Да откажеш на премиер

Години наред ни поднасят една сцена, която колкото повече се повтаря, толкова повече дразни. Отива премиерът някъде на посещение, посрещат го с пита, той отчупва парченце, топва го в шарената сол или в меда и го напъхва в устата на момиченцето, което я държи. Понякога - заедно с пръстите. Министър-председателят, дори да се казва Борисов, няма как да не знае каква е традицията. Тогава защо го прави? Едва ли е от съчувствие към гладните. Една хапка няма как да им помогне, пък и не е ясно дали ръцете му са достатъчно чисти. По-скоро и с най-дребния жест иска да покаже, че в държавата той е този, който дава. Неслучайно когато съобщава, че са отпуснати милиони за конкретни нужди, той говори в първо лице единствено число. Независимо че раздава пари, събрани от данъкоплатците, а не собствени.
   С подобно самочувствие на самодържец премиерът подава плик с банкноти на станалата часове по-късно национално известна баба Павлинка от село Драгичево. Това се случва след среща в Министерския съвет с представители на инициативния комитет на пострадалите от земетресението в Перник. Борисов й връчва плик с думите: "Ето, бабо Павле, вземи моята заплата и си помогни с нея". А тя връща парите. Което за нея е най-естественото нещо на света, но на повечето от нас, притиснати от налаганите напоследък модели на поведение, ни се струва нечувано.
   Женицата отказва сумата, не защото е цъфнала и вързала. Напротив, къщата й е сериозно засегната от трусовете. И навярно защото лошото няма навика да идва само, съпругът й  починал, а синът й претърпял трудова злополука, та сега трепери и над него. Драгичевката връща сумата, защото има достойнство, както самата тя отбелязва след случката. Тази дума дотолкова е непозната за част от нашите съвременници, че трябва да търсят значението й в тълковния речник. До такава степен е потънала в прахта на забравата, че когато някой все пак постъпи достойно, не само нямаме критерии да го оценим, но  сякаш ни липсва и желание да го сторим. Сигурно затова се питаме дали пък всъщност не цели нещо друго, без значение дали е отказал  пари, пост или титла.
   При такива нрави не е изненада, че реакцията на пернишката жена се оценява като странна и дори дръзка. Да откажеш не просто на премиера, а на онзи, който се изживява като слънце, изглежда като  безгранична смелост. Това не посмя да стори дори всесилен аптекарски бос, когато в рамките на петминутен разговор Борисов му внуши да поеме издръжката на футболен отбор заедно с натрупаните пасиви от няколко милиона. И въпреки че до този момент не е имал нищо общо с футбола. Знае, че ако откаже, ще му смачкат бизнеса, и затова бърза да козирува.
   На баба Павлинка няма какво да й смачкат, самият живот достатъчно я е цапардосал. Което не означава, че няма какво да губи. Болният й син се бои да влезе в порутената къща и сега спи в сеното, но когато сняг забръска? Премиерската заплата и за нея е примамлива, все ще си облекчи поне мъничко хала. Но за разлика от мнозина, дори от повечето от нас, на нея не й е присъщо да се спасява поединично. Като член на инициативния комитет тя е наясно, че къщите не на един или двама, а на неколостотин души не са годни за обитаване. Че от 8500 молби за оказване на финансова помощ 4000 са подадени в Комисията за бедствия и аварии към правителството, където са разгледани само 288, а помощи са изплатени едва на 63 потърпевши. Ето защо баба Павлинка отказва височайшата милост и заявява на Борисов в очите: "Аз съм тук заради всички хора, а не само заради себе си."
   "Доста наивно - отсича участник в един от интернет форумите. Аз нямаше да върна парите. Сега друг ще ги вземе и никаква файда от уж благородната постъпка. Никой няма да запомни тази глупост." Това е гледната точка на интереса. Тя е толкова масова, че на Борисов не само не му отказват, но и правят мили очи за още. Както се случи в  харманлийското село Бисер, и то когато погребваха жертвите от скъсаната стена на язовир "Иваново". Премиерът извади четири хилядарки и ги връчи с апломб на бай Маргарит за изгубените крави. И след няколко намигвания сред неподходящо развеселените гласове се разпореди да платят и млекото на потърпевшия. Достатъчна бе малко простащина от най-личния и присъстващите бяха на прага на  ръкопляскането, окрилени от шанса да получат пари и извън  регламента.
Пернишката пиар акция на министър-председателя обаче удари на винкел. Намери се жена, която не само не се полакоми от премиерската заплата, но и показа, че по-добре от Борисов разбира какви са отговорностите на министър-председателя. Обществото има нужда от такива примери. Баба Павлинка ни убеди, че достойнството не е празна дума. То е възможно и в най-трудния час, стига да го носиш вътре в себе си.
   Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info