението на младото тяло.
Тя го усети с гърба си, извърна се и погледите им се срещнаха. Небрежното му лице изведнъж прие решителността на ловец при излязла насреща му сърна. Като не отместваше очи от циганката, Сава врътна ключа пипнешком зад гърба си. Отскочи до прозореца и рязко дръпна плътните пердета. В стаята внезапно се стъмни.
Господарят отпусна поглед. Но не и примката, която хвърли върху младата циганка още с влизането. Пое я под коленете. Прехвърли я на рамо и с лекота я понесе към одайчето.
Гюлфие не се съпротиви. Не беше сигурна дали се изплаши, или се развълнува. А колкото до това дали е редно да скочиш в прегръдката на господаря, без да риташ поне от кумува срама, това не я занимаваше. Умът й беше цигански - прост и природен.
Сава Алтънин носеше расова хубост. Беше в онази мъжка зрелост, на чийто магнит трудно можеше да се устои. Притежаваше непокварена привлекателност. Това беше измамно впечатление. Просто владееше себе си. Умееше да скрива мераците си и минаваше за порядъчен мъж и даже верен съпруг. Образът на праведник му влизаше в сметките и той грижовно го поддържаше. Пък и смяташе тънката част за строго лична. За разлика от мераклиите, които ако ги лишиш от огласяването на успехите с жените, беше равно да им резнеш между чатала. И приказките по темата смяташе за простотии не от неговата класа.

Господарят имаше на носа си малка брадавичка. Когато говореше, тя мърдаше и това обикновено разсейваше слушателя му. Още на второто скачане от масата, след почистване на любимата синя лампа, на дивана в стайчето Гюла се заигра с брадавичката. Целуваше я, лизваше я, докосваше я с показалец. Духваше в нея, от което господарят замижаваше. И полудяваше.
Наиграваха се, насищаха се един друг до пълна взаимност. Той засмукваше гърдата й, пляскаше я по извития хълбок и я оттласкваше от себе си.
Часът на господаря свърши.

Лъскането на синия полилей и скачането от масата продължи в равно темпо и занапред. Нищо не успокояваше нервите на търговеца на дървен материал, както играта с брадавичката на върха на изящния му нос.
Постепенно Гюлфие стана любовница и довереница. Разказваше му истории. Цигански, истински смешни и кипящи от живот. Той я улавяше как си ги измисля, и това го забавляваше. Обичаше да го мачка по гърба, да го захапва с бисерните си зъби, яхнала го - гореща, чуруликаща и непретенциозна. Той можеше да я отблъсне, да заспи, да обърне гръб, а тя просто да изчезне. Никога с нищо не го ядоса. Беше като божия птичка. Самият Господ я взел в ръката си, духнал перцата й и рекъл: Живей!
Със сигурност господарката се досещаше, че мъжът й се облажва с младата циганка. А на Гюла понякога й минаваше мисълта, макар енергично да я пъдеше, че оная ще вземе да я отрови. Точно това - да я отрови. И потръпваше при тая мисъл. Колко му е? Иначе пред ратаите не криеше, че топли чергата на чорбаджията. По тази причина минаваше пред тях за първа ръка ратайкиня. Властваше над другите и без да се налага. То имаше смисъл за самата нея. Повече се обичаше. Гледаше на себе си отвисоко и се дивеше като как е извадила тоя късмет в живота.
Гюлфие избягваше да се засича със Савевица. Не лесно, но успяваше. Гъвкава и жива изпаряваше се като лятна мъгла, щом като усетеше диханието на господарката.
А жената на Сава Алтънин беше зла за девет села. Иначе красива. Стъпваше като паюница по къщата. Само да вървиш по нея и да събираш перата.
 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"