Величие и трагизъм

Никола ТЕРЗИЕВ*

1.
С в е т ъ т чества големия юбилей на големия Димитров! Наблягам на с в е т ъ т, защото България сякаш се е самопроклела да охулва и забравя най-достойните си люде. Защо ли? Въпросът несъмнено отвежда към пространен народо-психологически анализ, но може и да се поспести от многоучената словесност. Достатъчно е да се каже, че националният нихилизъм и политическият реваншизъм не за пръв (уви, не и за последен) път с поразителна съвместимост и доста сговорчиво ферментират в политическия казан, за да се получи накрая една само наша, само българска отровна мътеница: отрицанието! Алхимичното упражнение се практикува по тези земи едва ли не от времето, когато юнашкото племе е обкрачило от двете му страни Балкана и е поревнало с убийствен мазохизъм: елате ни вижте!
Прозорливият читател вече е схванал, че тези размисли не са отдалечаване от юбилейната тема. Напротив - те са неизбежен въвод към самата нейна същност. Защото днес, особено днес!, темата "Димитров" е съпроводена с най-омерзителните примери - на кокоша слепота и мъническо джавкане, срещу всичко онова, което смущаващо-необичайно се възвисява над сивото, над равното, над "правилното"...
Свидетели сме как днешният политически инженеринг - не толкова с лека, колкото с омърсена ръка! - прекроява значими исторически събития - с измислени "забележителни дати", които буквално още утре отлитат с откъснатия лист на календара. До големи и наистина величави фигури се курдисват еднодневки и пигмеи от всички масти - псевдополитически, псевдонаучни, псевдокултурни. Изконни национални каузи се подменят от конюнктурни интереси и котерийни далавери. "Силните на деня" за пореден път надвиха Силните на духа...
Ето в какво време и по скалата на какви "ценности" се налага да отстояваме името, делото и величието на Димитров. Длъжни сме! - не само заради неговата светла, но и заради нашата къса, памет...

Въпреки всичко обаче и въпреки всички - обречен е опитът да бъде заличен Димитров от българската и световната история. Той е фигура, която не е подвластна на елементарни и откровено поръчкови упражнения по "политическо строителство", в което отсъстват историческата памет и обективният анализ на времето, събитията и личностите.
Само едно нещо е по-срамно от лъжите за Димитров: гузното, конюнктурното, по миши страхливото мълчание за големия българин - с неговите върхове и падания, със забележителните му прозрения и неоспоримите грешки. Нека Димитров да е професионален революционер, с целия суров, плашещ, отричан арсенал на революцията. Нека да е ортодоксален болшевик. Нека да е комунист - утопист. Нека! - колкото и да е трудно смилаемо за изтънчените днешни политически и политиканстващи съдници.
Но Димитров е и забележителен хуманист. Широко скроен демократ. Величав антифашист. Изключителен патриот. Да си затваряме очите за истината, че в негово лице България има един от най-големите си държавници и политици, пред когото светът се прекланя и възхищава - това вече, исторически и нравствено, е непростимо!

2.
През осемдесетте години на миналия век (когато работех като кореспондент в Москва, и по-късно, докато готвех докторската си дисертация в московския университет "Ломоносов") имах не само възможността, но и един необичаен подтик да се заровя по-дълбоко в свидетелствата за съветските години на Георги Димитров. Като казвам "свидетелствата", имам предвид не толкова някакви смайващи документални източници (тогава това практически беше невъзможно), колкото живите срещи с хора, които по един или друг начин бяха се докосвали до големия българин.
...Осемдесетте години бяха времето, когато Солженицин и Иван Денисович вече взривяваха съветското спокойствие и съветската п р а в и л н о с т. Архипелагът Гулаг по неведоми пътища беше стигнал до чуждестранните редакции и кореспондентски бюра. Аз също имах шанса да чета в оригинал едно от първите ксерокопия на "Архипелага", благодарение на познанството и приятелството си с московския фоторепортер Валери Булава, който имаше страхотни връзки в средите на инакомислещите. В онези времена (на комунистически патос и силно контролирано идеологическо правоверие!) за чуждестранния кореспондент контактите с подобни личности, освен че бяха много рисковани, практически се осъществяваха невероятно трудно, направо конспиративно. Не и за моя симпатичен приятел. Той буквално "вадеше" всеки ден по едно популярно име от сякаш неизчепаемата си "картотека", с неизменната интригуваща усмивка: "Искаш ли да се срещнеш с...?" Исках, разбира се, та Валери ми предлагаше (и сам организираше) срещи със самия знаменит артист и не по-малко знаменит бард Владимир Висоцки, с композитора и диригента Максим Шостакович - син на великия Дмитрий  Шостакович, с академик Иля Збарски, чийто баща академик Борис Збарски беше балсамирал Георги Димитров!
Не случайно подбирам тези имена сред всичките изумителни срещи, интервюта и разговори, които осъществих с неоценимото съдействие на Валерий Булава. Именно те тримата - Иля Збарски, Максим Шостакович и Владимир Висоцки, бяха в основата на онзи подтик, за който споменах в началото. Подтикът да се заловя издълбоко, и ако не е нескромно - в известен смисъл и откривателски, с изследването и изясняването на някои малко известни факти около и за Димитров.
Не аз ще оценявам свършеното от мен, само ще споделя, че през годините го възприех и следвах като мисия, професионална и човешка.

3.
Домът на Максим Шостакович е на ул."Фрунзе" 146. Внушително здание, в стила на съветския монументализъм, със засукани колонади и арки, с неизменната сива облицовка. И сякаш с усещането за вечност.                                  
Но най-интересното, поне за мен, е мемориалната плоча: "Тук живяха и работиха композиторът Дмитрий Шостакович и видният деец на българското и международното комунистическо и работническо движение Георги Димитров". Докато с Валери Булава се изкачваме към квартирата на Максим Шостакович, въображението ми усилено работи: няма начин естетът и романтикът Димитров да не е бил почитател на могъщата музика на големия композитор; след като са живели в едно здание, те сигурно са се срещали и общували? Може би, може би...
Максим Шостакович (който по това време вече бе популярен и признат млад диригент) се оказа изключителен събеседник. Говорихме много - за музика, за култура, за политика. Шостакович-младши критикуваше помпозността и фалшивата героика в съветската музика, доктринерската й ограниченост и самоизолираност от съвременните световни тенденции. Разбира се, много говорихме и за знаменития му баща, когото Сталин привидно е величаел и реално е мачкал - по своя си груб и безцеремонен начин на непогрешим "капацитет", сведущ във всичко - политика и агрономия, военно дело и музика, ракетостроене и езикознание... В един момент Максим (лаская се от мисълта, че му допадна откровеността и задълбочеността на разговора ни) направи нещо наистина смайващо: извади от масивна стоманена каса безценния архив на баща си. Занемях! - пред мен бяха ръкописите, дневниците, тетрадките, записките на големия композитор! (По друг повод и в друго време вероятно ще се върна към онова, което видях, прочетох и записах тогава.) Сега само ще предложа на читателя един фрагмент от архива на Шостакович, който има пряко отношение към темата "Димитров". По-точно, към версиите за неговата смърт, които напоследък фриволно плъзнаха не само по жълтите, но и по уж сериозните издания.
Но преди да цитирам разтърсващия спомен на Шостакович, ще предложа на читателя да поразсъждаваме върху още нещо. Материята е достатъчно сложна и противоречива, обгърната е с мистицизма на онези сурови години, за да се отсече и отсъди категорично как умря Димитров и дали не му "помогнаха" да се раздели с живота. На възраст и в здравословно състояние, които, според редица авторитетни оценки на съветски медицински светила, с нищо не са предвещавали близката му кончина. Разбира се, официалните съветски институции (известен е начинът, по който те са управлявани и "правилно насочвани") пестеливо пускат в общественото пространство толкова и такава информация, която трябва недвусмислено да внуши "колко тежко болен е Димитров" - от диабет, цироза, гръдна жаба, увредени дробове - и колко "загрижен" е за неговото здраве другарят Сталин... Гадното е, че към всичките тези "смъртоносни диагнози" нашенски кречетала изсмукаха от омазаните си пръсти и... алкохолизма, който всъщност убил Димитров?!
Тази жалка гнусотия не заслужава дори сериозно да бъде опровергавана. Има достатъчно факти, индиректни и логично следващи, които вярно и точно пресъздават реалната обстановка около внезапното и странно заминаване на Димитров за Москва през март 1949 г. - на борда на специален съветски самолет, на който е бил самият Сталинов сив кардинал Лаврентий Берия. (Няма нищо за чудене, та кой друг би могъл да изпълни отговорната заръка на Вожда?!) Берия съобщава на Димитров, че Сталин спешно го вика за разговори. Долавяте ли тънкия момент - практически здравият Димитров го канят в Москва не за лечение, а за "разговори"... Познатата формула, по която скоропостижно са напускали този свят набелязаните от Сталин неудобни и непокорни довчерашни съратници и функционери.
Малко преди да се качи на отвеждащия го към небитието самолет, Димитров се обръща към генерал Димитър Гръбчев: "Митко, аз няма да се върна..." Предчувствие? Или по-скоро осъзнаване на трагично неотвратимото?
Генерал Гръбчев споделя със съпровождащите Димитров охранители: "Момчета, да знаете, Бачо Георги няма да се върне..."
Направих си труда и успях да открия един от живите охранители, присъствали на тази тягостна и покъртваща със своя трагизъм сцена - полковник Петър Пазийски. С бай Петър (удивително енергичен за годините си и с отлична памет) разговарях буквално дни преди да напиша тези редове; той не само потвърди известния спомен на генерал Гръбчев, но сподели и други интересни  впечатления и факти за Димитров - за стабилното му здраве в онзи момент, преди да се качи на самолета, както и за двуликото поведение на някои от политическото му обкръжение. Но за това по-нататък...

4.
Време е да зададем въпроса, който отдавна витае в тези разсъждения: защо здравият Димитров на пожар е откаран (това е точната дума!) "на лечение" в санаториума Барвиха край Москва?
Вестникарският формат на тези бележки не дава възможност подробно и пространно да се разсъждава върху обстановката, в която се разиграва този трагичен, сякаш Шекспиров, сюжет. Нека само да маркираме безспорното:
- Героят от Лайпциг, признатият и уважаван водач на Комунистическия интернационал, творецът на концепцията и линията за единния фронт и народната демокрация, с което по същество отрича пагубната Сталинова теория за "предателската социалдемокрация", неизбежно започва да плаши Сталин с огромния си авторитет, с неимоверната обич на световния пролетариат и на самите съветски хора, с постепенното прозрение на големите световни умове за колосалната разлика между задълбочения, ерудирания, обаятелния Димитров и деспотичния, жестокия, злия гений Сталин!
- Димитров (без Сталиновата благословия!) пристъпва към практическата подготовка за осъществяване не само на Балканска, но и на още по-широкоформатна федерация - факт, който вбесява Самодържеца.
- Многократно унижаваният от Сталин в Москва Димитров ("Вие се самозабравяте като комсомолец - искате да учудите света и си въобразявате, че още сте секретар на Коминтерна!"), на българска земя показва независимост и твърдост, които Генералисимусът не може да преглътне и прости. Твърде симптоматична е позицията на Димитров пред Петия партиен конгрес, че в България (ясно е къде и в кого се визира разликата!) "няма да бъдат допуснати никакви беззакония и произволи". Ами невероятно еретичната постановка, че "социализмът може да бъде построен, без да се съветизира изцяло страната и без да се налага диктатура на пролетариата, с участиено на патриотичните индустриалци и търговци, с привличането на демократично настроените специалисти и интелектуалци, при парламентарна уредба, включваща опозицията"!
- Докато Димитров все още е в България, процесът срещу Трайчо Костов зацикля и така и не тръгва по кремълския сценарий; трябва първо Димитров да си отиде от този свят и чак тогава Трайчо Костов ще увисне на бесилото...
Да видим какво остава "под чертата". Последните изследвания на авторитетни български медици и криминалисти доказват, че "в пробите от косата и от запазения мозък на починалия в санаториума Барвиха Георги Димитров има значително по-високо съдържание (до 25 пъти!) на живак в сравнение с възприетите нормални съдържания". Заключението е: Димитров е отровен!
Една напориста и хлевоуста журналистка (по съвместителство и агент на Държавна сигурност, което ще рече с богат опит в съответната сфера) дори откри къде е бил замаскиран живакът, бавно убивал Димитров - в бюрото в болничната му стая. Кой знае, може пък точно този да е бил механизмът на отравянето...
Показателен е начинът, по който отровителите замитат следите. Сталин организира и провежда грандиозен съдебен процес срещу лекарите (подли евреи, естествено), които един след друг "тровят" Жданов, Щербаков, Менжински, Горки, Чойбалсан, Димитров. Практическият палач Берия се лигави пред Сталин: "Сега установяваме членовете на тази банда в бели халати, която извърши страшното престъпление - уби скъпия другар Димитров".

5.
Берия заслужава да му бъде отделено специално внимание. Малкият на ръст грузински сатрап е питаел голяма и почти неприкрита озлобеност към българските антифашисти, емигрирали в Съветския съюз, и особено към Георги Димитров. В отношението на Берия към Димитров е имало от всичко по много - ревност, завист, маниакална подозрителност. И няма никакво съмнение, че тези "искрени чувства" той непрекъснато - и както става ясно, много успешно - е внушавал и на Сталин.
Работейки с материалите в Коминтерновския засекретен архив и в Руския държавен архив по социално-политическа история (РГАСПИ), си изясних нещо абсолютно безспорно: няма писмо или документ, адресирани до Димитров, които да не са минавали първо под "зоркия поглед на бдителния чекист Берия", а след това, естествено, са докладвани, доста избирателно и "творчески", на Сталин.
Непонятна, но напълно очевидна е патологичната омраза на Берия към българите въобще. Ето едно показателно негово донесение до Сталин: "В изпълнение на Вашите указания... беше проведено прочистване на Крим от антисъветски елементи, основно кримски татари и българи... В източните райони на СССР бяха изселени 225 009 човека от посочените националности. Предлагам отличилите се бойци и офицери от НКВД да бъдат наградени с ордени и медали". Че как иначе, при такива заслуги!
Пак "прозорливият и бдителен" Берия бърза да обрисува пред другаря Сталин коварния заговор на Димитров и Тито, които в Блед са стъкмявали, тайно и полека, "мощна антисъветска федерация, с участието не само на България и Югославия, но още и на Чехословакия, Полша, Румъния и Албания". Страшна перспектива, наистина...
В делото срещу "лекарите-отровители" Берия оставя една многозначителна и очевидно досега убягваща от вниманието на изследователите "следа" за загадъчната кончина на Димитров, за което, без ирония, можем да му благодарим. Едно от неговите донесения "по случая" е озаглавено пределно откровено: "Показания на арестуваните медици по делото за преждевременната смърт на Георги Димитров"!!!
Специално по "отровителската материя" на Берия може да се вярва; именно той, заедно с генералите Судоплатов и Ейтингер, организира лабораторията, където са разработвани и експериментирани върху живи хора страшни смъртоносни отрови.
Бериевската дълга ръка прозира и в смъртта на Жданов (има доста правдоподобна версия, че Андрей Александрович е убит по време на лов буквално като див глиган), за когото са събирани сведения, че е бил горещ сторонник на планираната Балканска федерация, и "по въпроса е стигнал твърде далеч в плановете с Тито и Димитров".
Зле скривана тайна е, че Берия е замислял и предлагал ареста на самия Димитров - но Сталин не е посмял да прибегне до "крайната мярка" заради огромния авторитет на героя от Лайпциг. В Руския държавен архив е запазен изключително ценен с доказателствената си сила писмен документ: сведение от Анушеван Георгиевич Мискин, арестуван през 1938 г. като заместник-началник на Наркомата на совхозите на СССР. В сибирския лагер Мискин е бил в една килия с Лазар Наумович Аронщам, фигура от високите етажи на армейското командване (началник на политуправлението на Специалната червенознаменна далекоизточна армия).
Ето какво споделя Аронщам пред Мискин: "Мен, все едно ще ме разстрелят, а ти ще останеш жив; ще ти разкажа нещо, което трябва да стигне до потомците. В Лефортовския затвор ме измъчваха жестоко, с електрически ток - докато ме принудиха да дам лъжливи показания срещу българите Танев и Попов. Но най-големият ми грях е, че ме принудиха да дам лъжливи показания и срещу самия Георги Димитров. Знам, че това беше поръчано от Берия".

6.
Ето че стигнахме и до автентичното свидетелство, което с невярващ поглед четях в архива на Дмитрий Шостакович - споменът му от санаториума Барвиха, където той се е лекувал и е станал неволен свидетел на последната среща между Сталин и Димитров. Всъщност, не среща, а присъда, която отдавна е била произнесена и неотвратимо е отивала към своя предопределен конец:
"Неочаквано съгледах как от двете страни на пътечката се зададоха един срещу друг Сталин и Димитров. Не долавях думите, но словесната схватка беше бърза и гореща. През пролуките на храстите видях как се разиграва сцена, която ще помня, докато съм жив, като кадър от ням филм. Но от жестовете, и то преди всичко от тези на Димитров, стана ясно, че дипломатическите мостове бяха окончателно взривени. Жестовете ставаха все по-ожесточени. Димитров повиши тона и до мен  достигнаха, сякаш по вълните на въздуха, и като че ли отекващи в дънерите на дърветата, ту високият, непримирим глас на Димитров, ту глухите, заплашителни интонации на Сталин. Не знам как да го нарека - това беше трагичен дуел, и аз само се догаждах на каква основа е словесната битка. Димитров си позволяваше към Генералисимуса онова, което той не би простил никому. Аз осъзнах още там, че Димитров вече е мъртъв".
Шостакович се оказва съдбовен пророк. На сутринта композиторът е потресен от съобщението на ТАСС, което всъщност е предчувствал: "След продължително тежко боледуване почина Георги Димитров..."
На следващия ден Радой Ралин пише в "Работническо дело" - удивително как идеологическите булдози не са забелязали горчивата двусмисленост на тази тъжна и гротескна епитафия:
"Изправи се, траурна Родино,
 не навеждай в тежък плач глава.
 Твоят първороден син почина
 в нежните прегръдки /?!/ на Москва."

-----------------

* Авторът е известен публицист, доктор по философия, специалист по политическа и научна футурология. Подготвя за печат книгата "Димитров/Сталин. Време за истини", в която е отделено значително място на документи и свидетелства от архива на Коминтерна в Москва