Три години между живота и смъртта

Лъчезар Еленков

Запознах се с Вълка Горанова през седемдесетте години на семейно тържество по случай годишнината на един от братята на съпруга й Пеко Таков. Попита ме: "Как живеят поетите?" Отговорих й: "Животът на талантливите от тях прилича на дума, дадена на свободата!" Метафората, колкото и да е нескромна за младите стихотворци, й допадна. Сега, от разстоянието на времето, разбирам, че съм казал нещо, което повече приляга на личности като нея, осъдени с три смъртни присъди по Закона за защита на държавата (ЗЗД). В онази вечер сред роднини и приятели тя често се вглеждаше в мен с проницателните си очи. От тях струеше и воля, и преценка, които респектираха. Бях чувал, че е жена със суров характер. И все пак, когато стана реч за един от несправедливо притесняваните роднини на семейството й, изключен от партията, долових в същите тези очи обич и болка. Но тя не ги издаде в изблик на емоция. Сякаш всичко поглъщаше само в себе си - и радост, и страдание.

Факсимиле от смъртната присъда на Вълка Горанова, Методи Шатаров, Йосиф Аструг и др.

Сега, пишейки този спомен, образът на възрастната Вълка Горанова се допълва с една нейна снимка, направена от неизвестен фотограф в Плевен през 1932 г. Двадесетгодишното момиче с упорития си поглед сякаш вижда бъдещето си на

смел и всеотдаен човек на делото

на което се е обрекъл. В случая - да бъдеш верен до смърт на една съпротива, която колкото и у нас, в Българско, да не я признават напоследък новоизлюпени историци и конюнктурни политици, спаси отечеството ни от фашизма. Да избереш свободата като необходимост - лична и за отечеството, да проумееш, че родината е по-силна от смъртта, да тръгнеш под ударите на властта на една фашизирана държава в едно свирепо време, когато за главата на убит антифашист същата прехвалена днес държава е отпускала възнаграждение 50 000 лева, едва ли двадесетгодишното момиче, родено в с.Койнаре (днес град) на 24 март 1912 г., е разбирало докрай, че влиза в движение, което ще превърне живота й в безкрайна одисея от препятствия и смъртни опасности, но и в изпълнен дълг и постоянна всеотдайност на съзаклятието.

Вълка Горанова и Митка Гръбчева в партизанския отряд "Дядо Вълко", март 1944 г.

Вълка Горанова учи в родното си село. После завършва гимназия в Плевен. Става член на комунистическата партия в 1928 г. Последователно е член на РК на РМС, член на БОНСС, на ОК на РМС в София, на ОК на партията в Червен бряг, секретар на ОК на РМС в София, член на ОК на БРП в София, член на ЦК на РМС.
Преминава в нелегалност на 22 юни 1941 г. До края на 1943 г. е организационен секретар на ОК на партията в София. В постоянна конспиративна дейност е със забележителните революционери антифашисти Йорданка Николова, Адалберт Антонов-Малчика, Лиляна Димитрова, Методи Шатаров, Мара Петлякова, Цола Драгойчева... За дейността й знае шефът на политическата полиция Гешев. Агентите са постоянно по следите й. Движи се с фалшива лична карта. Преди това е изключена от Софийския университет, в който следва право. Името й е в три задочни съдебни процеса по чл. 16 от ЗЗД.

Присъдите са смърт, три пъти - смърт!

Огненият път на младата революционерка върви по тънкия ръб между живота и смъртта. Години и дни, които само тя е знаела и усещала като низ от денонощия на мъжество, понякога наситено с отчаяние, но и с непрекършена вяра.
През март 1944 г. Вълка Горанова е изпратена в Плевенската оперативна зона като политкомисар на Червенобрежкия военнооперативен район, в който действат два партизански отряда. Там е партизанка заедно с Пеко Таков, Пело Пеловски, Петко Кунин, Стоян Едрев, Борис Попов, Сава Гановски, Григор Вълев, Мако Даков, Тома Стефанов и още десетки самоотвержени борци.
След 9 септември 1944 г. е секретар на ОК на БКП в Плевен, инструктор в ЦК на БКП, директор на текстилната фабрика "България", зам.-председател на Софийския градски народен съвет, зам.-председател на ЦК на борците против фашизма и капитализма. Носител на орден "Георги Димитров". Герой на социалистическия труд.
Но да се върнем в по-близките години. Непосредствено след 10 ноември 1989 г. при една среща у дома й с посланика на Куба й казах, шегувайки се: "Навярно ще Ви върнат земята, която е притежавал дядо Горан." Добавих нещо от рода на: "Как влязохте в нелегалната комунистическа антифашистка съпротива, след като сте дъщеря на заможен селянин?" Тя ме погледна и отвърна: "Социалистическата идея и вярата в победата й е състояние на духа, по-високо от материалното битие. Който е истински борец за социална справедливост, а не приспособленец, е

готов да пожертва за идеала всичко

което има, дори и живота си". В разговора стана дума и за онзи далечен 24 май 1943 г. в София, когато Вълка Горанова е в дълбока нелегалност. Ето какво съм записал в журналистическия си бележник: "Спасяването на българските евреи е част от борбата на демократичните сили в България през онези мракобеснически години. Българската нелегална работническа партия имаше неразгромени организации в кварталите на София. Нелегалният Отечествен фронт също обединяваше антифашистки сили. Партията узна, че на 24 май ще започне депортацията на софийските евреи към концлагера Треблинка. Аз свързах съдбата на тези хора със собствената си съдба. Тревогата на евреите и решимостта им да действат за своето спасение приех като изключителна моя задача. Срещнах се с нелегалните Методи Шатаров и Георги Чанков. Обсъдихме ситуацията и решихме да се проведе мирна демонстрация на 24 май, която да се присъедини с тази на учащите се до двореца и там да се поиска от царя отмяната на депортирането. Партията ми възложи да отговарям за организацията и провеждането на демонстрацията. Потърсих ръководството на трети район още същата вечер. Не намерих другарите. Насрочих нелегална среща за следващия ден. Отново не се свързахме. Времето изтичаше. Установих контакт със секретаря на Ючбунарския еврейски район и член на Районното нелегално ръководство на БРП смелата Бети Данон. Предадох й решението. С него бе запозната и известната обществена деятелка Настя Исакова. Инструкцията бе

да се вдигнат на протест всички демократични сили

 на 25-и Ючбунарски район. Някои от евреите отиват при равина Даниел Цион и вземат съгласието му. Демонстрацията започна от двора на синагогата. Офицерът от запаса полковник Таджер, председател на нелегалния ОФ комитет, който си беше върнал в двореца ордените и медалите от войните, също се присъедини към организирането на демонстрацията. Членовете на районното ръководство Борис Калайджиев, Коста Велев, Тодорка Игнатова, Еленка Иванова, Божана Досева помогнаха в организацията на протеста. Допълнително се включиха Рашка Бали, Мати Ашер, Бека Аструк, Стела Бенвенисти, писателят Хаим Бенадов. Срещнах се и с члена на Първи район Димитър Йорданов. Изпратих нелегална бележка и на Борис Темков. В една нощ се срещнах на една от явките ни с Пенчо Радковски. Бях тревожна, но и убедена, че хората ще си свършат работата. Бяха смели и всеотдайни.
На 24 май сутринта се събират много хора, предимно жени, деца и възрастни (мъжете са в трудови лагери, изселени в крайдунавски селища, за да са по-близо до шлеповете). Множеството изслушва словото на равина и на младежа Самуил Левиев. После тръгват по улиците "Брегалница" и "Клементина" начело с младия писател Драгомир Асенов, който носи националното знаме. Вървят с надеждата, че царят е великодушен и ще ги спаси от гибел. По пътя манифестацията нараства. Преди да излезе на площад "Възраждане", върху жените и децата връхлита конна полиция с бичове и приклади. Хората се разбягват. Арестувани са 400 души. Пръв на полесражението идва писателят Елин Пелин, който изразява публично своето дълбоко възмущение от погрома. Същата вечер Радио Лондон разгласява новината за демонстрацията. Ще добавя, че 63-ма бивши министри и министьр-председатели, духовници, общественици, народни представители и културни дейци изпращат до царя писмо с предупреждение, че депортирането на евреите се посреща от голямата част на българския народ с неодобрение.
Историците оценяват демонстрацията като една от най-масовите през периода на фашизма, обединила българи и евреи в борбата за оцеляването на хиляди хора.
Денем аз почти не се появявах на оживени места. На 24 май вечерта преживях едни от най-вълнуващите мои часове в нелегалния ми живот и дейност. И въпреки че още не се знаеше за решението на царя, бях убедена, че манифестацията свърши своята работа. А лично аз успях с нейното организиране. Сутринта излязох да се разходя из софийските улици. В дамската ми чанта бе скътана фалшивата лична карта. Имах усещането, че не вървя, а летя, потопена в нещо много светло и толкова ведро. Спрях един файтонджия. Преминах с файтона тържествено и смело по улица "Мария Луиза", после по Лъвов мост, разбира се, и покрай полицията. Бях навършила тридесет и една години. Сплетената ми на кок коса, карираното светло сако и бялата блуза сякаш допълваха усещането ми за пролет и наближаващата свобода, а до нея все още трябваше да живея между живота и смъртта".